Джоан Харис
Крайбрежие (4)

2

— Прасто. Това е тукашно име.

Таксиметровият шофьор — усиниерец, когото не познавах — сякаш ме обвиняваше, все едно бях споменала името без разрешение.

— Да, тукашно е. Родена съм тук.

— Хм — шофьорът отново ме погледна, сякаш се опитваше да разпознае чертите ми. — Сигурно имате роднини на острова, а?

Кимнах.

— Баща ми живее тук. В Ле Салан.

— А-ха.

Шофьорът сви рамене, сякаш споменаването на Ле Салан бе сложило край на любопитството му. Представих си Дебелия Жан в неговата работилница и себе си — как стоя и го наблюдавам. Изпитах гузна гордост при спомена за златните ръце на баща ми. Съсредоточих се върху тила на шофьора, докато споменът ме напусна.

— Ле Салан, значи.

В таксито миришеше на мухъл и аз се чувствах все по-напрегната. Докато се движехме по познатия път от Ла Усиниер, стомахът ми се беше свил на топка. Сега си спомнях всичко твърде добре, твърде ясно: зелената кръпка от храсти, скалата, крайчецът на ламаринен покрив иззад полегатия склон на дюната ме изпълваха със спомени.

— Знаете ли къде трябва да отидете?

Пътят беше лош, при поредния завой задните колела на таксито затънаха в пясък. Шофьорът изруга и настървено форсира двигателя, за да ги освободи.

— Да. „Рю дьо л’Осеан“. В далечния край.

— Сигурна ли сте? Там има само дюни.

— Да. Сигурна съм.

Някакъв инстинкт ме подтикна да сляза малко преди селото; прииска ми се да пристигна пеша, като истинска саланка. Таксиметровият шофьор взе парите ми и ме остави, без да ме погледне, изпод колелата се разхвърча пясък, ауспухът се задави. Когато наоколо отново се възцари тишина, обзе ме тревожно чувство и аз изпитах нов прилив на вина, когато установих, че това чувство е радост.

Бях обещала на майка си никога да не се връщам.

В това беше моята вина; за миг се почувствах нищожна, малка прашинка под огромното небе. Дори присъствието ми тук бе предателство към нея, към хубавите години, които бяхме прекарали заедно, към живота, който си бяхме изградили далеч от Льо Дьовен.

Никой не ни писа, след като заминахме. Когато прекосихме границата на Ла Жьоте, ние се превърнахме в отломки, ненужни, забравени. Майка ми често повтаряше това през студените нощи в малкия парижки апартамент, докато се вслушвахме в непознатите звуци на уличното движение отвън, а през овехтелите щори проникваха светлините от бирарията, примигващи в червено и синьо. Не дължахме нищо на Льо Дьовен. Адриен постъпи правилно: омъжи се сполучливо, роди деца, премести се в Танжер със съпруга си Марен, който търгуваше с антики. Имаше две момченца, които бяхме виждали само на снимки. Рядко се обаждаше. Майка ми съзираше в това доказателство за всеотдайността на Адриен като съпруга и майка и ми я даваше за пример. Сестра ми се беше наредила добре и аз трябваше да се гордея с нея, не да й завиждам.

Но аз бях упорита: макар че се бях измъкнала, така и не съумях да се възползвам докрай от блестящите възможности, които светът отвъд острова ми предлагаше.

Можех да получа каквото пожелая: добра работа, богат съпруг, сигурност. Вместо това прекарах две години в училище по изкуствата, после още две в безцелно пътуване, по-нататък работих като сервитьорка, чистачка, хващах се на каква ли не случайна работа и продавах картините си по улиците, за да избегна плащането на такси в галериите. Докато носех Льо Дьовен в себе си подобно на спомен за извършено престъпление и утежнявах вината си с фалшиви обещания, през цялото това време дълбоко в себе си знаех, че лъжа.

— Всичко се връща.

Това е веруюто на пристанищните скитници. Произнесох го на глас, сякаш в отговор на безмълвно обвинение. В края на краищата нямах намерение да се задържам тук. Бях предплатила за един месец наема на апартамента си, малкото неща, които притежавах, бяха останали там неприбрани в очакване на завръщането ми. Но сега във фантазиите си бях твърде склонна да пренебрегна това: селцето Ле Салан — непроменено, дружелюбно — ме приветстваше, а и баща ми…

Затичах се тромаво по разбития път към къщите: към дома.