Джоан Харис
Крайбрежие (12)

10

На излизане от къщата срещнах Ален Геноле и сина му Гислен, които идваха от селото по другия път. Бяха задъхани и изглеждаха по-въодушевени от обичайното за резервирания си островен нрав. Двамата много си приличаха, имаха типичните за тукашните жители остри черти, но докато бащата носеше традиционната моряшка риза, Гислен беше облечен в отровножълта фланелка, която светеше като неон на мургавата му кожа. Когато ме видя, той се усмихна и бързо се затича по голямата дюна.

— Мадам Жан — каза запъхтян, като спря да си поеме дъх. — Налага се да заемем трактора с ремаркето от задния ви двор. Спешно е.

Отначало бях сигурна, че не ме е познал. Това беше Гислен Геноле, с две години по-голям от мен, бяхме играли заедно като деца. Наистина ли ме нарече мадам Жан?

Ален ми кимна за поздрав. Той също беше разтревожен, но явно не смяташе, че работата е толкова спешна, та да се налага да тича.

— „Елеанор“ — извика той през дюната. — Видели са я в Ла Усиниер, точно до Лез Имортел. Отиваме да я докараме, но ни трябва тракторът на баща ви. Той вкъщи ли си е?

Поклатих глава.

— Не знам къде е.

Гислен изглеждаше обезпокоен.

— Не можем да чакаме — каза той. — Трябва да го вземем веднага. Може би вие… ако му обясните за какво е…

— Разбира се, че можете да го вземете — бързо реших аз. — Ще дойда с вас.

При тези думи Ален, който ни беше настигнал, ме погледна колебливо.

— Не мисля, че…

— Баща ми е построил тази лодка — казах твърдо. — Няколко години преди да се родя. Никога няма да ми прости, ако не помогна. Знаете колко е привързан към нея.

Дебелия Жан не беше просто привързан към нея, както добре си спомнях. „Елеанор“ бе първата от неговите „госпожици“, не най-красивата, но може би най-скъпата на сърцето му. Мисълта, че може да се изгуби, ме изпълваше със смут.

Ален сви рамене. Лодката беше неговата прехрана, чисто и просто. Нямаше място за чувства, когато ставаше дума за пари. Докато Гислен тичаше за трактора, аз ясно осъзнавах чувството на облекчение, което изпитвах, сякаш това затруднение беше нещо като амнистия.

— Сигурна ли сте, че ви се занимава с това? — попита Ален, докато синът му прикачваше ремаркето към стария трактор. — Няма да е много забавно.

Почувствах се обидена от небрежната му забележка.

— Искам да помогна.

— Щом искате.

 

„Елеанор“ беше заседнала в скалите на около петстотин метра от Ла Усиниер. Тласкана от прилива, беше се заклещила и макар че морето бе все още относително спокойно, вятърът духаше силно и при всяка вълна блъскаше наранения корпус в скалата. Малка група саланци, сред които Аристид, внукът му Ксавие, Матиас, Капюсин и Лоло, наблюдаваха от брега. Жадно се вглеждах в лицата, но баща ми не беше сред тях. Видях Флин с рибарските му ботуши и вълнен пуловер, преметнал брезентовата си чанта през рамо. Скоро към тях се присъедини приятелят на Лоло Дамиен: сега, когато го видях застанал до Ален и Гислен, забелязах, че и той има чертите на Геноле.

— Отдръпни се, Дамиен — каза Ален, щом го видя да се приближава. — Не искам да ми се мотаеш в краката.

Дамиен го изгледа намръщен и седна на една скала. Когато го погледнах пак, той беше запалил цигара и пушеше, презрително обърнал гръб. Ален, който не откъсваше поглед от „Елеанор“, сякаш не го забелязваше.

Седнах до момчето. В началото не ми обръщаше внимание. После любопитството му надделя и то ме погледна.

— Чух, че живееш в Париж — каза тихо. — Как изглежда?

— Като всеки друг град — отговорих му аз. — Голям, шумен, пренаселен.

