Джоан Харис
Крайбрежие (40)

38

Последва ожесточена кампания срещу усиниерците. Новопридобитото ни чувство за единение си казваше думата. Цените на омарите и раците скочиха рязко, Анжело започна да надува сметките всеки път, когато в бара влезеха усиниерци, малкият пазар в Ла Усиниер получи пратка изгнили зеленчуци от фермата на Просаж (Омер се оправда с времето), а една нощ някой разби хангара, където Жоел Лакроа държеше скъпоценната си „Хонда“, и сипа пясък в резервоара с гориво. Всички в Ле Салан чакаха полицаят да дотърчи разярен, но той така и не се появи.

— Тези усиниерци дълго време получаваха каквото пожелаеха — заяви Омер. — Мислят си, че като веднъж им е провървяло, винаги ще е така.

Никой не оспори твърдението му, което беше красноречиво доказателство за това колко единодушни сме станали. Дори Матиас, който не вярваше в промените, закима енергично.

— Човек никога не е твърде стар, за да се промени — каза той.

— Трябва да си направим реклама — предложи Капюсин. — Когато дойдат туристите, ще ги посрещнем на кея в Ла Усиниер с големи табели. Така ще докараме търговията. И ще натрием носовете на усиниерци!

Шест месеца по-рано такава напредничава идея — при това от жена — би предизвикала само смях и подигравки. Сега Аристид и Матиас останаха заинтригувани. Другите последваха примера им.

— Защо не, хе?

— Звучи ми добре.

— Ще вбесим усиниерци.

— Представете си физиономията на Брисман!

Всички кимаха. Мнозина надигнаха чашки с дьовиноаз. Това беше голям напредък за Ле Салан — да предизвика Ла Усиниер така открито. Подобно нещо би се изтълкувало — и с основание — като обявяване на война.

— Какво лошо има? — попита Аристид, който не беше забравил побоя над внука си. — Това наистина е война. Винаги сме воювали. Само че досега винаги те печелеха.

Останалите се замислиха за миг. Такава мисъл не се изказваше за пръв път, но идеята да предизвикаме усиниерци като равни досега изглеждаше абсурдна. Сега победата беше възможна.

Матиас заговори от името на всички ни:

— Да надуваме цената на рибата е едно — бавно произнесе той. — Но това, което предлагате, означава…

Аристид изсумтя.

— Ла Усиниер не е чужд развъдник на омари, Геноле — каза той с предишния си сарказъм. — Това е честна игра. Туристите не са собственост на Ла Усиниер. Те могат лесно да станат наши.

— И ние го заслужаваме — добави Тоанет. — Длъжни сме поне да опитаме. Да не те е страх от усиниерци, Матиас? Да не мислиш, че са нещо повече от нас?

— Разбира се, че не. Просто се чудя дали сме готови.

Старицата сви рамене.

— Можем да се подготвим. Сезонът започва след четири месеца. Ще пристигат по пет-шест човека на ден, чак до септември. От нас се иска само да ги привлечем. Може да са и повече. Помисли си само!

— Ще ни трябва място, където да ги настаняваме — каза Матиас. — Ние нямаме хотел. Нямаме дори къмпинг.

— Това е то пословичният страх на Геноле, хе! — жегна го Аристид. — Гледай сега от Бастоне и се учи. Имаш свободна стая, нали?

Тоанет кимна.

— Хе! Всички имат по една-две свободни стаи. Повечето от нас имат и земя, на която може да се опъне палатка. Като прибавиш няколко закуски и вечери в семеен кръг, става не по-лошо от всеки курорт. Даже по-хубаво. Гражданите дават добри пари, за да отсядат в традиционни островни къщи. С камина, с някой и друг меден съд…

— Като изпечем малко дьовиноазри в глинена пещ…

— Като извадим старите носии от килерите…

— С традиционна музика — аз имам биниу някъде на тавана.

— Ръчно плетиво, бродерия, разходки с рибарска лодка.

Веднъж отприщени, идеите нямаха край. Едва се удържах да не избухна в смях, когато въодушевлението нарасна, но освен че ми беше смешно, дълбоко в себе си изпитвах вълнение. Дори скептици като Геноле се бяха замечтали, всички предлагаха по нещо на висок глас, удряха по масите, караха чашите да дрънчат. Общото мнение беше, че летните туристи ще купуват всичко, което им се струва традиционно или продукт на местни занаятчии. Години наред се дразнехме от това, че животът в Ле Салан е изостанал от времето, и завистливо поглеждахме към Ла Усиниер, където имаше хотел, места за развлечение и кино. Сега за пръв път видяхме как привидните ни недостатъци могат да се превърнат в ценни предимства. Имахме нужда само от малко инициатива и инвестиции.

