Джоан Харис
Крайбрежие (57)

55

Значи това бях търсила, без дори да го осъзнавам. Брисман и отдавна изгубеният му син. Работили тайно заедно от двете страни на острова, планирали… какво? Спомних си сантименталните приказки на Брисман за това, че остарява. Но възможно ли беше Флин да го е убедил някак да промени намеренията си? Възможно ли беше наистина и двамата да работят за нас? Не. Знаех го.

Дълбоко в себе си, където няма нищо скрито, аз разбирах, че през цялото време съм знаела.

Тичах през целия път до бункера. Чувствах в себе си някакво отчуждение, което долавях смътно: и преди се бях чувствала така, в деня, когато майка ми почина. Сякаш бе заработил фин механизъм, предназначен само за такива кризисни моменти, който ме отдалечаваше от всичко, освен от конкретната задача за момента. По-късно щях да платя за това: със скръб, може би и сълзи. Но сега се владеех. Предателството на Флин беше нещо, случило се в чужд сън, сърцето ми бе обхванато от призрачно спокойствие, сякаш вълна бе заляла надпис на пясъка.

Замислих се за Дебелия Жан и за новото студио. Спомних си за всички саланци, които бяха взели заеми, за да платят за ремонтите в домовете си, за новите си начинания, всички малки инвестиции, които бяхме направили за бъдещето. Зад прясно боядисаните стени, новите градини, сергиите, лъскавите тезгяхи на магазините, обновените рибарски лодки, пълните складове, новите летни рокли, ярките капаци на прозорците, цветните лехи, чашите за коктейл, местата за барбекю, аквариумите за омари, кошовете и стреличките скришом блестяха парите на Брисман, влиянието на Брисман.

А и „Брисман 2“, почти завършен преди шест месеца. Сигурно беше вече готов, готов да влезе в ход — делът на Жан-Клод в предприятието на Брисман. Сега виждах мястото на Флин в плана, огромния му принос за победата на Брисман. Клод, Марен, Руже. Ла Усиниер, Ле Салан, континентът. Тук цареше съвършена симетрия — заемите, плаващият риф, интересът на Брисман към наводнената земя. Бях разгадала част от плановете му и по-рано, сега единственото, което ми трябваше, за да завърша уравнението, беше предателството на Флин.

На мое място демонстративната ми майка веднага би разпространила новината, но в мен имаше твърде много от Дебелия Жан, за да постъпя така. Ние си приличаме повече, отколкото предполагах: и двамата разпалваме гнева си тайно. Сърцата ни са трънливи и многослойни като артишоки. Няма да извадя нищо на повърхността, обещах си. Първо ще науча истината. Ще я изследвам хладнокръвно и аналитично. Ще поставя диагноза.

Но трябваше да говоря с някого. Не с Капюсин, при която обикновено отивах най-напред. Тя беше прекалено доверчива, прекалено блага. Подозрителността не беше в природата й. Освен това обожаваше Руже, а аз не исках да я тревожа без нужда — поне докато не определя мащабите на предателството му. Той ни излъга, да. Но мотивите му все още бяха неясни. Той можеше по чудо да се окаже невинен. Аз го исках, разбира се. Но откровената част от мен — онази, наследена от Дебелия Жан — неуморно ме убеждаваше в обратното. По-късно, казах си. По-късно ще има време за това.

Тоанет? Възрастта й я бе направила изключително мъдра, тя следеше враждите в Ле Салан с лениво безразличие и отдавна бе престанала да се учудва. Всъщност възможно беше дори да е разгадала самоличността на Руже, но да е замълчала, за да наблюдава отстрани и да се забавлява.

Аристид? Матиас? Една дума за това пред когото и да било от рибарските семейства в Ле Салан — и до сутринта всички в Ле Салан ще знаят истината. Опитах се да си представя реакциите им. Омер? Анжело? Също толкова невъзможно. Но аз имах нужда да споделя с някого. Дори само за да се уверя, че не полудявам.

През отворения прозорец долитаха нощните звуци на дюната. От Ла Гулю се вдигаше мирис на сол, на изстиваща земя, на милиони малки неща, които оживяваха под звездите. Сега Дебелия Жан седеше в кухнята с чаша кафе до лакътя и гледаше през прозореца, както винаги, в мълчаливо предчувствие…

Разбира се. Можех да кажа на баща си. Ако той не можеше да пази тайна, тогава кой?

 

Когато влязох, той вдигна глава. Лицето му изглеждаше подпухнало и изопнато, тялото му се поклащаше тежко на малкия кухненски стол като фигурка от тесто. Изпитах внезапен прилив на обич и съжаление към него, към горкия Дебел Жан с тъжните очи и мълчанието си.

Този път всичко е наред, казах си. Този път имах нужда да ме изслуша.

Целунах го и седнах срещу него на масата. Отдавна не бях правила това и ми се стори, че забелязах по лицето му да пробягва сянка на изненада. Осъзнах, че след пристигането на сестра ми почти не бях говорила с баща си. В края на краищата той почти не говореше с мен.

— Извинявай, татко — казах аз. — Ти не си виновен за нищо, нали така?

Налях кафе и на двама ни — подсладих неговото автоматично, както го обичаше — и се облегнах назад на стола си. Може би беше оставил прозореца отворен, защото под лампата кръжаха пеперуди и караха светлината да примигва. От далечината се носеше мирис на море и аз разбрах, че започва приливът.

Не знам какво казах на глас. В дните, когато седяхме в задния двор, понякога си говорехме без думи, сякаш по телепатия, или поне на мен така ми се струваше. Леко движение на главата, усмивка, липса на усмивка. Всички онези неща, които могат да бъдат така красноречиви, ако някой си направи труда да разчете знаците. В детските ми години неговото мълчание бе загадка за мен, нещо почти божествено. Аз гадаех по знаците му като по вътрешности на риба. Оставянето на чаша от кафе или салфетка можеше да означава удоволствие или неудоволствие, няколко разпилени трохи хляб можеха да променят целия ми ден.