За миг ми се стори посърнал. После се оживи:

— Като европейските градове може би. Американските са различни. Брат ми си купи американска фланелка. Сега е с нея.

Аз се усмихнах, отвръщайки очи от неоновия торс на Гислен.

— В Америка ядат само хамбургери — намеси се Ален, без да сваля поглед от своята „Елеанор“ — и всички момичета са дебели.

Момчето се възмути.

— Откъде знаеш? Никога не си ходил там.

— Ти също.

На близкия вълнолом край малкия пристан няколко усиниерци също наблюдаваха повредената лодка. Жожо льо Гоелан, стар усиниерец с моряшки маниери и циничен поглед, ни махна с ръка.

— Идвате да погледате, а? — извика той усмихнат.

— Махай се, Жожо — отсече Ален. — Хората имат работа.

Жожо се засмя.

— Никаква работа няма да свършите, ако се опитвате да я стигнете от тук — каза той. — Наближава приливът, а има и вятър от морето. Няма да се учудя, ако загазите.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Капюсин. — Приказва така още откакто дойдохме.

Жожо изглеждаше засегнат.

— Мога да я докарам до брега — предложи той. — Ще я издърпам от скалите с моята „Мари Жозеф“. Лесно ще докарате трактора по пясъка. Лесно ще я натоварите.

— За колко? — попита Ален с подозрение.

— Е, да сметнем: лодката, труда, входа… Кажи го хиляда.

— Вход ли? — разгорещи се Ален. — За къде?

Жожо се ухили самодоволно.

— За Лез Имортел, разбира се. Това е частен плаж. Нареждане на мосю Брисман.

— Частен плаж! — Ален погледна към „Елеанор“ и се намръщи. — Откога?

Жожо грижливо си запали фас от цигара „Житан“.

— Само за гости на хотела — каза той. — Не може разни нехранимайковци да замърсяват плажа.

Това беше лъжа и всички го знаеха. Виждах как Ален преценява възможността да издърпа „Елеанор“ на ръка.

Изгледах Жожо.

— Познавам мосю Брисман — казах му аз — и не мисля, че ще тръгне да събира такса за вход на плажа.

Жожо се подсмихна.

— Защо не идеш да го питаш? — предложи той. — Да видим какво ще ти каже. Имаш време, „Елеанор“ няма скоро да помръдне.

Ален отново погледна своята „Елеанор“.

— Ще се справим ли? — промърмори той на Гислен.

Гислен сви рамене.

— Ще можем ли, Руже?

Флин, който по време на препирнята бе тръгнал със своята чанта към вълнолома, сега се върна без нея. Погледна лодката и поклати глава.

— Не мисля — каза той. — Не и без „Мари Жозеф“. По-добре да направим както казва преди идването на прилива.

„Елеанор“ беше тежка лодка, предназначена за лов на стриди, с нисък кил за по-лесен достъп до плитчините и оловно покритие отдолу. От напора на наближаващия прилив скоро щеше да стане невъзможно да се повдигне от скалите. Да чакаме отлива, тоест да стоим десет часа и повече, би означавало да я повредим още повече. Самодоволната усмивка на Жожо се разшири.

— Мисля, че можем да се справим — казах аз. — Трябва да обърнем носа натам, срещу вятъра. Щом я докараме на плиткото, ще използваме ремаркето.

Ален погледна към мен, после към другите саланци. Виждах, че се опитва да пресметне силата ни, да прецени колко ръце са необходими за тази работа. Погледнах назад, като се надявах да видя лицето на Дебелия Жан между останалите, но от него нямаше и следа.

— Аз ще участвам — каза Капюсин.

— И аз — обади се Дамиен.

Ален се намръщи.

— Вие, момчета, стойте настрана — каза той. — Не искам никой от вас да пострада.

Отново погледна мен, а после и останалите. Матиас беше твърде стар, за да участва в такава опасна операция, но с Флин, Гислен, Капюсин и мен можеше да успее. Аристид стоеше настрана и се мръщеше, но забелязах, че Ксавие гледаше към нас с копнеж. Жожо чакаше ухилен до уши.

