Джоан Харис
Крайбрежие (70)

68

Същата вечер, окуражени от дьовиноаз, започнахме да правим каквото можем. Доброволци стояха на смени пред телевизорите и радиото, за да научават всяка нова информация за катастрофата. Илер, който имаше телефон, беше назначен за официална свръзка с континента. Работата му беше да се обажда до бреговата охрана, както и до пристанищата, за да бъдем готови. В Ла Гулю бяха разположени постове за наблюдение, които се сменяха на всеки три часа. Ако има нещо, което трябва да се види, каза мрачно Аристид, щеше да се появи първо там. Нещо повече, устието на канала беше драгирано и отрязано от открито море с помощта на камъни от Ла Гризнос и цимент, останал от Бушу.

— Поне солния канал можем да опазим — каза Матиас. Аристид за пръв път се съгласи без възражения.

Към полунощ се появи Ксавие Бастоне — очевидно двамата с Гислен бяха излизали със „Сесилия“ — и донесе новината, че корабът на бреговата охрана все още стои оттатък Ла Жьоте. Изглежда, че катастрофиралият танкер е бил застрашен, но властите едва през последните дни са съобщили за това. Ксавие каза, че изгледите не са оптимистични. Има южен вятър, който ако се задържи, ще докара петрола право към нас. А ако това стане, само чудо може да ни спаси.

 

Сутринта на фестивала на света Марина ни завари паднали духом. Работата на входа на солния канал напредваше, но не достатъчно бързо. Дори с подходящите материали подръка, каза Матиас, ще ни трябва поне седмица, за да укрепим преградата. В десет часа сутринта до селото достигнаха слухове за черно петно, забелязано на няколко километра от Ла Жьоте, и ние седяхме разтревожени и уплашени. Пясъчните плитчини вече бяха почернели и макар замърсяването да не беше стигнало брега, със сигурност щеше да го стигне за двайсет и четири часа.

Въпреки всичко, каза Тоанет, не бива да пренебрегваме Светицата в деня на празника й, затова в селото вече течаха обичайните приготовления: пребоядисването на малката ниша, цветята на Поент, огън, запален до руините на църквата.

Дори с бинокъл още не се виждаше какво представлява черното петно, но Аристид каза, че е много голямо, а с прилива тази вечер и вятъра от юг много скоро ще се излее на Ла Гулю. Следващият прилив трябваше да започне към десет вечерта и още от следобед няколко души от селото гледаха от Поент Гризнос с цветя, дарове и изображения на Светицата в ръце. Тоанет, Дезире и много от старите бяха склонни да вярват, че единственото решение на проблема е молитвата.

— И преди е правила чудеса — обяви Тоанет. — Винаги има надежда.

По-късно следобед черният прилив се виждаше с просто око. Петното прозираше изпод вълните, търкаляше се откъм пясъчните ивици, правеше по-тъмни сенките на скалите. Още не се виждаше гориво във водата, дори тънък слой, но както каза Омер, това може да е особен вид гориво, лош вид, дори по-лош, отколкото в миналото. Вместо да плува на повърхността, то трепкаше, потъваше, спускаше се до дъното, като тровеше всичко. Техниката може да прави ужасни неща, нали? Всички клатеха глави, но никой не знаеше със сигурност. Ние не разбирахме от тези неща, затова до началото на вечерта легендите за черния прилив бяха се разраснали до заплашителни размери. Ще се появят двуглави риби, твърдеше Аристид, и отровни раци. Дори само да ги докоснеш, ще се заразиш. Птиците ще полудеят, лодките ще бъдат повлечени към дъното от тежестта на натрупаната утайка. Кой знае, може дори точно черният прилив да е докарал медузите. Но въпреки всичко — може би заради него — Ле Салан си стоеше здраво и читаво.

Черният прилив ни донесе най-малко това. Отново имахме посока, обща цел. Духът на Ле Салан — твърдата ядка в сърцето на всеки от нас, която бях открила на страниците на регистрите — отново се завръщаше. Аз го чувствах. Старите вражди отново бяха забравени. Ксавие и Мерседес изоставиха плановете за заминаване — поне засега — и насочиха цялото си внимание към това как да помогнат. Филип Бастоне, който чакаше в Ла Усиниер следващия ферибот, се завърна в Ле Салан заедно с Габи, Летисия, бебето и кучето Петрол и въпреки протестите на Аристид твърдо реши да остане и да помогне. Дезире ги настани в къщата и този път Аристид не възрази.

С падането на нощта и наближаването на прилива все повече хора се събираха на Гризнос. Отец Албан имаше работа в Ла Усиниер, където трябваше да се отслужи специална литургия в църквата, но старите монахини бяха тук, бодри и наблюдателни както винаги. Запалиха огньовете, червени, оранжеви и жълти фенери осветиха подножието на разрушената църква и саланци отново, странно трогателни в островните си шапки и неделни дрехи, се наредиха на опашка в краката на света Марина, за да се помолят на висок глас заедно с морето.

Тук бяха Бастоне с Филип и Летисия, Геноле, Просаж. Капюсин беше дошла с Лоло, Мерседес държеше Ксавие за ръка, като с другата малко срамежливо прикриваше корема си. Тоанет пееше „Санта Марина“ със старческия си глас, а Дезире, застанала между Филип и Габи в краката на Светицата, изглеждаше румена и доволна като на сватба.

