Джоан Харис
Крайбрежие (38)

36

Флин отхвърли подозренията ми.

— От прилива е, от какво друго? — попита той, докато вървяхме по брега от Поент Гризнос. Вятърът духаше право от запад, точно както обичах, изминавайки по пътя си хиляди километри открито море. Още докато слизахме по крайбрежната пътека, забелязах светлия искрящ пясък на малката скалиста издатина, трийсет метра дълга и може би пет широка.

— Тук има много нов пясък — извиках аз през вятъра.

Флин се наведе да огледа парче плавей, заклещено между две скали.

— Е? Това е хубаво, нали?

Но когато слязох от пътеката и се спуснах надолу към брега, се изненадах от това колко лесно поддава сухият пясък под краката ми, сякаш не беше само тъничък слой, едва покрил камъните, а дебел пласт. Зарових ръка в него и установих, че пластът е три-четири сантиметра — може би не кой знае какво за нормален плаж, но при нашите обстоятелства беше истинско чудо. Освен това беше заравнен от бреговата линия до дюната като леха с разсад. Някой беше се потрудил добре.

— Какъв е проблемът? — попита Флин, като забеляза учудването ми. — Просто стана по-бързо, отколкото очаквахме, нищо повече. Нали точно това искаше?

Разбира се, че това исках. Но исках и да знам как е станало.

— Много си подозрителна — каза Флин. — Трябва да се поотпуснеш. Да живееш за мига. Да вдъхваш мириса на морето.

Той се разсмя, махна с парчето плавей и заприлича на странен магьосник с развяна рижа коса и черно палто. Почувствах прилив на симпатия към него и преди да се опомня, вече се смеех.

— Погледни — извика Флин над шума на вятъра и ме дръпна за ръкава, така че застанах с лице към залива право срещу светлия ясен хоризонт. — Хиляди мили океан, нищо друго, оттук чак до Америка. И ние го победихме, Мадо. Не е ли чудесно? Не заслужава ли да го отпразнуваме?

Ентусиазмът му беше заразителен. Аз кимнах задъхана от смях и от вятъра. Ръката му беше на рамото ми, палтото му се удряше в бедрото ми. Мирисът на море, този мирис на озон, примесен със солена влага, беше неустоим. Веселият вятър изпълваше дробовете ми така, че ми се прииска да закрещя. Вместо това импулсивно се обърнах към Флин и го целунах: дълга, задушаваща целувка с вкус на сол, в която устните ми бяха прилепнали към неговите като миди. Още се смеех, макар да не знаех защо. За миг сякаш се бях изгубила, бях станала някой друг. Устата ми пареше, кожата ми бе настръхнала и грапава. Косата ми — като наелектризирана. Хрумна ми, че сигурно така се чувства човек, поразен от гръм.

Между нас се втурна вълна, която ме намокри до коленете и аз отскочих назад, задъхана от стъписване и студ. Флин ме гледаше с любопитство, без да забелязва подгизналите си ботуши. За пръв път от месеци се чувствах неудобно в негово присъствие, сякаш между нас се беше отворила пропаст, която откриваше нещо неизвестно за мен до този момент.

После той внезапно се обърна.

Сякаш ми бе ударил плесница. Обля ме гореща вълна на смущение, която ме зашемети. Как можех да бъда такава глупачка? Да разчета реакцията му така погрешно!

— Извинявай — казах и опитах да се засмея, макар че лицето ми гореше. — Не знам какво ми стана изведнъж.

Флин ме погледна. Светлината в очите му беше угаснала.

— Всичко е наред — отвърна той с безизразен тон. — Няма нищо. Просто ще го забравим, нали?

Аз кимнах, прииска ми се да се смаля и да изчезна. Флин като че ли се отпусна. Прегърна ме за кратко с една ръка, както правеше баща ми понякога, когато му доставях удоволствие.

— Добре — каза той. И разговорът премина към по-безопасни теми.

 

С наближаването на пролетта започнах да ходя на плажа всеки ден, за да оглеждам за някакви промени. Особено се притесних в началото на март: вятърът пак духаше от юг и обещаваше силни приливи. Но силните приливи не причиниха особени щети на Ле Салан. Заливчето Ла Буш устоя, повечето лодки бяха прибрани на сигурно място и дори в Ла Гулю като че ли нищо не се промени, като се изключат грозните туфи черни водорасли, донесени от прилива, които Омер събираше всяка сутрин, за да ги използва на полето. Бушу беше стабилен. По време на едно затишие между приливите Флин отиде до Ла Жьоте с лодката си и обяви, че преградата не е пострадала сериозно. Късметът беше на наша страна.