— Е, какво ще кажете?

Старият моряк очевидно се забавляваше от това, че Ален обмисля моето предложение. Евтино като женски приказки. Това е една от островните поговорки.

— Да опитаме — казах аз. — Какво можем да загубим?

Ален още се колебаеше.

— Права е — нетърпеливо отсече Гислен. — Какво, да не остаряваш? Мадо има повече хъс от теб!

— Добре — реши се накрая Ален. — Ще опитаме.

Видях, че Флин ме наблюдава.

— Мисля, че вече си имате обожател — той се усмихна и леко скочи на мокрия пясък.

Погледнах го с неодобрение.

— Значи сте продали улова — отбелязах аз.

— О, я стига! — отговори Флин. — Само не ми казвайте, че нямаше да направите същото, ако бяхте на моето място.

— Със сигурност нямаше да го направя. Това е кражба.

— Да, наистина — усмивката му беше заразителна.

— Наистина — отвърнах аз натъртено и двамата мълчаливо тръгнахме по хлъзгавите скали към „Елеанор“.

* * *

Беше почти вечер и от прилива водата ни стигаше почти до кръста, когато окончателно признахме поражението си, а дотогава цената на Жожо бе скочила с още хиляда франка. Бяхме премръзнали, изтръпнали, уморени. Флин беше изгубил самодоволството си, а аз за малко да остана затисната между „Елеанор“ и една скала, докато се мъчехме да помръднем лодката. Неочаквано силна вълна, подгонена от прилива, завъртя носа рязко по посока на вятъра и корпусът на „Елеанор“ се удари болезнено в рамото ми, събори ме встрани и черна вълна ме блъсна в лицето. Усетих скалата зад гърба си и ме обзе паника — бях сигурна, че ще се заклещя или даже по-лошо. Страхът, както и облекчението от това, че се измъкнах, ме озлобиха. Нахвърлих се върху Флин, който стоеше точно зад мен.

— Трябваше да държиш носа! Какво стана, по дяволите!

Флин беше пуснал въжетата, с които бяхме прихванали лодката. На угасващата светлина чертите на лицето му едва се открояваха. Беше полуобърнат с гръб към мен и чух как изруга, доста свободно за чужденец.

Последва протяжен скърцащ звук — корпусът на „Елеанор“ отново се завъртя към скалите, след това изтрака, когато лодката отново се заклещи. Откъм вълнолома се разнесе подигравателният смях на усиниерци.

Ален мрачно се провикна към Жожо:

— Добре. Печелиш. Докарай „Мари Жозеф“ — погледнах го, а той поклати глава. — Не става. Сега вече нищо не можем да направим. По-добре да приключваме, а?

Жожо се ухили. Той ни наблюдаваше през цялото време, като пушеше цигара от цигара, без да пророни и дума. С отвращение тръгнах към брега. Останалите ме последваха, като се движеха с усилие в мокрите си дрехи. Флин вървеше най-близо с наведена глава и скръстени ръце.

— За малко да я измъкнем — казах му аз. — Можеше да стане. Само да бяхме удържали проклетия нос!

Флин промърмори нещо под носа си.

— Какво беше това?

Той въздъхна.

— Може би като спреш да ми се зъбиш, ще отидеш да докараш трактора. При Лез Имортел ще им трябва.

— Не вярвам, че ще им трябва веднага.

— Не си го изкарвай на мен. Ако си спомняш, аз казах още в началото…

— А, да. Даде ми възможност, нали?

От разочарованието гласът ми звучеше дрезгаво. Ален ме чу и вдигна глава, после отмести поглед. Виждах, че се чувства засрамен, задето ме е послушал. Групичката зяпачи от Ла Усиниер избухна в подигравателни ръкопляскания. Саланци бяха мрачни. Аристид, който наблюдаваше от вълнолома, ме изгледа с неодобрение. Ксавие, останал при дядо си по време на опита за спасяване на „Елеанор“, ми се усмихна смутено иззад металните рамки на очилата си.

— Дано да мислиш, че си е струвало — каза Аристид с рязък тон.

