Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

58

Към обяд мъглата се поразсея. Небето се оцвети в каменно сиво, вятърът се усили и приливът отново се смени с отлив. Бавно тръгнах към Ла Гулю, изпълнена с повече тревога, отколкото бях показала при оптимистичното си сбогуване с Ален. След случая с медузата ми се струваше, че всичко е на път да се разпадне, дори времето и приливите заговорничат срещу нас. Сякаш Флин беше добра фея, която си бе отишла заедно с късмета ни.

Когато стигнах Ла Гулю, плажът беше почти пуст. В първия миг това ме изненада, после си спомних предупреждението за медузи и видях нещо бяло на брега, твърде плътно, за да бъде пяна. Мрежите бяха паднали и приливът беше изхвърлил десетки медузи на брега, които помътняваха, преди да умрат. По-късно трябваше да организираме почистване на плажа. Като знаех колко опасни са тези създания, реших, че колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Точно над линията на прилива забелязах човек, загледан във водата от същото място, на което бе стоял Дамиен предишната вечер. Можеше да бъде всеки: избеляла рибарска куртка, лице, скрито под широката периферия на шапката. Във всички случаи островитянин. Но аз разбрах кой е.

— Здравей, Жан-Клод. Или да те наричаме Брисман 2?

Сигурно ме беше чул да приближавам, защото бе готов с отговора.

— Мадо. Марен ми каза, че знаеш — той вдигна парче плавей от брега и побутна с него една от умиращите медузи. Забелязах, че под куртката ръката му е бинтована. — Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Никой няма да остане без покрив над главата. Повярвай ми, всички в Ле Салан ще живеят по-добре отпреди. Наистина ли мислиш, че бих допуснал да ти се случи нещо лошо?

— Не знам какво да очаквам от теб — отвърнах аз хладно. — Не знам дори как да те наричам.

Стори ми се, че това го засегна.

— Можеш да ме наричаш Флин — каза той. — Това е фамилното име на майка ми. Нищо не се е променило, Мадо.

В гласа му имаше достатъчно нежност, за да ме накара да заплача. Затворих очи и оставих хладът пак да ме обгърне, доволна от това, че не се опита да ме докосне.

— Всичко се промени! — чух се да повишавам тон и бях безсилна да се овладея. — Ти ни излъга! Излъга мен!

Лицето му стана сурово. Стори ми се, че му е зле, беше блед и изпит. На лявата му буза имаше ивица изгоряла кожа. Ъгълчетата на устните му бяха леко увиснали.

— Аз ти казвах това, което искаше да чуеш. Правех каквото поискаш. Доскоро това ти харесваше.

— Но ти не го правеше за нас, нали? — не можех да повярвам, че се опитва да оправдае предателството си. — Ти се грижеше за Брисман номер едно. И той ти плати за това, нали? Партньорство в бизнеса със съответната банкова сметка.

Флин с неочаквана злоба ритна едно от бледите създания на пясъка.

— Нямаш представа какво е — каза той. — Откъде би могла да знаеш? Никога не си искала нищо, освен това място. Никога не си страдала, че живееш в чужда къща, където на никого не му пука за теб, че нямаш пари, хубава работа, бъдеще. Аз исках нещо повече. Ако исках да живея така, щях да си остана в Кери — Флин погледна разкъсаната медуза и отново я ритна. — Отвратителни твари — изведнъж вдигна глава и аз прочетох предизвикателство в погледа му. — Кажи ми истината, Мадо. Никога ли не си се питала какво щеше да бъде, ако нещата стояха другояче? Никога ли не си се изкушавала поне малко?

Аз не обърнах внимание на въпроса му.

— Защо точно Ле Салан? Защо не си остана тихо и кротко в Ла Усиниер да си гледаш работата?

Устата му се изкриви.

— Брисман не е лесен. Той обича да държи нещата в свои ръце. Не ме посрещна с разтворени обятия, нали знаеш. Трябваше му време. Да състави план. Да го разработи. Можеше да ме държи на разстояние с години. Никак нямаше да му бъде зле.

— И ти ни остави да се грижим за теб, докато спечелиш благоволението му с наша помощ.

— Аз си платих! — сега гласът му звучеше гневно. — Работих. На никого не дължа нищо — той рязко махна със здравата си ръка, като подплаши няколко чайки и те се разпищяха из въздуха. — Не знаеш какво е — повтори Флин по-тихо. — Прекарах половината си живот в бедност. Майка ми…

— Но Брисман ти е изпращал пари — възразих аз.

— Пари за… — той прехапа устни и не довърши изречението. — Не бяха достатъчно — каза накрая с равен глас. — Съвсем не бяха достатъчно — Флин отвърна на презрителния ми поглед с предизвикателна гримаса.

Мълчание, надвиснало като облаци.

— Е — казах аз равнодушно, — кога ще стане? Кога ще махнете Бушу?

Това го завари неподготвен.

— Кой ти каза, че ще го направим?

Аз свих рамене.

