Джоан Харис
Крайбрежие (55)

53

— Трябваше да бъда аз, нали знаеш — зад усмивката лицето на Марен беше недоволно. — Аз бях единственият роднина на стареца. Бях му повече от син. Поне повече, отколкото истинският му син някога е бил. Всичко трябваше да бъде мое. Лез Имортел. Бизнесът. Всичко.

Години наред Брисман го карал да се надява. Веднъж му давал заем, друг път подарък. Държал Марен под око, точно както правеше и с мен, за да не се лишава от възможности, да планира бъдещето. Никога не споменавал за избягалата си жена, за изгубения си син. Дал на Марен да разбере, че се е отказал от тях, че те са се преместили в Англия, че момчето не знае френски и че не е повече Брисман от който и да било англичанин на онзи голям остров, където ядат ростбиф и носят бомбета.

Но, разбира се, излъгал. Лисицата Брисман никога не губи надежда. Той продължил да поддържа връзка с майката на Жан-Клод, да изпраща пари за образование, да играе двойна игра години наред, докато чакал и дебнел подходящия момент. Още от началото възнамерявал, когато му дойде времето, да предаде бизнеса си на Жан-Клод. Но синът му не проявявал интерес: с готовност приемал парите, изпращани от Брисман, но с по-малък ентусиазъм приел предложението му да влезе в бизнеса. Брисман чакал търпеливо, като оставил момчето да улегне и се опитвал да не мисли за отминаващото време. Но сега Жан-Клод бил около трийсетгодишен, а плановете — ако изобщо имал такива, — продължавали да бъдат неясни. Брисман започнал да си мисли, че синът му никога няма да се върне.

— Вече беше на път да се откаже — самодоволно каза Марен. — Клод може да е вманиачен на тема семейство, но никога не би оставил парите си на някого, който не ги е заслужил. Затова даде да се разбере, че ако Жан-Клод иска да види и малка част от наследството му, ще трябва да дойде тук.

Разбира се, Брисман не разказал за тревогите си на Марен и Адриен. През този несигурен период той повече от всякога имал нужда да държи Марен близо до себе си. Марен бил неговата застраховка, резервният вариант, в случай че Жан-Клод не се появи. А и Марен бил ценен заради контактите си, в края на краищата той бил женен за дъщерята на Дебелия Жан.

— Той искаше да държи по-тясна връзка с Ле Салан. Много искаше да купи къщата на Дебелия Жан заедно със земята, която върви с нея. Но Дебелия Жан отказваше да продава. Между тях имаше някаква разправия — така и не разбрах защо. Или може би проблемът беше просто в ината на Дебелия Жан.

Въпреки това при наличието на Адриен и Марен — неизбежни наследници на имота, когато му дойде времето — единственото, от което Брисман се нуждаел, било подходящ момент. Той бил щедър към младата двойка, помогнал им със значителна сума да започнат свой бизнес.

Виждах, че Адриен става все по-неспокойна, докато слуша разказа на Марен.

— Почакай малко. Нима искаш да кажеш, че чичо ти те е подкупил, за да се ожениш за мен?

— Не говори глупости — каза Марен с видимо неудобство. — Той просто се възползва от възможността, това е всичко. Искам да кажа, че така или иначе щях да се оженя за теб. Дори без парите.

Цените на имотите в проспериращото село Ла Усиниер били прекалено високи. В Ле Салан още било евтино. За Брисман би било неоценимо предимство да притежава имот там. Къщата на Дебелия Жан с парчето земя, стигащо чак до Ла Гулю, представлявало особен интерес за човек, достатъчно предприемчив, за да го разработи. И затова Брисман се държал добре с Марен и Адриен. Изпращал подаръци на момчетата. Марен и Адриен очаквали в приятно доволство бъдещия дял от наследството и живеели далеч над възможностите си години наред.

Тогава се появил Флин.

— Дългоочакваният син — злъчно процеди Марен. — След трийсет години отсъствие, почти чужденец, но съвсем завъртя главата на стареца. Човек би си помислил, че ходи по вода.

Изведнъж Марен отново станал само племенник. Сега, когато синът се върнал, бизнесът в Танжер вече не интересувал Клод, а заемите и инвестициите, на които Марен и Адриен разчитали, рязко секнали.

— Той не ни обясни каква е причината. Казваше, че Лез Имортел има нужда от ремонт. Че трябват нови укрепления, за да се предпази плажът. Смяна на съоръженията. А в края на краищата това беше и в наш интерес, защото ние щяхме да наследим Лез Имортел.