Малко по малко в Ле Салан се възцари нов оптимизъм. Не беше само от подобреното ни финансово положение или от слуховете, които се носеха за Ла Усиниер. Имаше и нещо друго. То личеше по походките на децата, които вече не се тътреха унило към училище, по щръкналата наперено нова шапка на Тоанет, розовото червило и разпуснатата коса на Шарлот. Мерседес вече не прекарваше толкова много време в Ла Усиниер. Кракът на Аристид вече не го мъчеше както преди в дъждовните нощи. Аз продължих да разчиствам работилницата на Дебелия Жан, освободих стария хангар, отделих настрана всички полезни материали, откопах корпусите на лодките, полузаровени в пясъка. И във всички къщи на Ле Салан проветряваха спалните, прекопаваха градините, ремонтираха празните стаи, за да ги подготвят за дългоочаквани гости. Никой не говореше за тях — в селото рядко се споменаваха имената на дезертьорите, дори по-рядко от тези на умрелите, — но въпреки това всички вадеха снимки от чекмеджетата, препрочитаха писма, запаметяваха телефонни номера. Дъщерята на Капюсин, Кло, се канеше да идва за Великден. Дезире и Аристид бяха получили картичка от по-малкия си син. Тези промени не идваха само от Бушу. Сякаш пролетта беше дошла по-рано и бе донесла нов живот в изоставените прашни дворове и солените скални пукнатини.

Баща ми също се зарази от обновлението. За пръв път забелязах това един ден, когато се върнах от Ла Гулю и намерих купчина керемиди до вратата. Зад тях имаше и строителни блокове, и чували с цимент.

— Баща ти смята да строи нещо — каза ми Ален, когато го срещнах в селото. — Баня, струва ми се, или някаква пристройка.

Новината не ме изненада, в миналото Дебелия Жан вечно кроеше някакви планове за строеж. Едва когато Флин се появи с крик и нова доставка цимент, тухли и строителни блокове, започнах да се интересувам.

— Какво е това? — попитах аз.

— Работа — отговори Флин. — Баща ти иска да направя това-онова.

Изглеждаше странно несловоохотлив на тази тема, каза само, че ще има нова баня на мястото на старата в задната част на хангара. Може би още някаква пристройка. Дебелия Жан го беше помолил да построи нещо по негов план.

— Това е хубаво, нали? — попита Флин, като видя изражението на лицето ми. — Значи си е намерил занимание.

Учудих се. След месец-два беше Великден и се говореше, че ще идва Адриен с момчетата, тъкмо за великденската им ваканция. Може би това беше начин да я привлече тук. Озадачаваха ме и разходите — за материали, наем на техника, труд. По нищо не личеше, че Дебелия Жан има скрити пари.

— Колко ще струва това? — попитах аз.

Флин ми каза. Цената беше приемлива, но по-висока, отколкото баща ми можеше да си позволи.

— Аз ще платя — казах.

Той поклати глава.

— Няма нужда. Всичко е уредено. Впрочем — добави — ти нямаш пари.

Това не беше вярно: все още имах някакви спестявания. Но Флин бе непреклонен. Материалите били вече платени. Работата, каза той, е безплатна.

 

Строителните материали заеха по-голямата част от задния двор. Флин се извини за това, но каза, че няма къде другаде да ги сложи, пък и ще останат само седмица-две. Наложи се да изоставя работата си за известно време, затова тръгнах със скицник в ръка към Ла Усиниер. Когато пристигнах, заварих Лез Имортел ограден със скели — може би имаше проблем с влагата поради силните приливи.

Приливът скоро щеше да започне; аз слязох на пустия плаж и седнах да наблюдавам, като опрях гръб в крайбрежната стена. Седях така няколко минути, като оставих ръката ми с молива да се движи свободно, почти произволно, по листа, и изведнъж забелязах табела, забита в скалата високо над мен — бяла дървена дъска с черен надпис, който гласеше:

 

„ЛЕЗ ИМОРТЕЛ. Частен плаж.

Вземането на ПЯСЪК от този плаж е ЗАКОНОНАРУШЕНИЕ. Нарушителите ще бъдат ПРЕСЛЕДВАНИ от закона.