— Можеше да стане — отговорих му аз.

— Понеже докато доказваше, че си умна и силна колкото останалите, Геноле едва не загуби лодката си.

— Поне опитах — казах с раздразнение.

Старецът сви рамене.

— Защо да помагаме на Геноле? — и като се облегна на бастуна си, той тръгна обратно по вълнолома, а Ксавие мълчаливо го последва.

 

Минаха още два часа, докато изкарат „Елеанор“ на брега, още половин час, за да я качим от мокрия пясък на ремаркето. Междувременно приливът наближаваше връхната си точка и падаше нощта. Жожо пушеше своите цигари и дъвчеше тютюна, който падаше от фасовете, като току плюеше на пясъка пред краката си. По настояване на Ален аз наблюдавах бавния процес по изтеглянето на лодката отвисоко и чаках ожулената ми ръка да възвърне осезанието си.

Най-после свършиха работата и всички си направиха почивка. Флин седна на мокрия пясък и опря гръб в колелото на трактора. Капюсин и Ален запалиха по една „Житан“. В този край на острова континентът се виждаше ясно, окъпан в оранжев блясък. От време на време примигваше фар, изпращайки надалеч простичкото си послание. Студеното небе беше пурпурно, млечнобяло на хоризонта, с едва проблясващи звезди между облаците. Вятърът откъм морето пореше сякаш с нож мокрите ми дрехи, като ме караше да треперя. Ръцете на Флин бяха в кръв. Дори на оскъдната светлина се виждаше точно къде мокрите въжета са се врязали в дланите му. Малко съжалявах, че му се бях разкрещяла. Бях забравила, че не носи ръкавици.

Гислен дойде и застана до мен. Усещах дъха му близо до врата си.

— Добре ли си? Лодката здравата те цапардоса.

— Добре съм.

— Премръзнала си. Трепериш. Мога ли да…

— Остави. Добре съм.

Може би не трябваше да му отговарям толкова рязко. Той беше добронамерен. Но в гласа му имаше нещо — някакъв страховит стремеж да ме закриля. Някои мъже се отнасят по този начин към мен. От сянката до колелото на трактора като че ли дочух Флин тихичко, подигравателно да се кикоти. Забелязах, че никой не пита как е.

Бях толкова сигурна, че накрая Дебелия Жан ще се появи. Сега, когато беше вече късно, се запитах защо не е дошъл. В края на краищата не можеше да не е чул за „Елеанор“. Избърсах очи, чувствах се потисната.

Гислен продължаваше да ме гледа над огънчето от цигарата си. В полумрака неоновата му фланелка излъчваше болнаво сияние.

— Сигурна ли си, че си добре?

Усмихнах се едва забележимо.

— Съжалявам. Трябваше да измъкнем „Елеанор“. Да имаше малко повече хора! — потрих ръце, за да ги стопля. — Мисля, че Ксавие щеше да помогне, ако Аристид не беше тук. Личеше си, че иска.

Гислен въздъхна.

— Някога с Ксавие се погаждахме много добре. Естествено, той е Бастоне. Но тогава това нямаше голямо значение. Сега обаче Аристид не го изпуска от поглед и…

— Отвратителен старец. Какво иска?

— Мисля, че го е страх — каза Гислен. — Само Ксавие му остана. Иска той да се установи на острова и да се ожени за Мерседес Просаж.

— Мерседес? Тя е хубаво момиче.

— Свястна е.

Беше тъмно и не можеше да се види, но по тона на Гислен личеше, че се е изчервил.

Гледахме как небето почернява. Гислен допуши цигарата си, докато Ален и Матиас оглеждаха щетите по „Елеанор“. Беше по-лошо, отколкото си мислехме. Скалите бяха обелили дъното. Рулят беше на трески, а двигателят липсваше. Червеното мънисто за късмет, което баща ми слагаше на всяка от лодките си, висеше на счупения нос. Мъжете я изтеглиха на пътя и аз тръгнах след тях. Чувствах се изцедена и болна. Докато вървях, забелязах, че старият вълнолом в далечния край на плажа е укрепен с каменни блокове, така че образуваше широка дига, която стигаше чак до Ла Жьоте.