— Очевидно е. Всички дължат пари на Брисман. Всички разчитат да спечелят много от този сезон. Имат да му връщат куп пари. Но без рифа хората ще бъдат принудени да продадат къщите си на смешна цена, за да изплатят дълговете си, и година по-късно Брисман ще може да използва земята. После само ще чака приливите да се усилят и ще започне да строи новото пристанище за фериботи. Отгатнах ли?

— Почти — призна той.

— Негодник! — възкликнах аз. — Твоя ли беше идеята или негова?

— Моя. Е, всъщност, наша — Флин сви рамене. — Щом можеш да откраднеш плаж, защо не цяло село? Защо не цял остров? Брисман и без това вече притежава половината. Останалото държи в ръцете си. Прави ме свой партньор. И сега… — той забеляза изражението ми и се намръщи. — Не ме гледай така, Мадо. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Има възможност за всеки, който поиска да се възползва.

— Каква възможност?

Флин се обърна и ме погледна с блеснали очи.

— О, Мадо, наистина ли ни мислиш за чудовища? Брисман има нужда от работници. Помисли само какво може да донесе едно пристанище на острова. Работа. Пари. Живот. Ще има работа за всички в Ле Салан. По-добра от тази, която имат сега.

— Срещу определена цена, предполагам — и двамата знаехме как разсъждава Брисман.

— Е, и? — стори ми се, че най-после долових в гласа му желание да се защити. — Какъв е проблемът? Какво лошо има? Добри пари, добра сделка. Тук няма никаква организация, всеки тегли в различна посока. Има земя, която не се използва, защото никой не е достатъчно предприемчив или богат, за да я разработи. Брисман може да промени това. Всички го знаете, само че от гордост и инат не го признавате.

Аз го гледах втренчено. Той като че ли искрено вярваше в нещата, които казваше. За секунда почти ме убеди. Картината беше привлекателна: създаване на ред от хаоса. Това е евтин трик, небрежен чар: като краткото проблясване на слънцето във водата, което отвлича вниманието — само за миг — от скалите отпред.

— Ами старите хора? — възкликнах аз, най-после намерила слабото място в разсъжденията му. — Какво ще правят онези, които не могат или не искат да работят за вас?

Флин сви рамене.

— Винаги могат да отидат в Лез Имортел.

— Няма да се съгласят. Те са саланци. Знам, че няма да отидат там.

— Мислиш ли, че ще имат избор? Е, и без това скоро ще разберем — добави той с по-кротък тон. — Тази вечер ще има събрание при Анжело.

— По-скоро — по-добре, докато бреговите инспектори са още тук.

Флин ме погледна с одобрение.

— О, значи си забелязала кораба.

— Така ще ви бъде по-лесно да махнете Бушу — презрително отвърнах аз. — Както ми каза веднъж, това е незаконно. Няма планове. Предизвикало е щети. Достатъчно е само да пошушнете на когото трябва, а после да седнете със скръстени ръце и да чакате бюрократите да ви свършат мръсната работа.

Трябваше да призная, че хрумването беше много изобретателно. Саланци се страхуват от бюрократи с власт. Там, където динамитът не върши работа, може да се използва писалка и хартия.

— Нямахме намерение да го правим веднага, но щяхме да намерим повод да ги повикаме по-нататък — каза Флин. — Предупреждението за медузи е достатъчно подходящо. Жалко само, че аз станах жертвата — той се намръщи и посочи бинтованата си ръка.

— Ти ще дойдеш ли тази вечер? — попитах, без да обръщам внимание на последните му думи.

Флин се усмихна.

— Не мисля. Може би ще се върна на континента и ще ръководя бизнеса от другата страна. Едва ли ще има място за мен в Ле Салан, след като всички чуят какво има да им каже Брисман.

За миг бях почти убедена, че ще ме помоли да тръгна с него. Сърцето ми се преметна като умираща риба, но Флин вече се беше обърнал. Изпитах смътно чувство на облекчение от това, че не ме помоли: накрая поне беше искрен, без повече преструвки.

Мълчанието се разстла между нас, огромно като океан. Далеч зад плитчините се чуваше съскането на вълните. Изненадах се, че се чувствам толкова малка, куха като изсъхнал плавей, лека като пяна. Облаците бяха опънали ярка лента около слънцето. Като примижах на тази измамна светлина, ми се стори, че видях лодка в далечината зад Ла Жьоте. Сетих се за „Елеанор 2“ и се загледах по-внимателно, но там вече нямаше нищо.

— Всичко ще се нареди, ще видиш — каза Флин. Гласът му ме върна отново в действителността. — За теб винаги ще има работа. Брисман мисли да отвори галерия в Ла Усиниер или дори на континента и ти да работиш там. Ще се погрижа да ти намери хубава къща. Ще ти бъде много по-добре, отколкото в Ле Салан.

— Какво те засяга? — процедих аз. — При теб нали всичко е наред?

Тогава той ме погледна и лицето му стана безизразно.

— Да — каза накрая с твърд, безгрижен глас. — При мен всичко е наред.