Заповедта е подписана от П. Лакроа (Национална жандармерия),

Ж. Пинос (кмет),

К. Брисман (собственик).“

 

Станах и се загледах в думите стъписана. Разбира се, и преди имаше случаи на кражба на пясък, някой и друг чувал оттук-оттам, обикновено за строеж или за градината. Дори Брисман си затваряше очите. Защо му беше сега да слага предупредителни табели? Спомних си последния път, когато бях тук: плажът беше изгубил много пясък. Толкова много, че не можеше да мине за обикновена кражба. Крайбрежните колиби, оцелели през зимата, стърчаха на дървените си основи на метър или повече над земята. През август пясъкът опираше в стените им. Бързо започнах да скицирам: колибите на дървени крака, извитата линия на прилива, редът камъни зад вълнолома, наближаващия прилив със своя авангард от облаци.

Бях толкова погълната от работата си, че трябваше да мине известно време, докато забележа присъствието на сестра Екстаз и сестра Терез, седнали точно над мен на крайбрежната стена. Този път не ядяха сладолед, но сестра Екстаз държеше кесия с бонбони, която от време на време подаваше на сестра Терез. Двете монахини се зарадваха, че ме виждат.

— Я, това е Мадо на Дебелия Жан, ma soeur…

— … малката Мадо със своя скицник. Дошла си да погледаш морето, а? Да помиришеш южния вятър? — попита сестра Терез.

— Първия път той направи така, че да имаме плаж. Южният вятър — заяви сестра Екстаз. — Така казва Клод Брисман.

— Хитър човек е Клод Брисман — винаги се забавлявах от начина, по който гласът на едната отекваше като ехо в гласа на другата, единият неволно преливаше в другия като чуруликане на птици. — Много, много хитър.

— Прекалено хитър, бих казала — отбелязах аз с усмивка.

Монахините се засмяха.

— Или недостатъчно — отвърна сестра Терез. Двете слязоха от върха на стената и тръгнаха към мен, като вдигнаха полите си, щом наближиха пясъка.

— Наблюдавате ли някого?

— Тук няма никого, Мадо, няма жива душа.

— Кой би излязъл в такова време? Така казвахме и на баща ти…

— Той все гледаше морето, нали знаеш…

— Но тя повече не се върна.

Старите монахини се настаниха на един плосък камък близо до мен и ме погледнаха втренчено с птичите си очи. Аз ги погледнах в отговор. Бях стъписана. Знаех, че дълбоко в себе си баща ми е склонен към романтика — имената на лодките му го доказваха, — но мисълта, че може да е стоял тук, загледан в хоризонта, и да е чакал майка ми да се върне, беше неочаквана и странно трогателна.

— Все пак, ma soeur — каза сестра Екстаз, като си взе бонбон, — малката Мадо се върна, нали?

— И нещата като че ли се нареждат за Ле Салан. Благодарение на Светицата, разбира се.

— Ах, да. Светицата — монахините се изкикотиха.

— За нас обаче не е така — каза сестра Екстаз, като погледна скелите около Лез Имортел. — Тук нямаме такъв късмет.

Приливът наближаваше стремително. На Льо Дьовен винаги е така — бяга по плитчините измамно бавно. Не един рибар е бил принуден да изостави улова си, да се хвърли във водата, за да заплува към брега, и да падне в капана на тази тиха вода. Виждах как течението — оттук ми се струваше силно — коварно си проправя път към плажа. Това беше обичайно за остров, изграден върху пясъчни наноси: най-малката промяна можеше да отклони течение, да превърне за една зима закътан залив в оголен нос, само за няколко години да направи от плитчините тресавище, плаж, а после и дюни.

— За какво е това? — попитах аз монахините, като посочих табелата.

— О, идея на мосю Брисман. Той мисли…

— … че някой краде пясък.

— Краде пясък? — сетих се за новия пясъчен слой в Ла Гулю.

— С лодка може би или с трактор — сестра Терез се усмихна щастливо от своя камък. — Обявил е награда.

— Но това е нелепо — казах аз и се засмях. — Сигурно знае, че никой не може да пренесе такова количество пясък. Това е от приливите. От приливите и теченията. Нищо повече.

Сестра Екстаз беше заровила глава в кесията с бонбони. Като видя, че я гледам, ми я подаде.

— Е, Брисман не мисли, че е нелепо — ведро отвърна тя. — Брисман мисли, че някой му краде плажа.

Сестра Терез кимна.

— Защо не? — изчурулика тя. — Ставало е и преди.