 

С наближаването на Великден баща ми се залови за своя строителен проект с подновен ентусиазъм. Не беше само той: цялото село проявяваше признаци на активност. Омер започна да ремонтира празния си обор, други садяха цветя в голите си дворове или окачаха красиви перденца по прозорците си. Ле Салан приличаше на влюбена жена, за пръв път осъзнала красотата си.

От заминаването си след Коледа Адриен не се бе обаждала. Изпитвах облекчение: завръщането й беше предизвикало порой от неприятни спомени, а думите й на тръгване още ме преследваха. Ако Дебелия Жан беше разочарован, с нищо не го показваше. Изглеждаше изцяло погълнат от новия си проект и аз му бях благодарна за това, макар че още продължаваше да страни от мен. За това обвинявах сестра си.

Флин също се държеше на разстояние през последните седмици. Отчасти причината за това бе, че работеше много: освен че строеше баня на Дебелия Жан, той помагаше и на други в селото. Беше направил на Тоанет перално помещение, което да се ползва от бъдещите туристи, и помагаше на Омер да направи от обора си лятна къща. Продължаваше да пуска остроумните си забележки, да играе на карти и шах с убийствена безпогрешност, да флиртува с Капюсин, да дразни Мерседес, да забавлява децата с невероятните си истории за пътешествия и да омайва, да ласкае и вероломно да засяда все по-дълбоко в сърцето на Ле Салан. Но към дългосрочните планове и промени проявяваше безразличие. Вече не изказваше свои идеи и хрумвания. Може би сега, когато саланци се бяха научили да мислят сами за себе си, нямаше нужда да се намесва.

Аз все още изпитвах смущение при спомена за станалото между нас в Ла Гулю. Флин обаче сякаш беше забравил напълно за това и след като многократно възстановявах случката в онази част на съзнанието си, която пазех за такива неща, накрая и аз реших да направя същото. Да, наистина го намирах за привлекателен. Това откритие ме бе заварило неподготвена и аз бях реагирала като глупачка. Но приятелството му беше по-важно за мен, особено сега. Не смеех да го призная пред никого, но след промените в Ле Салан и напредъка на строителния проект на баща ми по непонятни причини бях започнала да се чувствам чужда.

Нямах никакви основания за това. Хората бяха дружелюбни и мили с мен. Нямаше къща в селото — дори тази на Аристид, — където да не ме посрещаха с припряно гостоприемство. И въпреки това някои дребни неща показваха, че продължавам да бъда външен човек. В отношенията на всички с мен имаше някаква официалност, която необяснимо ме потискаше. Когато се отбивах на чаша чай, задължително ми го поднасяха в най-скъпия порцелан. Когато купувах зеленчуци от Омер, той винаги слагаше малко повече, отколкото му исках. Това ме караше да се чувствам неудобно. Правеше ме различна от останалите. Когато споменах за това на Капюсин, тя само се засмя. Почувствах, че Флин е единственият, който би могъл да ме разбере.

В резултат на това прекарвах с него повече време откогато и да било. Той беше добър слушател и имаше способността да поставя проблемите ми в друга перспектива само с една усмивка или пренебрежителна забележка. Но по-важното беше, че познаваше другия ми живот, годините, прекарани в Париж, и когато говорех с него, не ми се налагаше да търся по-проста дума или да се мъча да тълкувам сложни понятия, както често правех в разговори с останалите саланци. Никога не бях споделяла това, но понякога приятелите ми в селото ме караха да се чувствам като учителка сред непослушни ученици. Те ту ме очароваха, ту ме отчайваха, понякога се държаха крайно детински едни с други, а друг път проявяваха учудваща мъдрост. Да можеха само да разширят кръгозора си…

— Сега имаме истински плаж — казах на Флин един ден в Ла Гулю. — Може дори да привлечем истински туристи.

Флин лежеше по гръб на пясъка, загледан в небето.

— Кой знае — упорито продължавах аз, — може да станем и моден курорт — това беше шеговита забележка, но той дори не се усмихна. — Поне ще натрием носа на Брисман. След всичките тези години, в които имаше късмет, сега е ред и Ле Салан да си опита късмета.

— Наистина ли мислиш така? — попита той. — Че е дошъл вашият ред?

