Джоан Харис
Крайбрежие (71)

69

Знам, че не може да остане в Ле Салан. Глупаво е от моя страна да очаквам такова нещо. Оплел се е в твърде много лъжи и заблуди. Твърде много хора го мразят. Освен това в сърцето си той е човек от континента. Мечтае за градове и светлини. Колкото и да му се иска, не виждам как би могъл да остане. По същата причина и аз няма да замина; това е Дебелия Жан в мен, островът в мен. Баща ми обичаше Елеанор, но накрая не замина с нея. Островът намира начин да те задържи. Този път това е черният прилив. Сега разливът е на десет километра от нас, откъм Ноармутие. Никой не знае дали ще ни връхлети или ще отмине — дори бреговата охрана. Вече има поражения по крайбрежието на Ванде; телевизията показва картини от възможното ни бъдеще в отчайващо безвкусни жълто-кафяви тонове. Никой не може да предскаже със сигурност какво ще стане с нас; на теория разливът трябва да се движи по Гълфстрийма, но сега всичко е въпрос на километри, а и може да поеме по друг път.

Ноармутие ще пострада почти със сигурност. За Л’ил д’Ийо още не се знае. Буйните течения, които ни отделят, вече се бият за надмощие. Някъде — може би само на едно място — горивото ще стигне брега. Но Ле Салан не губи надежда. Всъщност ние се трудим по-усърдно отвсякога. Сега каналът е обезопасен, развъдникът е на сигурно място. Аристид, чийто дървен крак не позволява да участва по-активно в работата, гледа телевизия и слуша новини, докато Филип помага на Ксавие. Шарлот и Мерседес работят в бара на Анжело, като приготвят храна за доброволците. Омер, Геноле и Бастоне прекарват повечето време в Лез Имортел. Брисман е наел всички, усиниерци и саланци, готови да му помогнат в събарянето на вълнолома, освен това е променил завещанието си в полза на Марен. Дамиен, Лоло, Илер, Анжело и Капюсин още разчистват Ла Гулю. Имаме намерение да съберем старите автомобилни гуми, за да направим защитни бариери, които да ни предпазят от горивото, ако стигне до бреговете. Вече сме събрали необходимото оборудване за почистване при евентуално замърсяване. Флин се занимава с това.

Да, засега той е тук. Някои хора все още се държат хладно към него, но Геноле и Просаж го приеха от сърце въпреки всичко, а вчера Аристид игра с него шах, така че може би все пак има надежда. Със сигурност сега няма време за безполезни обвинения. Той се труди усилено наравно с нас — дори повече, — а на Льо Дьовен сега това е най-важното. Не знам защо е още тук. Въпреки това изпитвам странно спокойствие, че го виждам всеки ден на обичайното му място в Ла Гулю да рови с пръчка из нещата, които морето донася, да събира безкрайните автомобилни гуми и да ги носи на дюните. Още не е изгладил всички остри ръбове — може би никога няма да успее, — но ми се струва, че е станал по-мек, по-гладък, отчасти приет отново, почти един от нас. Дори започнах да го харесвам — малко.

Понякога се събуждам и гледам през прозореца към небето. По това време на годината то никога не е съвсем тъмно. Понякога с Флин се измъкваме, за да погледаме Ла Гулю, където морето лъщи със странния фосфоресциращ блясък, характерен за Лазурния бряг, и да поседим на дюната. Там растат вечнозелени храсти и късни розови карамфили, и стръкчета заешка опашка, които проблясват и се полюшват на бледата светлина на звездите. Далеч над водата понякога виждаме светлините на континента: предупредителен фар на запад, блещукаща светлинка на юг. Флин обича да спи на плажа. Обича тихото бръмчене на насекомите от скалите над главата му и амофилата, която шепне. Понякога оставаме навън цяла нощ.