Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Coastliners, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Магдалена Куцарова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo(2010)
Издание:
Джоан Харис. Крайбрежие
ИК „Прозорец“, 2003
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
15
Не биваше изобщо да говоря с него, мислех си аз. Не му вярвах, не го харесвах, защо очаквах да разбере? Докато вървях през пустия плаж към бялата сграда, чувствах как ме обливат ту горещи, ту студени вълни. Глупаво беше от моя страна да търся одобрението му, защото беше чужденец, човек от континента, който намираше решения на технически проблеми. Исках да го впечатля със заключенията си, да му покажа, че не съм интригантката, за каквато ме смята. А той само ми се изсмя. Пясъкът шумолеше под краката ми, докато изкачвах стъпалата към крайбрежната алея, пясък имаше и под ноктите ми. Изобщо не трябваше да говоря с Флин, повтарях си ядосана. Трябваше да имам доверие на Брисман.
Намерих го във фоайето на Лез Имортел да прелиства някаква тетрадка. Изглеждаше доволен от това, че ме вижда и за миг изпитах такова облекчение, че едва се удържах да не заплача. Ръцете му ме погълнаха, обгърна ме мирис на одеколон, гласът му забоботи весело:
— Мадо! Тъкмо си мислех за теб. Купих ти подарък — бях захвърлила чантата с плавките на теракотовия под.
Дишах с усилие в гигантската му прегръдка.
— Почакай малко. Сега ще ти го донеса. Мисля, че ще ти бъде по мярка.
За минута останах сама във фоайето, след като Брисман се скри в една от задните стаи. След малко се появи с нещо, увито в опаковъчна хартия.
— Хайде, шери[1], отвори го. Червеното е любимият ти цвят, а? Сигурен бях.
Майка ми винаги бе смятала, че за разлика от нея и Адриен аз просто не се интересувам от красиви неща. Оставях я да се заблуждава с презрителните ми забележки и видимата незаинтересованост от външния ми вид, но истината беше, че ненавиждах сестра си с нейните прически, козметика за разкрасяване и кикотещи се приятелки, защото знаех, че е безсмислено да искам същото. По-добре беше да се преструвам, че не искам подобни неща. По-добре беше да не обръщам внимание.
Опаковъчната хартия шумолеше ефирно под пръстите ми. В първия миг не можах да кажа нищо.
— Не ти харесва — отбеляза Брисман и мустаците му увиснаха като на тъжно куче.
От изненада бях изгубила ума и дума.
— Харесва ми — успях да произнеса накрая. — Красива е.
Беше улучил размера ми с абсолютна точност. А роклята беше прекрасна: яркочервен крепдешин, който сияеше на ясното утринно слънце. Представих си как вървя с нея из Париж, може би със сандали на високи токове и разпусната коса…
Брисман изглеждаше нелепо щастлив.
— Помислих, че може да те разсее от проблемите. Да те разведри — погледът му падна върху чантата с плавките в краката ми. — Какво е това, Мадо? Събираш боклуци по плажа?
Поклатих глава.
— Правя проучване.
Не ми беше трудно да разкажа на Флин за откритието си. Но много по-трудно ми беше да говоря с Брисман, макар че той ме слушаше без следа от насмешка, като току кимаше заинтересовано, докато аз излагах откритието си с помощта на много жестове.
— Това тук е Ле Салан. Виждате ли посоката на основните течения от Ла Жьоте? Това е преобладаващият вятър от запад. А това е Гълфстрийм. Знаем, че Ла Жьоте предпазва източната страна на острова, но пясъчната ивица тук — при тази дума почуках с пръст — отклонява ето това течение, което минава покрай Поент Гризнос и се влива тук, в Ла Гулю.
Брисман кимна мълчаливо, за да ме окуражи.
— Или поне преди беше така. Но сега се е променило. Вместо да свърши тук, то минава покрай Ла Гулю и свършва тук.
— Да, в Лез Имортел.
— Затова „Елеанор“ не влезе в залива и се озова от другата страна на острова. Затова и скумрията се е преместила!
Той отново кимна.
— Но това не е всичко — продължих аз. — Защо нещата се променят тъкмо сега? Какво се е променило? — Брисман като че ли се замисли. Погледът му се стрелна към морето и очите му отразиха слънчевата светлина. — Вижте — аз посочих към новите укрепления оттатък плажа. От мястото, където седяхме, те се виждаха съвсем ясно, чипият нос на дигата стърчеше на изток с вълноломи от двете страни.
