Джоан Харис
Крайбрежие (65)

63

Оставаха два дни до фестивала на света Марина, когато най-после се реших да посетя гроба на баща си. Отсъствието ми от погребението беше неизбежно, но сега се бях върнала и от мен се очакваше да отида.

Усиниерците имат свое гробище в спретнатия, обрасъл с трева църковен двор, с пазач, който поддържа гробовете. В Ла Буш ние правим всичко сами. Налага се. В сравнение с техните надгробни камъни нашите изглеждат езически примитивни, монолитни. И ние се грижим за тях с любов. Един от най-старите гробове принадлежи на млада двойка, на камъка пише простичко: „Геноле—Бастоне, 1861—1887“. Някой още слага цветя върху него, макар че със сигурност никой не е достатъчно стар, за да помни хората, погребани в него.

Бяха погребали баща ми до Малкия Жан. Надгробните им камъни си приличат като близнаци по големина и цвят, макар че времето е сложило отпечатъка си върху камъка на Малкия Жан — повърхността му е обрасла с лишеи. Когато се приближих, видях, че около двата гроба е посипан чист чакъл и че някой вече беше подготвил пръстта за засяване.

Бях донесла малко лавандула, за да я засадя около камъка, и градинска лопатка, с която да копая. Изглежда, отец Албан бе направил същото: ръцете му бяха изцапани с пръст, а пред двата камъка имаше прясно засадено червено мушкато.

Старият свещеник като че ли се изненада, когато ме видя, сякаш го бях заловила на местопрестъплението. Той няколко пъти отри ръце една в друга.

— Радвам се, че изглеждаш така добре — каза. — Ще те оставя да се сбогуваш на спокойствие.

— Не си отивайте — аз пристъпих напред. — Отче Албан, приятно ми е, че сте тук. Исках…

— Съжалявам — той поклати глава. — Знам какво искаш от мен. Мислиш, че знам нещо за смъртта на баща ти. Но нищо не мога да ти кажа. Остави нещата така.

— Защо? — попитах аз. — Трябва да разбера! Баща ми си отиде по някаква причина и мисля, че вие я знаете!

Отец Албан ме погледна строго.

— Баща ти се удави в морето, Мадо. Излезе с „Елеанор 2“ и падна през борда. Точно като брат си.

— Но вие знаете нещо — тихо казах аз. — Нали?

— Имам… подозрения. Точно като теб.

— Какви подозрения?

Отец Албан въздъхна.

— Откажи се, Мадлен. Нищо не мога да ти кажа. Каквото и да знам, то е обвързано с тайната на изповедта и аз не мога да говоря — стори ми се обаче, че долових нещо в гласа му, някаква странна интонация, сякаш в думите му имаше нещо друго, което той се мъчеше да ми подскаже.

— Но някой друг сигурно може — отвърнах аз, като го хванах за ръка. — Това ли искате да ми кажете?

— Аз не мога да ти помогна, Мадлен — въобразявах ли си или наистина наблегна на думата „аз“? — А сега ще си вървя — каза старият свещеник и внимателно освободи ръката си от моята. — Трябва да подредя старите регистри. За раждане и смърт, нали знаеш. Отдавна го отлагам. Но това е мое задължение. Много ми тежи — ето я отново: онази особена интонация.

— Документи? — попитах аз.

— Регистри. Някога имах писар. После монахините ми помагаха. Сега няма кой.

— Аз мога да ви помогна — не си въобразявах: той наистина се опитваше да ми каже нещо. — Отче Албан, нека ви помогна.

Той се усмихна особено любезно.

— Колко мило, че ми го предлагаш, Мадлен. Това много ще ме облекчи.