Джоан Харис
Крайбрежие (25)

23

Питиетата в бара на Анжело — отворен извънредно по този изключителен повод — до голяма степен ни успокоиха. Страховете и подозренията бяха забравени, ликьорът дьовиноаз се лееше свободно и половин час по-късно тълпата изпадна в настроение, близко до карнавалното. Децата, доволни, че имат извинение да останат будни толкова до късно, играеха на флипер в ъгъла на бара. На сутринта няма да ходят на училище, а това само по себе си беше повод за празненство. Ксавие поглеждаше срамежливо към Мерседес и за пръв път му отвръщаха със същото. Между питиетата Тоанет весело се заяждаше с всеки, който й беше подръка. Монахините най-после бяха убедили Дезире да си легне, но Аристид седеше в бара необичайно мълчалив. Флин дойде с последните от тълпата, нахлупил на главата си черна плетена шапка, която скриваше косата му. Той ми намигна едва забележимо, после дискретно се настани на една маса зад мен. Дебелия Жан седеше до мен на чаша дьовиноаз, пушеше „Житан“ и непрестанно се усмихваше. Макар да ме беше страх, че странната церемония може да му е причинила болка по някакъв начин, аз осъзнах, че за пръв път след моето завръщане баща ми беше щастлив.

Той седя до мен около час, после си тръгна толкова тихо, че за малко да не забележа. Не се опитах да го последвам: не исках да наруша деликатното равновесие помежду ни. Но през прозореца го видях да върви към къщи, като само огънчето на цигарата му едва проблясваше над дюната.

Разговорите продължиха. Матиас, седнал на най-голямата маса в компанията на най-влиятелните саланци, беше твърдо убеден, че появата на света Марина наистина е чудо.

— Какво друго може да бъде? — попита той, докато отпиваше от третата си чашка дьовиноаз. — Историята е пълна с примери за свръхестествена намеса в обикновения живот. Защо и сега да не е така?

Случката вече се разказваше в толкова варианти, колкото свидетели имаше. Някои твърдяха, че са видели с очите си как Светицата е долетяла в нишата си в църковната стена. Други бяха чули призрачна музика. Тоанет, заела почетно място между Матиас и Аристид и изключително доволна от вниманието, което й обръщаха, отпиваше от питието си и обясняваше как първа забелязала знаците на църковната стена. Няма съмнение, че е чудо, казваше тя. Кой може да е намерил Светицата? Кой може да я е пренесъл чак до Гризнос? Кой може да я е качил в нишата? Не е човек, това е сигурно. Просто не може да бъде.

— Пък и камбаната — обади се Омер. — Всички я чухме. Какво друго може да бъде освен Ла Маринет? А и знаците по стената…

Всички бяха съгласни, че със сигурност това е намеса на някаква свръхестествена сила. Но какво искаше да ни подскаже тя? Дезире бе изтълкувала това като послание от сина си. Аристид не говореше, но седеше необичайно замислен над питието си. Тоанет каза, че това означава, че късметът ни ще се върне. Матиас се надяваше на по-добър улов. Капюсин си тръгна, като прибра и Лоло, но също изглеждаше потисната и аз се зачудих дали не мисли за дъщеря си на континента. Опитах се да срещна погледа на Флин, но той като че ли се радваше, че може да не участва в разговора. Аз последвах примера му и зачаках.

— Нещо не си особено духовит, Руже — каза Ален. — Надявах се поне ти да ни кажеш как Светицата е прелетяла сама до Гризнос.

Флин сви рамене.

— Откъде да знам? Ако можех да правя чудеса, щях отдавна да съм се махнал от този остров и да пия шампанско в Париж.

Отливът беше започнал, вятърът — отслабнал. Облаците се разсейваха, а небето зад тях беше сурово червено от наближаващия изгрев. Някой предложи да се върнем до стената на църквата и да разгледаме всичко на дневна светлина. Малка група изяви желание, останалите се прибраха по домовете, като се клатушкаха по неравния път.

След по-обстоен оглед на знаците върху стената нещата не се изясниха. Камъните бяха сякаш обгорени, но никой не успя да различи букви, само някакви примитивни рисунки и числа.

— Прилича на… нещо като чертеж — каза Омер Ла Патат. — Тук може да са записани някакви размери.

— Може да имат религиозен смисъл — предположи Тоанет. — Трябва да попитате сестрите.

Но монахините си бяха тръгнали с Дезире, а никой не искаше да пропусне нещо, докато тича да ги търси.

— Може би Руже знае — обади се Ален. — Нали той е най-образованият тук?

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Да, да повикаме Руже. Хайде, сторете път.

Флин не бързаше. Той огледа черните драскулки от всеки ъгъл. Присви очи, определи посоката на вятъра, отиде до ръба на скалата и погледна към морето, после се върна и отново докосна знаците с върховете на пръстите си. Ако не знаех, щях да повярвам, че ги вижда за пръв път през живота си. Всички го наблюдаваха с възхищение и очакване. Зад него се съмваше. Най-после Флин вдигна глава.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Омер, неспособен да потиска повече нетърпението си. — От Светицата ли е?

Флин кимна и макар лицето му да беше сериозно, виждах, че вътре в себе си се усмихва.