Джоан Харис
Крайбрежие (52)

50

Тръгнах, както бях дошла, с малкия куфар и папката с рисунки, но този път не завих към селото. Вместо това поех по другата пътека — онази, която водеше към бункера над Ла Гулю.

Флин още го нямаше. Влязох вътре, легнах на старото походно легло и внезапно се почувствах много самотна, много далеч от дома. В този миг бях готова да дам почти всичко, за да се озова отново в парижкия си апартамент с бръснарницата отпред и шума от булевард „Сен Мишел“, който изпълва горещия сив въздух. Може би Флин беше прав, казах си. Може би беше време да помисля за преместване.

Сега съвсем ясно виждах как са манипулирали баща ми. Но той беше направил своя избор и аз нямаше да го спра. Щом искаше да живее с Адриен, негова воля. Къщата в Ле Салан щеше да се превърне във вила. Аз можех да идвам когато пожелая, разбира се, и Адриен с престорено учудване щеше да пита защо не идвам по-често. Тя и Марен щяха да прекарват всичките си отпуски тук. Може би и извън туристическия сезон. Изведнъж си представих себе си и Адриен като деца, как се караме за някаква плюшена играчка, как я късаме и разпиляваме пълнежа й, докато се бием за това кой да я притежава. Не, казах си. Не ми трябва къщата.

Облегнах папката си до стената, пъхнах куфара под леглото, после отново излязох на дюната. Вече беше почти три часа, слънцето печеше по-умерено, а водата се оттегляше. В далечината трепкаше самотно платно на фона на слънчевия блясък, далеч зад безопасния пръстен на Ла Жьоте. Не можех да различа формата му с особена точност и не ми минаваше през ум кой би навлязъл толкова навътре в такова време. Започнах да слизам надолу в Ла Гулю, като току поглеждах в далечината. Няколко птици се извиха над мен и запищяха. От ярката светлина ми беше трудно да разгледам далечното платно: във всеки случай, не беше на никого от селото. Никой саланец не би управлявал така несръчно, като колебливо променя курса, изпуска вятъра и накрая попада в течение с увиснало платно, докато течението отнася лодката.

Когато се приближих към ръба на скалите, видях Аристид да наблюдава от обичайното си място. Лоло седеше до него с хладилна чанта, пълна с плодове за продан и бинокъл на врата.

— Кой е онзи ей там? Както е тръгнал, ще заседне на Ла Жьоте.

Старецът кимна. На лицето му се изписа неодобрение и безпокойство. Не за некадърния моряк — на островите трябва да се научиш да се грижиш за себе си и да молиш за помощ е срамно, — а за хубавата лодка, оставена на течението. Хората идват и си отиват. Имуществото остава.

— Мислите ли, че е някой от Ла Усиниер?

— Не. Даже усиниерците знаят, че не бива да се плава толкова надалеч. Някой турист е сигурно, с повече пари, отколкото акъл. Или течението го е повлякло. От такова разстояние не се вижда добре.

Погледнах надолу към пренаселения плаж. Габи и Летисия бяха там. Летисия седеше на едно от старите укрепления отстрани на скалите.

— Искаш ли парче пъпеш? — предложи ми Лоло, като гледаше с копнеж към Летисия. — Останали са ми две.

— Добре — усмихнах се аз. — Ще взема и двете.

— Зен!

Пъпешът беше сладък и приятен за пресъхналото ми гърло. Далеч от Адриен апетитът ми се възвръщаше и аз ядях бавно, седнала в сянката на криволичещата скалиста пътека. Стори ми се, че оттук непознатото платно се вижда малко по-добре, макар че можеше просто да е игра на светлината.

— Сигурен съм, че съм виждал тази лодка — каза Лоло, като примижа зад бинокъла си. — От години плава тук.

— Дай да видя — помолих аз, като направих няколко крачки към него. Лоло ми подаде бинокъла и аз погледнах през него към далечното платно.

Беше червено, правоъгълно, без никакви надписи. Самата лодка — дълга и тясна, малко по-голяма от кану — стоеше ниско на водата, сякаш беше пробита. Сърцето ми изведнъж подскочи.

— Позна ли я? — нетърпеливо попита Лоло.

Аз кимнах.

— Така мисля. Прилича на лодката на Флин.

— Сигурна ли си? Можем да питаме Аристид. Той познава всички лодки. Ще ни каже.

Старецът мълчаливо погледна през бинокъла.

— Той е, хе — обяви накрая. — Много е далеч и се върти, но мога да се обзаложа.

— Какво ще търси чак там? — попита Лоло. — Точно при Ла Жьоте. Дали не е заседнал?

— Не — отсече Аристид. — Как ще заседне? И все пак — той се изправи — май че нещо е станало.

