Джоан Харис
Крайбрежие (56)

54

Лез Имортел тънеше в мрак. Във фоайето блестеше слаба светлина, но вратата беше заключена и чак след като натисках звънеца почти без прекъсване в продължение на пет минути, дойде някой да отключи. Брисман се появи по риза с навити ръкави и с цигара „Житан“ в ъгълчето на устата. За миг очите му се разшириха, като ме видя през стъклото, после извади връзка ключове от джоба си и отключи вратата.

— Мадо.

В гласа му прозвуча умора, изтощение личеше и в цялото му тяло: в тъжните челюсти, в провисналите мустаци, в полузатворените очи. Раменете под безформената рибарска риза бяха посърнали и той изглеждаше по-примитивен и недодялано масивен отвсякога — статуя от стар гранит.

— Не съм сигурен, че моментът е подходящ, хе?

— Разбирам — гневът се търкулна върху мен като нажежен камък, но аз го отблъснах. — Сигурно сте съсипан.

Стори ми се, че за миг видях нещо в очите му да трепва.

— Медузите ли имаш предвид? Лошо за бизнеса, хе. Сякаш бизнесът може да се влоши повече.

— Е, очевидно медузите са проблем — казах. — Но аз имах предвид злополуката със сина ви.

Брисман ме изгледа скръбно няколко секунди, после изпусна една от оглушителните си въздишки.

— Голяма небрежност от негова страна — отбеляза той. — Глупава грешка. Никой истински островитянин не би я допуснал — Брисман се усмихна. — Но ти казах, че един ден ще се върне, нали, хе? Чаках дълго, но ето че най-после се върна. Знаех си. На моята възраст човек има нужда от син до себе си. От някого, на когото да се опре. Който да управлява бизнеса, след като аз си отида.

Сега ми се стори, че виждам приликата: нещо в усмивката, в позата, в маниерите, в очите.

— Сигурно сте много горд — отбелязах аз, като почувствах, че ми прилошава.

Брисман вдигна вежди.

— Приятно ми е да мисля, че в него има нещо от мен, да.

— Но защо се преструвахте? Защо трябваше да го криете от останалите? Защо той ни помогна — защо вие ни помогнахте, след като той през цялото време е бил на ваша страна?

— Мадо, Мадо — Брисман мъчително поклати глава. — Защо трябва да питаш за страни? Война ли водим, а? Трябва ли всеки да носи етикет?

— „Добър в кражбата“? — присмях се аз.

— Това ме обижда, Мадо — позата му потвърждаваше думите — наведен гръб, полуобърнат към мен, ръце дълбоко в джобовете. — Повярвай ми, аз само искам доброто на Ле Салан. Винаги съм го искал. Виж какво донесе „кражбата“ досега — растеж, търговия, предприемчивост, хе! Мислиш ли, че щяха да ми позволят да им дам всичко това? Подозрителност, Мадо. Подозрителност и гордост. Това убива Ле Салан. Заклещили са се в скалите, остаряват, толкова ги е страх да се променят, че по-скоро биха оставили морето да ги погълне, отколкото да вземат разумно решение, да покажат малко предприемчивост — той разпери ръце. — Какво прахосничество! Знаеха, че няма смисъл, и въпреки това никой не искаше да продава. По-скоро биха оставили морето да ги залее, отколкото да проявят благоразумие.

— Сега дори говориш като него — казах аз.

— Уморен съм, Мадлен. Твърде уморен, за да се подлагам на такъв разпит — изведнъж той отново стана стар, цялата му енергия го напусна. Челюстите му увиснаха. — Аз те харесвам. Синът ми те харесва. Винаги сме се старали да ти е добре. Сега се прибери и си почини — учтиво ме посъветва Брисман. — Чака ни дълъг ден.