Джоан Харис
Крайбрежие (3)

1

Завърнах се след десетгодишно отсъствие в един горещ ден в края на август, в навечерието на първите силни летни приливи. Докато стоях на палубата на стария ферибот „Брисман-1“ и гледах как наближаваме брега на Ла Усиниер, ми се струваше, че никога не съм заминавала. Нищо не се беше променило — резливият мирис на въздуха, палубата под краката ми, писъците на чайки в горещото синьо небе. Десет години — почти половината ми живот — бяха заличени с един замах като надпис в пясъка. Или поне донякъде.

Почти не носех багаж и това засилваше илюзията. Но аз винаги съм пътувала с малко багаж. И аз, и майка ми никога не сме притежавали много неща, които да ни задържат. А и в края на краищата аз бях тази, която плащаше наема за парижкия ни апартамент, като работех до късно вечер в долнопробно кафене, за да допълвам приходите от картините, които майка ми толкова мразеше, докато тя се бореше с емфиземата и като че ли не знаеше, че умира.

Разбира се, и аз бих искала да се завърна богата, преуспяла. Да покажа на баща си колко добре сме се справили без него. Но оскъдните спестявания на майка ми отдавна се стопиха, а моите — няколко хиляди франка във формата на кредит, папка с непродадени картини — бяха малко повече от онова, което бяхме взели със себе си в деня на заминаването ни. Не че това имаше значение. Нямах намерение да оставам. Колкото и силна да бе илюзията за спрялото време, аз вече имах друг живот. Бях се променила. Вече не бях остров.

На палубата на „Брисман-1“, където стоях малко встрани от останалите, никой не ми обръщаше внимание. Беше разгарът на сезона и на борда вече имаше доста туристи. Някои дори бяха облечени като мен, с брезентови панталони и рибарска vareuse, безформена дреха, нещо средно между риза и куртка — гражданите усърдно се стараеха да не я разглеждат. Туристи с раници, куфари, кучета и деца стояха скупчени на палубата между щайги с плодове и кашони с бакалски стоки, сандъци с пилета, чували с пощенски пратки, кутии. Глъчката беше непоносима. Отдолу долиташе съскането на морето около корпуса на ферибота и писъците на чайките. Сърцето ми биеше с ритъма на вълните.

Когато „Брисман-1“ наближи кея, погледът ми се стрелна оттатък водата, към крайбрежната алея. Като дете обичах това място; често си играех на плажа, криех се зад дебелите търбуси на старите крайбрежни колиби, докато баща ми вършеше някаква работа на пристанището. Познах избелелите чадъри на терасата на малкото кафене, където често седеше сестра ми; лавката за хотдог; магазинчето за сувенири. Може би сега беше по-оживено, отколкото го помнех. На кея стояха в рехава редица рибари с кошове, пълни с раци и омари, и продаваха улова си. Чувах музика, която се носеше от крайбрежната алея; долу на плажа играеха деца и дори сега, по време на силния прилив, той изглеждаше по-гладък и приветлив, отколкото си го спомнях. По всичко личеше, че нещата се развиват добре за Ла Усиниер.

Оставих погледа си да блуждае по „Рю дез Имортел“, главната улица, успоредна на крайбрежната алея. Виждах трима души, седнали един до друг там, където някога беше любимото ми място: на крайморската стена под алеята, над плажа. Спомних си как седях там като дете, загледана в далечния сив силует на континента, и се питах какво ли има там. Присвих очи, за да виждам по-ясно; дори от такова разстояние бях сигурна, че два от силуетите са на монахини.

Когато фериботът се приближи към брега, аз ги познах: сестра Екстаз и сестра Терез, кармелитки доброволки от болницата в Лез Имортел, остарели още отпреди да се родя. Изпитах странно облекчение от това, че ги намирах тук. Монахините ядяха сладолед, вдигнали полите на одеждите си до коленете и провесили боси крака през парапета. Мъжът, седнал до тях, можеше да бъде всеки — широкополата шапка засенчваше лицето му.