— Това е ново, нали? — попитах аз.

Гислен кимна.

— Брисман го направи. Заради силните приливи през последните две години. Измиват пясъка. Тези камъни го предпазват донякъде.

— Такова нещо ви трябва в Ле Салан — отбелязах аз, като си спомних щетите в Ла Гулю.

Жожо се усмихна.

— Върви при Брисман. Сигурен съм, че ще знае какво да направи.

— Да не мислиш, че ще го молим? — промърмори Гислен.

— Вие, саланците, сте упорито племе — каза Жожо. — По-скоро ще оставите цялото село да отиде под водата, отколкото да платите за строителни работи.

Ален го погледна. Усмивката на Жожо веднага се разшири и оголи едрите му зъби.

— Откога разправям на баща ти, че ви трябва застраховка. Никога няма да ме послуша — той погледна към „Елеанор“. — И без това й е време вече да отива за отпадъци. Купете си нещо ново. Модерно.

— Добра си е — каза Ален, без да се хваща на въдицата. — Тези стари лодки са вечни. Изглежда по-лошо, отколкото е наистина. Трябват й няколко кръпки, нов двигател…

Жожо се разсмя.

— Такива сте вие, саланците — отвърна той. — Главите ви са пълни с камъни. Твоя работа, закърпи я. Ще ти струва десет пъти повече, отколкото когато сте я купили. И какво ще правите? Знаеш ли колко изкарвам аз за един ден по време на сезона само от превоз?

Гислен го изгледа злобно.

— Може ти да си взел двигателя — сопна му се той, — та да го продадеш при някоя от екскурзиите до континента. Винаги си въртял търговия. Никой нищо не те пита.

Жожо се озъби.

— Както виждам, вие, Геноле, още не сте се научили да си затваряте устата. Дядо ти беше същият. Кажи ми, какво стана, когато се съдихте с Бастоне? Колко спечелихте от това, а? А колко ви струваше, сметнахте ли? А на баща ти? А на брат ти?

Гислен наведе глава засрамен. Всички в Ле Салан знаят, че съдебният процес между Геноле и Бастоне продължи двайсет години и разори и двата рода. Причината — почти забравен спор за плитчините за стриди край Ла Жьоте — стана история дълго преди края на процеса, защото движещите се пясъчни ивици погълнаха спорната територия, но враждата не стихна, а продължи да се предава от поколение на поколение, сякаш за да компенсира щетите в пропиляното наследство на двете семейства.

— Двигателят ви сигурно е отишъл към другия край на залива — каза Жожо и махна небрежно към Ла Жьоте. — Или е там, или ще го намерите в Ла Гулю, ако се поровите по-надълбоко — той изплю късче мокър тютюн на пясъка. — Чух, че миналата нощ сте загубили и Светицата. Май сте много завеяни, а?

Ален с мъка запазваше хладнокръвие.

— Лесно ти е да се смееш, Жожо — каза. — Само че, както казват, късметът се обръща, даже тук. Ако нямахте този плаж…

Матиас кимна.

— Така е — избоботи той. Дьовинският акцент на стареца беше толкова силен, че дори аз трудно разбирах думите му. — Този плаж ви е късметът. Не го забравяйте. Можеше да е наш.

Жожо се запревива от смях.

— Ваш! — кикотеше се той. — Ако беше ваш, щяхте да сте го съсипали още преди години, тъй както съсипвате всичко останало.

Матиас направи крачка напред, старческите му ръце трепереха. Ален предупредително хвана баща си за рамото.

— Стига толкова. Уморен съм. Пък и утре ни чака работа.

Но нещо от казаните думи заседна в съзнанието ми. Беше свързано с Ла Гулю и Ла Буш, и уханието на див чесън по дюните. „Можеше да е наш.“ Помъчих се да определя какво е, но ми беше много студено, бях уморена и не можех да разсъждавам трезво. А и Ален беше прав: нищо не се бе променило. Утре пак ме чакаше работа.