Дотогава изобщо не се споменавало за Жан-Клод. Вродената предпазливост на Брисман заговорила още в началото и той не бил склонен да разкрие картите си, преди да се увери, че блудният син наистина е негова плът и кръв. Предварителните разследвания като че ли потвърдили това. След заминаването си от Льо Дьовен майката на Жан-Клод се завърнала в старата си родина Ирландия. Омъжила се повторно, създала ново семейство. Казала на Брисман, че Жан-Клод от няколко години не живее с нея и че тя рядко поддържа контакт с него, но винаги му препраща чековете, които получава от баща му. Това донякъде потвърдило историята на Флин. По-важното било, че имало писма, писани от Брисман, снимки на напусналата го съпруга с Жан-Клод, свидетелства за раждане. И накрая, имало истории, които само Жан-Клод и майка му знаели. Марен препоръчал тест за бащинство. Но дълбоко в сърцето си Брисман вече знаел, че няма нужда от потвърждение. Флин имал очите на майка си.

Той накарал Флин да му помогне за проблема с ерозията, като намекнал, че ако се представи добре в Лез Имортел, ще получи за награда партньорство в бизнеса. Това било начин за Брисман да го държи под око и да го провери.

— Чичо ми не е будала — каза Марен с кисело задоволство. — Дори Жан-Клод да е този, за когото се представя, съвсем ясно е защо се е върнал. Иска пари. Защо иначе ще чака толкова години, преди да се появи?

Като всички дьовиняни, Брисман познавал добре тази ситуация. Дезертьорите се посрещат с разтворени обятия, но със затворени портфейли, защото се знае, че каквото се връща, не винаги остава.

— Той му намери работа. Каза, че ако ще наследява бизнеса, най-добре да започне от дъното — Марен се засмя. — Единственото нещо, което ме радва в цялата тази работа, е мисълта за лицето на оня негодник, когато чичо ми му е казал, че трябва да заслужи името си.

Последвала разправия. При спомена за това Марен се оживи.

— Старецът ми разказа всичко. Беше побеснял. Жан-Клод разбра, че е стигнал твърде далеч, и се опита да го успокои, но вече беше късно. Чичо ми му каза, че ако не заслужи мястото си тук, няма да види и стотинка, и го изпрати в Ле Салан.

Но избухването било овладяно и от двете страни. Жан-Клод дал на баща си време да се успокои, докато самият той работел, за да спечели благоволението му. Постепенно Брисман започнал да осъзнава някои от предимствата да има шпионин в Ле Салан.

— Жан-Клод научаваше всичко. Кой е на път да се разори, чий бизнес върви зле, кой с чия жена се среща, кой е задлъжнял. Той има дарбата да се сближава с хората. Те му вярват.

След няколко месеца Брисман знаел всяка тайна в селото. Благодарение на крайбрежните укрепления в Лез Имортел бизнесът в Ле Салан бил в пълен застой. Риболовът замрял. Няколко души вече му дължали пари. Той можел да ги съсипе, когато пожелае.

Сред тези хора бил и Дебелия Жан. Флин от самото начало го осиновил и станал негов приятел по множество незабележими начини, като служел за свръзка между него и Брисман и така му дал възможност да вземе пари назаем, когато неговите спестявания започнали да се изчерпват. Брисман посрещнал плана с ентусиазъм. Ако Дебелия Жан можел да бъде купен, то след година-две селото Ле Салан — или каквото е останало от него — щяло да бъде изцяло негово.

— Тогава ти се върна — каза Адриен.

Това променило всичко. Дебелия Жан, дотогава лесен и податлив, престанал да им сътрудничи. Моята намеса била прекалено агресивна. Тънката паяжина на Флин била унищожена.

— Тогава Жан-Клод смени тактиката — обясни Адриен с дяволита усмивка. — Вместо да се занимава с татко, той се съсредоточи върху теб. За да напипа слабите ти места. Ласкаеше те…

— Не е вярно — бързо отвърнах аз. — Той ми помагаше. Помагаше на всички ни.

— Помагал е на себе си — поясни Марен. — Той каза на Брисман за плаващия риф веднага щом в Ла Гулю започна да се появява пясък. Помисли, Мадо — каза той, като видя изражението ми. — Не си си въобразила, че го прави заради теб, нали?

Аз го гледах зашеметена.

— Но Лез Имортел… Той от самото начало знаеше какво ще причини на Клод.

Марен сви рамене.

— То може да се поправи — каза. — А и малко натиск върху Лез Имортел беше точно това, от което Руже имаше нужда, за да накара чичо ми да развърже кесията — Марен ме погледна с горчива усмивка. — Поздравления, Мадо. Твоят приятел най-после заслужи името си. Сега е Брисман, с дебела чекова книжка за доказателство и петдесетпроцентов дял в „Брисман и Син“. И всичко това благодарение на теб.