„Брисман-1“ наближи кея. Свалиха трапа и аз зачаках туристите да слязат. Кеят беше също толкова претъпкан, колкото и фериботът; там стояха търговци, които продаваха напитки и сладкиши; един шофьор на такси предлагаше услугите си; деца с колички за багаж се стремяха да привлекат вниманието на туристите. Беше оживено дори за август.

— Да занеса ли багажа ви, мадмоазел? — едно момче с кръгло лице, около четиринайсетгодишно, с избеляла червена фланелка, ме задърпа за ръкава. — Да занеса ли багажа ви в хотела?

— Мога да се оправя и сама, благодаря.

Показах му малкия си куфар.

Момчето ме изгледа втренчено, сякаш искаше да запомни лицето ми. После сви рамене и се запъти да търси по-богат улов.

На крайбрежната алея гъмжеше от народ. Едни туристи заминаваха, други пристигаха; сред тях се суетяха усиниерци. Поклатих глава, за да откажа плетен ключодържател, предложен ми от един старец; беше Жожо льо Гоелан, който някога ни вземаше на летни разходки с лодка и макар че никога не го бях смятала за приятел — в края на краищата той беше усиниерец, — заболя ме, че не ме позна.

— Тук ли ще отседнете? Туристка ли сте? — пак ме заговори момчето с кръглото лице, този път придружено от приятел, черноок младеж с кожено яке, който пушеше цигара с повече дързост, отколкото удоволствие. И двамата носеха куфари.

— Не съм туристка. Родена съм в Ле Салан.

— В Ле Салан?

— Да. Баща ми е Жан Прасто. Той е строител на лодки. Тоест, беше.

— Дебелия Жан Прасто!

Момчетата ме изгледаха с нескрито любопитство. Може би щяха да кажат още нещо, но точно в този момент към нас се присъединиха още трима тийнейджъри. Най-големият се обърна към кръглоликото момче с авторитетен вид.

— Какво търсите пак тука, а, саланци? — попита той. — Нали знаете, че крайбрежната алея принадлежи на усиниерци? Не е ваша работа да носите багаж в Лез Имортел!

— Кой казва? — възрази момчето с кръглото лице. — Крайбрежната алея не е ваша! Това не са вашите туристи!

— Лоло е прав — намеси се черноокият младеж. — Ние дойдохме първи!

Саланците застанаха по-близо един до друг. Усиниерците ги превъзхождаха, но аз почувствах, че двамата са готови по-скоро да се бият, отколкото да оставят куфарите. За миг се видях на тяхната възраст, спомних си как чаках татко, без да обръщам внимание на смеха на хубавичките усиниерски момичета, седнали на терасата на кафенето, докато накрая ставаше непоносимо и аз се втурвах към скривалището си зад крайбрежните колиби, където бях в безопасност.

— Те дойдоха първи — казах на тримата усиниерци. — А сега да ви няма!

Тийнейджърите ме изгледаха с негодувание, после тръгнаха с мърморене към кея. Лоло ми хвърли красноречив поглед на благодарност. Приятелят му само сви рамене.

— Ще повървя с вас — добавих. — Отивате в Лез Имортел, нали?

Голямата бяла сграда се намираше само няколкостотин метра по-нататък по крайбрежната алея. Някога там се помещаваше болница.

— Сега е хотел — обясни Лоло. — Собственост е на мосю Брисман.

— А, познавам го.

Клод Брисман, нисък и набит усиниерец с грижливо поддържани мустаци, който ухаеше на одеколон и носеше еспадрили като селянин, с глас, плътен и богат като хубаво вино. Лисицата Брисман — така го наричаха в селото. Късметлията Брисман. Години наред си мислех, че е вдовец, макар да се носеха слухове, че някъде на континента има жена и дете. Открай време го харесвах, нищо че беше усиниерец; беше весел, бъбрив, джобовете му се издуваха от бонбони. Баща ми го мразеше. Като напук сестра ми Адриен се омъжи за племенника му.

— Вече всичко е наред — бяхме стигнали до края на алеята. През двойните стъклени врати виждах фоайето на Лез Имортел — бюро, ваза с цветя, едър човек, седнал край отворения прозорец с цигара в ръка. В първия миг ми хрумна да вляза, но после размислих. — Мисля, че оттук можете да се оправите. Влизайте.