Аз седнах в пясъка.

— Какво има? Какво не си ми казал?

Флин продължи да гледа в небето. Очите му бяха изпъстрени с облаци.

— Е?

— Толкова сте доволни от себе си. Една-две малки победи — и си мислите, че можете да постигнете всичко. Още малко и по водата ще тръгнете.

— Е, и какво? — тонът му не ми хареса. — Какво лошо има в това да бъдем предприемчиви?

— Лошото, Мадо, е, че всичко тръгна прекалено на добре. Стана твърде лесно, твърде бързо. Колко време ще мине, преди да се разчуе, как мислиш? Колко време ще мине, преди всеки да поиска парче от баницата?

Аз свих рамене.

— Не можеш да запазиш цял плаж за себе си. На остров като този винаги плъзват слухове. Не можеш вечно да пазиш тайна. Пък и какво толкова може да ни се случи?

Флин затвори очи.

— Почакай и ще видиш — каза той неочаквано грубо. — Съвсем скоро ще разбереш.

Но аз бях твърде заета, за да губя време в подобен песимизъм. Оставаха три месеца до началото на туристическия сезон и цялото село се трудеше усилено, дори с по-голямо желание, отколкото когато строихме Бушу. Успехът ни правеше дръзки, освен това се наслаждавахме на надеждата, която проектът беше посял сред нас.

Флин, който спокойно можеше да почива на лаврите си, да се радва на уважението на всички в Ле Салан и да не плаща за питиетата си, продължаваше да стои настрана. Светицата обаче направи това вместо него и олтарът, издигнат от Тоанет, беше отрупан с дарове. На първи април Дамиен и Лоло предизвикаха малък скандал, като украсиха олтара с умряла риба, но като цяло света Марина се радваше на голяма почит и Тоанет печелеше добре от това.

Миналата година на никой саланец не би му хрумнало да инвестира пари, особено пък да взема назаем. На Льо Дьовен нямаше банка, а дори да имаше, нямаше допълнителни гаранции за заем. Но сега нещата се бяха променили. Хората вадеха спестяванията си от кутиите и гардеробите. Започнахме да виждаме пред себе си възможности, каквито нямахме дотогава. Изразът „краткосрочен заем“, произнесен за пръв път от Омер, беше посрещнат с предпазливо одобрение. Ален си призна, че и той мисли за същото. Някой беше чул за организация на континента — свързана може би с Министерството на земеделието, — която можеше да отпусне субсидии.

С набирането на инерция приготовленията ставаха все по-амбициозни. Решихме да направим няколко табели от шлака и артистично оформени парчета плавей.

Седмици наред селото кипеше от работа: всеки ковеше, плевеше, крещеше, копаеше, боядисваше, варосваше, пиеше (от работа се ожаднява) и спореше.

— Трябва да изпратим някого до Фромантин да ни направи реклама — предложи Ксавие. — Да раздаде обяви, да пусне слух.

Аристид се съгласи.

— Ще отидем двамата. Аз ще стоя на кея и ще държа под око ферибота. Ти ще обходиш града. Мадо може да ти нарисува табели от двете страни, а и няколко обяви, а? Можем да отседнем в пансион за ден-два. Лесна работа, като да стреляш по кокошки в обор! — той се подсмихна със задоволство.

Ксавие беше по-малко ентусиазиран. Може би не искаше да оставя Мерседес без надзор дори за няколко дни. Но след като се беше запалил по идеята, Аристид бе неукротим. Той приготви малко багаж, като взе и рекламните табели, и пусна слух, че отива до континента по лична работа.

— По-добре усиниерци да не знаят за плановете ни отсега — обясни старецът.

Аз написах на ръка стотина малки обяви, тъй като нямах подръка необходимата техника, за да ги напечатам. Ксавие беше инструктиран да залепи по една обява на всяка витрина на магазин или кафене във Фромантин.

Текстът беше обмислен и преработен от Бастоне, Геноле и Просаж, докато накрая всички останаха доволни. Аз поправих правописните грешки. Пуснах слух, че Бастоне отиват на континента да навестят някакъв роднина в Порник, и се погрижих информацията да стигне до когото трябва. Кажеш ли нещо на Жожо льо Гоелан, новината тутакси ще обходи Ла Усиниер. Хората в Ле Салан вярваха, че докато усиниерци се усетят какво става, вече ще бъде късно.

Нападението ни щеше да ги завари напълно неподготвени. До лятото, каза победоносно Аристид, войната ще е свършила, преди още да е започнала.