Сега това вече го нямаше. Обичах го, мразех го. Но изобщо не бях го забелязвала. Сега го виждах — тъжен стар човек, седнал на маса. Какви глупаци ни прави любовта! Какви диваци!

Грешката ми беше в това, че вярвах, че трябва да се спечели. Да се заслужи. Това беше островът в мен, разбира се: представата, че всичко си има цена, за всичко трябва да се плаща. Но заслугите нямат нищо общо. Иначе бихме обичали само светци. И аз бях допускала тази грешка много пъти. С Дебелия Жан. С майка си. С Флин. Може би дори с Адриен. Най-вече със себе си, като полагах такива неимоверни усилия, за да заслужа да бъда обичана, да заслужа мястото си под слънцето, своята шепа земя, че бях пропуснала да забележа най-важното.

Сложих ръка върху неговата. Кожата му бе гладка и износена като стар плавей.

Любовта на майка ми беше изобилна, моята винаги бе навъсена, скрита. Това пак е островът, Дебелия Жан в мен. Окопаваме се като червеи. Откритостта ни тревожи. Представих си как баща ми стои на скалите, загледан в морето. Толкова часове в очакване света Марина да изпълни обещанието си. Дебелия Жан така и не бе повярвал, че Малкия Жан си е отишъл завинаги. Тялото, извадено от „Елеанор“ в Ла Гулю, изгладено и обезличено като одран тюлен, можеше да бъде на всеки. Обетът му за мълчание не беше ли договор с морето, нещо като дар — гласът в замяна на брат му? Или просто се бе превърнало в навик, някакъв каприз до момента, в който речта бе станала трудна, а в периоди на стрес дори невъзможна?

Очите му гледаха в моите. Устните му се мърдаха беззвучно.

— Какво? Какво казваш?

Стори ми се, че чух: ръждясал съскащ звук, част от дума. Малкия Жан. Изразителните му ръце се свиха в юмруци, смутени от непослушния език.

— Малкия Жан?

Той беше почервенял от усилие, мъчеше се да ми обясни, но нищо повече не излезе. Само устните му мърдаха. Посочи стените, прозореца. Ръцете му потрепваха сковано, като имитираха движението на прилива. Той жестикулираше с неочаквана точност, пъхаше ръце в джобовете си, отпускаше рамене. Брисман. После описа две линии във въздуха, една под друга, настойчиво. Големият Брисман, малкият Брисман. После махна към Ла Гулю.

Обвих ръце около него.

— Всичко е наред. Не бива да казваш нищо. Всичко е наред — той стоеше като дървена статуя в прегръдките ми, жестока карикатура на себе си, направена от небрежен скулптор. Устните му мърдаха върху рамото ми с огромно и неразбираемо безпокойство, дъхът му — кисел от цигари и кафе. Докато го държах, още чувствах как големите му ръце пърхат от двете страни на тялото, странно деликатни, сякаш се опитваше да каже нещо твърде голямо, за да бъде изразено с думи.

— Всичко е наред — повторих аз. — Няма нужда да казваш нищо. Не е важно.

Той отново започна да жестикулира: Брисман. Малкия Жан. Отново махна към Ла Гулю. Лодка? „Елеанор“? Очите му умоляваха. Дебелия Жан ме дърпаше за ръкава, още по-упорито повтаряше жеста. Никога досега не го бях виждала в такова вълнение. Брисман. Малкия Жан. Ла Гулю. „Елеанор“.

— Напиши го, щом е толкова важно — предложих аз накрая. — Ще ти донеса молив.

Порових се в едно чекмедже в кухнята и най-после намерих малък червен молив и парче хартия. Баща ми погледна, но не ги взе. Аз ги побутнах към него през масата.

Дебелия Жан поклати глава.

— Хайде. Моля те. Напиши го.

Той погледна парчето хартия. Малкият молив изглеждаше смешно нищожен между дебелите му пръсти. Баща ми започна да пише с прилежание, несръчно, без следа от онази ловкост, с която някога шиеше платна или майстореше играчки. Знаех какво е написал преди още да го погледна. Това бе единственото, което някога го бях виждала да пише. Собственото си име, Жан-Франсоа Прасто, с едър, неравен почерк. Дори бях забравила, че пълното му име е Жан-Франсоа. За мен той винаги беше Дебелия Жан, за мен и за всички останали. Никога не беше проявявал интерес към четенето, предпочиташе списания за риболов с цветни картинки, никога не пишеше — спомнях си писмата ми от Париж, останали без отговор. Винаги бях смятала, че баща ми просто не се интересува от тези неща. Сега разбрах, че той просто не ги умее.

Запитах се колко още тайни е съумял да запази от мен. Чудех се дали майка ми знаеше. Той седеше неподвижен с ръце, увиснали от двете страни на тялото, сякаш усилието при написването на името му бе изсмукала цялата му останала енергия. Разбрах, че с опитите да разговаря с мен е свършено. Поражение — или безразличие — бе разгладило чертите му в невъзмутимост, присъща на Буда. Той отново погледна към Ла Гулю.

— Всичко е наред — повторих аз и целунах хладното му чело. — Ти не си виновен.

Отвън дългоочакваният дъжд най-после бе започнал. След секунди дюната зад нас се изпълни с хиляди гласове, които съскаха и шушукаха през малките дупчици в пясъка чак до Ла Буш. Магарешките бодили блестяха с корони от дъжд. В далечината на хоризонта нощта опъна единственото си черно платно.