На влизане черноокото момче не каза и дума, а Лоло направи гримаса, сякаш да се извини за приятеля си.

— Не се обиждайте на Дамиен — каза той тихо. — Все гледа да се сбие.

Усмихнах се. И аз бях същата. Сестра ми — с четири години по-голяма от мен — с хубавите си дрехи и добре поддържана коса се вписваше лесно във всяка компания; на откритата тераса на кафенето тя винаги се смееше най-силно.

Пресякох оживената улица до мястото, където седяха двете старици кармелитки. Не знаех дали ще ме познаят — невзрачно момиче от Ле Салан, което не бяха виждали от петнайсетгодишно, — но като малка аз много ги харесвах. Не се изненадах, когато се приближих и видях, че те почти не са се променили: светлооки, но мургави и жилави като изсъхнали водорасли на плажа. Вместо характерната за островите бяла колосана шапка сестра Терез беше с тъмна кърпа на главата; иначе не знам дали бих могла да ги различа. Мъжът до тях, който носеше гердан от корали и шапка с увиснала периферия, ми бе непознат. На възраст беше около трийсетте, с приятно лице, без да е красив; можеше да мине за турист, ако не бе откритата фамилиарност, с която ми кимна мълчешком — типичния поздрав за жителите на островите.

В първия миг сестра Екстаз и сестра Терез ме изгледаха втренчено, после на лицата им цъфнаха еднакви ослепителни усмивки.

— Ами че това е момичето на Дебелия Жан!

В резултат на дългото си приятелство далеч от манастира двете сестри бяха придобили еднакви маниери. Гласовете им също си приличаха — те говореха бързо и дрезгаво като свраки. Между монахините съществуваше някакво особено съзаклятничество, като между близначки: те довършваха изреченията една на друга и подсилваха взаимно думите си с окуражителни жестове. Странно беше, че никога не се обръщаха една към друга по име, а винаги използваха „ma soeur“^[1], макар че, доколкото знаех, не бяха роднини.

— Това е Мадо, ma soeur, малката Мадлен Прасто. Колко е пораснала! Как само минава времето…

— Много бързо, особено тук, на островите. Като че ли няма и…

— … година, откакто дойдохме тук, а сега сме…

— … стари и грохнали, ma soeur, стари и грохнали. Все пак се радваме да те видим отново, малка Мадо. Винаги си била различна. Толкова различна от…

— … сестра си — те произнесоха в хор последните думи. Черните им очи грейнаха.

— Толкова хубаво е да се завърнеш.

Преди да кажа това, не знаех колко е хубаво.

— Тук почти нищо не се е променило, нали, ma soeur?

— Не, тук нищо не се променя. Само…

— …остарява, това е всичко. Като нас — двете монахини кимнаха делово и продължиха да ядат сладоледите си.

— Виждам, че Лез Имортел вече е хотел — отбелязах аз.

— Така е — каза сестра Екстаз и кимна. — Поне по-голямата част. Ние и няколко старци още живеем на горния етаж.

— Ние сме гости с дълъг престой, така казва Брисман.

— Но не сме много. Жоржет Лион, Раул Лакроа и Бет Планкпен. Когато остаряха и не можеха вече да се оправят сами, той купи къщите им.

— Купи ги на безценица и ги ремонтира, за да ги дава лятно време на туристи.

Монахините се спогледаха.

— Брисман ги държи тук само заради благотворителните помощи от манастира. Обича да поддържа добри отношения с църквата. Знае къде стои кацата с меда.

Те потънаха в мълчалив размисъл, заети в усърдно ядене на сладоледите си.

— А това е Руже^[2], малка ми Мадо — каза сестра Терез и посочи непознатия, който до този момент слушаше разговора с усмивка на лицето.

— Руже е англичанин и…

— … ни отклонява от правия път със сладоледи и ласкателства. На нашата възраст, представи си!

Англичанинът поклати глава.

— Не ги слушайте — посъветва ме той. — Аз ги глезя само защото иначе ще разкрият всичките ми тайни — говореше с приятен, макар и силен акцент.

Сестрите се изкискаха дрезгаво.

— Тайни, а? За нас няма нищо скрито, нали, ma soeur? Може да сме…

— … стари, но ушите ни чуват добре.

