Джоан Харис
Крайбрежие (36)

34

Към февруари промените в Ла Гулю започнаха да се забелязват от всички. Отклоненото течение при Ла Жьоте продължаваше да донася пясък от там — незабележим процес, който само децата и аз следяхме с известен интерес. Сега тънък слой пясък покриваше голяма част от чакъла, който Флин беше донесъл от дюните, а амофилата и заешката опашка, които бе посадил, добре предпазваха пясъка от издухване или отмиване. Една сутрин отидох до Ла Гулю и заварих Лоло и Дамиен Геноле да се мъчат да направят пясъчен замък. Не беше лесно: пясъчният слой бе твърде тънък, а отдолу имаше само кал, но с малко изобретателност можеха да успеят. Те бяха направили нещо като бент от плавей и сега събираха оттам мокър пясък, като го прекарваха през канал, изкопан в калта.

Лоло ми се усмихна.

— Ще си имаме истински плаж — каза той. — Ще докараме пясък от дюните и всичко останало. Руже каза така.

Усмихнах се.

— Ще ви хареса, нали? Да имаме плаж?

Децата кимнаха.

— Няма къде да си играем освен тук — каза Лоло. — Дори солният канал вече не става заради новия развъдник на омари.

Дамиен ритна едно камъче.

— Идеята не е на баща ми. На ония Бастоне е — той ме изгледа предизвикателно изпод тъмните си мигли. — Баща ми може да е забравил какво причиниха на семейството ни, но аз не съм.

Лоло направи гримаса.

— Изобщо не те е грижа — каза той. — Просто ревнуваш, защото Ксавие излиза с Мерседес.

— Не излиза!

Разбира се, не беше официално. Мерседес все още прекарваше много време в Ла Усиниер, където, както се изразяваше, беше животът. Но някои бяха виждали Ксавие с нея в киното и в „Ша Ноар“, а Аристид определено беше по-весел от обичайното и говореше свободно за инвестиции и за бъдещето.

Мрачните Геноле също бяха необичайно ентусиазирани. В края на месеца дългоочакваната „Елеанор 2“ беше най-после завършена и готова за транспортиране. Ален, Матиас и Гислен отидоха в Порник с ферибот да я приберат, като планираха да се върнат на нея в Ле Салан. Аз отидох с тях, за да се разходя и да си взема някои неща, предимно материали за рисуване и дрехи, които хазяйката ми беше изпратила от Париж. Казвах си, че съм любопитна да видя новата лодка, но всъщност в Ле Салан се чувствах доста потисната. След заминаването на Адриен Дебелия Жан се беше затворил в себе си както в началото; времето беше лошо и дори перспективата за натрупване на пясък в Ла Гулю вече не бе толкова вълнуваща. Имах нужда от промяна на обстановката.

Ален беше избрал корабостроителницата край Порник, защото беше най-близко до Льо Дьовен. Познаваше бегло собственика: той беше далечен роднина на Жожо льо Гоелан, макар че като човек от континента не беше посветен във враждата между усиниерци и саланци. Работилницата се намираше край морето, близо до малък яхтклуб, и когато влязохме, аз останах поразена от незабравимата носталгична миризма на работеща корабостроителница: боя, дървени стърготини, резлив мирис на изгорена пластмаса, заварка и дъски, потопени в химикали. Това беше семейна работилница, далеч не толкова малка, колкото тази на Дебелия Жан, но недотам внушителна, че Ален да изпадне във възторг. След като двамата с Матиас излязоха, за да обсъдят със собственика плащането, Гислен и аз останахме в работилницата да разгледаме сухия док и нещата, които се правеха там. „Елеанор 2“ веднага се забелязваше — единствената дървена лодка в редицата от моторници с пластмасови корпуси, които Гислен оглеждаше със завист. Беше малко по-голяма от първата „Елеанор“, но Ален беше поръчал да я построят в същия стил, и макар да виждах, че този строител няма грижливите майсторски ръце на баща ми, лодката беше хубава. Огледах я от всички страни, докато Гислен се разхождаше край водата. И тъкмо се наведох да погледна под „Елеанор 2“, за да видя кила, когато той дотърча обратно задъхан със сияещо лице.

— Ей там! — каза той, като сочеше към главния склад. Там имаше обезопасен хангар със складирани вътре части, както и машини за повдигане и заваряване. Гислен ме задърпа за ръката. — Ела да видиш!

Когато заобиколих хангара, видях, че строят нещо голямо. Не бе дори наполовина завършено, но беше най-голямото нещо в работилницата. Въздухът беше изпълнен с острата миризма на масло и метал.

— Какво мислиш, че е това? — попитах аз. — Ферибот? Траулер?

Беше дълго около двайсет метра, с две палуби, заобиколени от скели. Тъп нос, квадратна кърма — когато бях дете, Дебелия Жан наричаше такива кораби „метални свине“ и ги презираше от душа. Малкият ферибот, с който бяхме стигнали до Порник, беше същата метална свиня, четвъртита, грозна и много функционална.

— Това е ферибот — Гислен ми се усмихна, доволен от себе си. — Искаш ли да знаеш откъде разбрах? Виж от другата страна.

Другата страна не беше завършена: сглобяваха големи листове метал, за да оформят външния корпус, но много от тях липсваха като части от незавършен и много елементарен пъзел. Листовете бяха тъмносиви на цвят, но на един от тях някой беше написал с жълт тебешир името на металната свиня: „Брисман 2“. За миг погледнах надписа втренчено, без да обеля и дума.

— Е? — нетърпеливо възкликна Гислен. — Какво мислиш?

— Мисля си, че ако може да си го позволи, бизнесът на Брисман върви по-добре, отколкото сме си представяли — казах аз. — Още един ферибот в Ла Усиниер? Там трудно се намира място и за един.

Така беше: малкото пристанище край Лез Имортел вече беше претъпкано, а „Брисман 1“ се движеше два пъти дневно.

— Може би иска да замени първия — предположи Гислен.

— Защо да го прави? Той още върви.

Брисман, който не беше натрупал състоянието си от пилеене на пари, никога не би изпратил за скрап движещ се кораб. Не, щом беше поръчал нов ферибот, значи възнамеряваше да използва и двата.

Гислен като че ли се интересуваше само от финансовите подробности.

— Чудя се колко ли струва — каза той. — Всички знаят, ме старецът е червив с пари. Вече притежава половината остров.

Това беше съвсем леко преувеличение.

Но аз не го слушах. Докато Гислен се простираше надълго и нашироко за милионите на Брисман и затова как той, Гислен, би натрупал същото състояние, стига да имаше възможност (повечето от плановете му задължително включваха Америка и бързи коли), аз мислех върху „Брисман 2“. За какво му е на Клод Брисман друг ферибот? — питах се аз. И къде смята да го използва?