Разпознаването на лодката променяше нещата. Руже не беше някакъв непознат турист, който плава пиян с лодка под наем, а един от нас, почти саланец. След няколко минути на скалите се събра малка група, която наблюдаваше лодката с нарастващо безпокойство. Саланец в беда? Трябваше да се направи нещо.

Аристид искаше веднага да изкара „Сесилия“, но Ален го изпревари с „Елеанор 2“. Той не беше единственият. Слухът за това, че на Ла Гулю става нещо, стигна до бара на Анжело и след десет минути на брега се събраха пет-шест човека доброволци, въоръжени с куки, тояги и дълги въжета. Анжело също беше там — продаваше дьовиноаз по петнайсет франка на питие — заедно с Омер, Тоанет, Капюсин и Геноле. По-нататък на плажа седяха туристи, гледаха и разсъждаваха. От скалите морето изглеждаше сребристозелено и гладко, едва помръдваше.

Спасителната операция отне почти два часа. Стори ми се по-дълга. Отиването до Ла Жьоте отнема време дори с моторница, а малкото кану на Руже беше по-нататък, прекалено близо до плитчините около пясъчните ивици и по-големите лодки трудно можеха да го стигнат. Ален трябваше да маневрира с „Елеанор 2“, докато заобиколи пясъчните ивици, а после Гислен да отклони лодката на Флин с помощта на куки и прътове, за да я задържи на безопасно разстояние от корпуса на „Елеанор“ и след това заедно да издърпат освободената лодка в открито море. Аристид, който също настоя да дойде, седеше на руля, като от време на време изказваше песимизма си.

Извън залива вятърът беше силен, приливът бе във връхната си точка и аз трябваше да стоя до Ален на кърмата на „Елеанор 2“, за да удържам люлеенето, докато малката лодка подскачаше и се клатеше. Засега Флин не се виждаше никъде — нито в лодката, нито във водата.

Радвах се, че никой не коментира присъствието ми. Аз бях тази, която разпозна платното. Това ми даваше право в техните очи да бъда тук. Ален реши, че от носа на „Елеанор 2“ има най-добър изглед. Непрекъснато правеше забележки, докато Гислен маневрираше към лодката на Флин. Той беше привързал чифт стари автомобилни гуми от едната страна на „Елеанор 2“, за да предпази корпуса от възможно нараняване.

Аристид беше в обичайното си мрачно настроение.

— Знаех си, че нещо се е случило — каза той за пети път. — Имах предчувствие точно като в нощта, когато бурята отнесе моята „Пеош а Лабур“. Някакво чувство на обреченост.

— По-скоро нещо като газове — промърмори Ален.

Аристид не му обърна внимание.

— Просто имахме прекалено голям късмет. Това е — каза. — Било ни е писано. Защо иначе ще се случи, и то точно на Руже? На най-големия късметлия?

— Може нищо да не е станало — отвърна Ален.

Аристид разпери ръце.

— Аз плавам от шейсет години и съм виждал такива неща двайсет пъти, че и повече. Човек излезе сам в морето, заплесне се, застане с гръб към гика, вятърът се обърне — и довиждане! — той допря пръст до гърлото си в красноречив жест.

— Не знаеш какво е станало — инатеше се Ален.

— Знам каквото знам — отговори Аристид. — Така стана с Ернест Пинос през четирийсет и девета. Събори го право през борда. Умря, преди да падне във водата.

Най-после „Елеанор“ се изравни с малката лодка и Ксавие скочи в нея. Флин лежеше неподвижно на дъното. Ксавие реши, че лежи така от часове, защото част от лицето му беше изгоряла. С известно усилие той повдигна Флин под мишниците, като се мъчеше да го приближи към люлеещата се „Елеанор“, докато Ален държеше лодката. Платното на малкото кану се ветрееше безполезно около тях, охлабените въжета хвърчаха опасно във всички посоки. Макар да не знаеше какво е, Ксавие усети, че не бива да пипа нещото, наподобяващо разкъсана найлонова торба, увило се около ръката на Флин и провесило пипала във водата.

След няколко опита най-после успяха да задържат лодката стабилна.

— Казах ви, хе! — обяви Аристид. — Дойде ли ти времето, и червено мънисто за късмет не може да те спаси.

— Той не е мъртъв — казах аз с глас, който не беше мой.

— Не — обади се задъхан Ален, докато издърпваше неподвижното тяло на Флин от наводненото кану на „Елеанор 2“. — Поне засега.

Сложихме го да легне на кърмата и Ксавие вдигна предупредителен флаг. С несигурни ръце аз се занимавах с платната на „Елеанор“, докато най-после събрах кураж да погледна Флин, без да треперя. Той гореше. Очите му се отваряха на пресекулки, но не отговаряше на думите ми. През прозрачното нещо, залепнало за кожата му, аз виждах червени инфектирани линии, които пълзяха нагоре по ръката му. Опитвах се да овладея треперенето на гласа си, но въпреки това той ми се струваше писклив, опасно близък до истерия.