— Хората не ни обръщат внимание…

— … защото сме…

— … монахини.

Човекът, когото сестрите наричаха Руже, ме погледна и се усмихна. Имаше умно, своенравно лице, което грееше от усмивката му. Усещах как очите му отбелязват всяка подробност от външния ми вид, не враждебно, а с любопитство и очакване.

— Руже?

На остров Льо Дьовен повечето имена са всъщност прякори. Само чужденците и хората от континента се наричат другояче.

Той свали шапката си с иронична елегантност.

— Ричард Флин, философ, строител, скулптор, заварчик, рибар, общ работник, метеоролог… — мъжът махна неопределено с ръка към пясъците край Лез Имортел. — И, което е най-важно, вечен ученик и морски пътешественик.

Сестра Екстаз посрещна думите му с одобрително хихикане, което подсказваше, че това е стара шега.

— За нас с теб — размирник — добави тя.

Флин се засмя. Косата му имаше приблизително същия цвят като гердана на врата му. „Червена коса — лоша кръв“ — казваше майка ми, макар че този цвят на косата е необичаен за островите и обикновено се смята за добър знак, белег за късмет. Това обясняваше прякора му. Прякорът предполага своеобразен статут на Льо Дьовен, който не подхожда на чужденец. За да се сдобиеш с прякор на острова, трябва време.

— Тук ли живеете?

Струваше ми се малко вероятно. Долавях у него някакво безпокойство, нещо скрито и взривоопасно, което всеки момент може да избухне.

Той сви рамене.

— Тук не е по-лошо, отколкото другаде.

Това малко ме изненада. Сякаш за него навсякъде беше едно и също. Опитах се да си представя, че не ме интересува къде е моят дом, че не чувствам тази непрестанна притегателна сила, която измъчва душата ми. Каква ужасна свобода. И все пак тук му бяха дали име. Аз цял живот съм била чисто и просто момичето на Дебелия Жан, също като сестра ми.

— И така — англичанинът се усмихна, — с какво се занимавате?

— Художничка съм. Искам да кажа, че продавам свои картини.

— Какво рисувате?

За миг си спомних малкия апартамент в Париж и стаята, която използвах за ателие. Тясна стаичка, твърде малка, за да служи като стая за гости — за майка ми дори това беше компромис, направен неохотно, — в която стативът, папките и платната ми стояха подпрени до стената. Можеш да нарисуваш всичко, казваше майка ми. Имаш дарба. Защо тогава рисуваш все едно и също? От липса на въображение? Или за да ме дразниш?

— Най-вече острови.

Флин ме погледна, но не каза нищо повече. Очите му бяха със същия тъмносив цвят като контурите на облаците на хоризонта. С любопитство открих, че ми е трудно да гледам в тях, сякаш те можеха да надзърнат в мислите ми.

Сестра Екстаз изяде сладоледа си.

— А как е майка ти, малка ми Мадо? С теб ли пристигна?

Аз се поколебах. Флин продължаваше да ме гледа.

— Тя почина — казах накрая. — В Париж. Сестра ми не дойде — когато споменах за Адриен, долових злобни нотки в гласа си.

Монахините се прекръстиха.

— Много тъжно, малка ми Мадо. Много, много тъжно — сестра Терез стисна ръката ми с повехнали пръсти. Сестра Екстаз ме потупа по коляното. — Ще отслужите ли панихида в Ле Салан? — попита сестра Терез. — Заради баща си?

— Не — още чувам резкия си глас. — Всичко свърши. Пък и тя винаги е казвала, че няма да се върне повече. Дори след смъртта си.

— Жалко. Щеше да бъде добре за всички.

Сестра Екстаз ме стрелна с поглед изпод шапката си.

— Сигурно не й е било лесно да живее тук. Островите…

— Знам.

„Брисман 1“ отново потегляше. За миг се почувствах напълно изгубена, сякаш и моят живот бе свършил. При мисълта за това изведнъж ме полазиха тръпки.

— Баща ми не направи нищо, за да облекчи живота й — казах аз, докато се взирах в отплуващия ферибот. — Е, сега поне е свободен. Нали това искаше. Да го оставят на мира.