— Виждате ли как е станало? Направили сте дигата достатъчно дълга, за да се образува спокойно място тук. Вълноломът предпазва пясъка от измиване. А дигата предпазва плажа и премества течението съвсем малко по-нататък, при което то донася пясък от Ла Жьоте — от нашата част на острова — към Лез Имортел.
Брисман отново кимна. Реших, че не е разбрал докрай какво му казвам.
— Е, не виждате ли какво е станало? — отново попитах аз. — Трябва да направим нещо. Това трябва да спре, преди щетите да са станали непоправими.
— Да спре? — той вдигна вежди.
— Ами, да. Ле Салан… наводненията…
Брисман сложи съчувствено ръце на раменете ми.
— Малка моя Мадо, знам, че се опитваш да помогнеш. Но плажът Лез Имортел трябва да бъде защитен. Тъкмо затова сложихме вълнолома. Сега не мога да го махна само защото някакви си течения са се преместили. Не знаем дали иначе нямаше пак да се преместят — той махна с масивната си ръка. — Представи си двойка сиамски близнаци. Понякога се налага да бъдат разделени, за да може поне единият да оцелее — Брисман ме погледна право в очите, за да се увери, че съм разбрала какво казва. — И понякога трябва да се направи труден избор.
Погледнах го, внезапно вцепенена. Какво ми говореше той? Че Ле Салан трябва да се жертва, за да може Ла Усиниер да оцелее? Че това, което става, е неизбежно?
Спомних си за всичките години, през които беше поддържал контакт с нас, за бъбривите писма, колетите с книги, подаръците. За да бъде в течение, да не се лишава от допълнителните възможности. За да пази инвестицията си.
— Знаехте, нали? — бавно произнесох аз. — От самото начало сте знаели, че това ще се случи. И не сте казали и дума.
Позата му — с приведени рамене и ръце в джобовете — съумяваше да предаде дълбоката му обида от това жестоко обвинение.
— Малка ми Мадо, как можеш да говориш така? Това е нещастие, няма спор. Но стават такива неща. И ако ми позволиш, ще ти кажа, че това само засилва тревогата ми за баща ти и твърдото ми убеждение, че в края на краищата другаде ще се чувства по-добре.
Погледнах го.
— Казахте, че баща ми е болен — произнесох аз с ясен глас. — Какво точно му има? — за миг забелязах у него колебание. — Болно сърце? Черен дроб? Бели дробове?
— Мадо, не знам подробностите, а и честно казано…
— Рак ли има? Или цироза?
— Както ти казах, Мадо, не знам подробности — сега беше по-малко дружелюбен, долавях напрежение в челюстта му. — Но мога да се обадя на моя лекар когато пожелаеш и той ще изкаже обективното си професионално мнение.
„На моя лекар“. Сведох поглед към подаръка на Брисман в своя пашкул от опаковъчна хартия. Слънцето жадно обгръщаше огнената коприна. Прав е, казах си, червеното е любимият ми цвят. Знаех, че мога да оставя всичко в неговите ръце. Да се върна в Париж — новият сезон в галериите тъкмо започваше — и да работя върху новото си портфолио. Този път градски пейзажи, може би малко портрети. След десет години като че ли бях готова да сменя темата.
Но знаех, че няма да го направя. Нещата се бяха променили, островът се беше променил, а с него и част от мен. Носталгията, която изпитвах към Ле Салан през цялото време, докато бях далеч, бе прераснала в нещо по-дълбоко, в нещо по-силно. А колкото до завръщането ми у дома — илюзиите, сантименталността, разочарованието, радостта, — сега разбирах, че то още не се е случило. До този момент все още не се бях завърнала у дома.
— Знаех, че мога да разчитам на теб — Брисман беше приел мълчанието ми за съгласие. — Можеш да се преместиш в Лез Имортел, докато уредим нещата. Страх ме е, като си помисля как живееш в онази къща с Дебелия Жан. Ще ти дам най-хубавия си апартамент. За сметка на заведението.
Дори сега, когато бях убедена, че крие истината от мен, почувствах необяснима благодарност. Пропъдих я.
— Не, благодаря — чух се да казвам. — Ще си остана у дома.