— Ален, трябва да махнем това нещо от него!

— Трябва да отидем при Илер — отсече Ален. — Само да закараме лодката до брега колкото може по-бързо. Ще го пазим от слънцето. Повярвай ми, нищо повече не можем да направим.

Това беше добър съвет и ние го послушахме. Аристид държеше парче платно над лицето на Флин, докато Ален и аз насочвахме „Елеанор“ към Ла Гулю. Въпреки че бързахме и западният вятър духаше в гърбовете ни, плавахме почти час. Междувременно на брега се бяха събрали още хора, готови да помогнат — с манерки, въжета, одеяла. Вече се носеха какви ли не слухове. Някой изтича да повика Илер.

Никой не можеше да каже със сигурност какво е нещото, увито около ръката на Флин. Аристид смяташе, че е кубомедуза, дошла с течението Гълфстрийм от топлите морета. Матиас, който беше дошъл с Анжело, презрително отхвърли предположението:

— Не е — отсече той. — Сляп ли си? Това е португалска галера. Помниш ли кога се бяха появили край Ла Жьоте? Май че беше през петдесет и първа, стотици обикаляха по ръба на Нид’Пул. Някои даже бяха стигнали до Ла Гулю и ние трябваше да ги махаме от брега с гребла.

— Кубомедуза — упорито отвърна Аристид, като клатеше глава. — Готов съм да се обзаложа.

Матиас се хвана за думите му, като предложи залог от сто франка. Няколко души също се включиха.

Каквото и да бе нещото, не беше лесно да се махне. Пипалата — ако тези рехави ленти, подобни на палмови листа, наистина бяха пипала — бяха прилепнали към голата кожа навсякъде, където имаха допир с нея. Залепнали плътно, те не позволяваха да бъдат свалени от край до край.

— Сигурно му е заприличало на парче найлон, хе, което плува във водата — разсъждаваше на глас Тоанет. — Навел се е да го прибере…

— Има късмет, че не е плувал, хе. Иначе щеше да се полепи по цялото му тяло. Тези пипала трябва да имат поне два-три метра дължина.

— Кубомедуза — повтори Аристид с мрачно задоволство. — Тези следи са от отравяне на кръвта. Виждал съм ги и преди.

— Португалска галера — възпротиви се Матиас. — Кога си виждал кубомедуза толкова на север, а?

— С цигари. Така се махат пиявици — каза Омер Ла Патат.

— Може би с малко дьовиноаз — предложи Анжело.

Капюсин се сети за оцет.

Аристид беше фаталист и каза, че ако това наистина е кубомедуза, с Руже е свършено. За тази отрова няма антидот. Даваше му максимум дванайсет часа живот. После дойде Илер с Шарлот, която носеше бутилка оцет.

— Оцет — отбеляза Капюсин. — Казах ви, че ще свърши работа.

— Пуснете ме да мина — избоботи Илер. Беше по-сериозен от обикновено, като криеше тревогата си зад маската на възмущение. — Хората си мислят, че нямам друга работа, хе. Аз трябва да се грижа за козите на Тоанет и конете от Ла Усиниер. Защо не внимават повече? Да не мислят, че ми е приятно да се занимавам с такива неща?

Малката група с безпокойство наблюдаваше как Илер сваля полепналите пипала с пинцета и оцет.

— Кубомедуза — промърмори под носа си Аристид.

— Глава, пълна с камъни — отвърна Матиас.

 

Откараха Флин в Лез Имортел. Илер настоя, че така е най-разумно, защото има легла и медицинско обслужване. Единственото, което Илер можеше да направи, беше на място да му сложи инжекция адреналин, а на този етап се въздържаше да прави прогнози. От кабинета си позвъни на континента, първо за лекар — във Фромантин имаше бързоходен катер за спешни случаи, — а после и на бреговата охрана, за да издаде предупреждение за медузи. Засега в Ла Гулю нямаше забелязана нито една, но на новия плаж вече бяха взети мерки, плувната зона беше оградена с въже и шамандури, опънаха и мрежа, за да предпазва от всякакви опасни морски обитатели. По-късно Ален и Гислен щяха да отидат до Ла Жьоте, за да проверят и там. Такива проверки се правят често след есенните бури.

Аз обикалях около малката група с чувството, че съм излишна, тъй като нямаше какво повече да направя. Капюсин предложи да отиде с Руже до Лез Имортел. Някой предложи да повика отец Албан.

— Толкова ли е зле?

Илер, който не беше запознат с нито един от двата предполагаеми вида медузи, не можа да каже нищо определено. Лоло сви рамене.

— Аристид казва, че утре така или иначе ще знаем.