— Дори ако Светицата реши да не се намесва — важно каза тя, — стига ми, че децата ми са с мен.

Аз стоях встрани от останалите, в подножието на дюната, слушах и размишлявах за миналогодишния фестивал. Нощта беше спокойна и щурците свиреха силно в топлите треви. Твърдият пясък беше студен под краката ми. От Ла Гулю се носеше съскането на наближаващия прилив. Света Марина гледаше надолу в каменно уединение, чертите й се оживяваха от подскачащите пламъци. Видях как саланци се приближават към брега един по един.

Мерседес беше първа. Тя хвърли букетче цветя във водата.

— Света Марина. Благослови бебето ми. Благослови родителите ми и ги пази.

— Санта Марина. Благослови дъщеря ми. Нека бъде щастлива с приятеля си и да идва да ни вижда от време на време.

— Марин дьо ла Мер, благослови Ле Салан. Благослови бреговете ни.

— Благослови съпруга и синовете ми.

— Благослови баща ми.

— Благослови жена ми.

Постепенно осъзнах, че става нещо необичайно. Саланци се държаха за ръце в светлината на огньовете: Омер с ръка около кръста на Шарлот, Гислен, хванал за ръка Ксавие, Капюсин и Лоло, Аристид и Филип, Дамиен и Ален. Хората се усмихваха въпреки тревогата си, вместо мрачно сведените глави от преди година аз виждах блеснали очи и горди лица. Забрадките бяха свалени, косите разпуснати, лицата озарени от нещо друго освен пламъците, танцуващи фигури хвърляха шепи цветя, ленти и кесийки с билки във вълните. Тоанет отново запя и този път повече хора й пригласяха, гласовете постепенно се сливаха в един общ глас: гласът на Ле Салан.

Открих, че ако се заслушам внимателно, почти мога да доловя гласа на Дебелия Жан сред тях, както и този на майка ми, и на Малкия Жан. Изведнъж ми се прииска да се присъединя към тях, да пристъпя напред в светлината и да се помоля на Светицата. Но вместо това зашепнах молитвата си от дюната, много тихо, почти на себе си…

— Мадо?

Той може да се движи абсолютно безшумно, когато поиска. Това е островитянинът в него — ако изобщо има такъв зад всичките преструвки. Обърнах се рязко и сърцето ми подскочи.

— Господи, Флин, какво правиш тук?

Той стоеше зад мен на пътеката, невидим за участниците в малката церемония. Носеше тъмно яке и можеше да се слее с мрака, ако не беше лунната светлина в косата му.

— Къде беше? — просъсках аз и нервно погледнах към групата саланци, но преди да успее да ми отговори, от Поент Гризнос се разнесе силен вик, последван след секунда-две от друг, този път от Ла Гулю: — Ай! Приливът!

Пеенето пред олтара спря. Последва миг на суматоха: някои саланци изтичаха към ръба на Поент, но на колебливата светлина на фенерите не се виждаше кой знае какво. Нещо се движеше по вълните, тъмна плаваща маса, но никой не можеше да каже със сигурност какво е това. Ален грабна един фенер и побягна, Гислен направи същото. Не след дълго върволица от фенери и фенерчета заподскача през дюната към Ла Гулю и черния прилив.

Флин и аз стояхме объркани. Тълпата мина точно покрай нас с викове и въпроси, озарена от люлеещи се фенери, но никой като че ли не ни забеляза. Всеки искаше да стигне пръв до Ла Гулю. По пътя през селото някои грабнаха гребла и мрежи, сякаш бяха готови тутакси да започнат операция по почистване на залива.

— Какво става? — попитах Флин, докато тълпата ни влачеше със себе си.

Той поклати глава.

— Ела да видим.

Стигнахме до бункера, който беше добър наблюдателен пункт. Под нас в Ла Гулю гъмжеше от светлини. Виждах няколко души, застанали в плитчините с фенери в ръце като ред светулки. Около тях се движеха черни контури, десетки, плаващи по повърхността или търкалящи се под вълните. Отдалеч чувах викове и — смях ли беше това? Черните очертания бяха прекалено неясни на слабата светлина, за да ги разпозная, но за миг ми се стори, че мярнах някаква форма, твърде геометрична, за да бъде естествена.

— Гледай — каза Флин.

Под нас гласовете ставаха все по-силни: още повече хора се бяха събрали край водата, някои даже бяха нагазили до под мишниците. Светлината от фенерите подскачаше по водата, по-нататък плитчините бяха неестествено, крещящо зелени.

— Продължавай да гледаш — каза Флин.

Определено беше смях: виждах хора, които се плискаха в плитчините на Ла Гулю.

— Какво става? — попитах аз. — Черният прилив ли е?

— Може и така да се каже.

Видях Омер и Ален да търкалят някакви тъмни предмети към брега. Други се присъединиха към тях. Предметите бяха с диаметър около един метър и правилна форма. Отдалеч ми се стори, че приличат на автомобилни гуми.

— Точно така — тихо каза Флин. — Това е Бушу.

— Какво? — почувствах се така, сякаш нещо в мен се беше скъсало. — Бушу?

Той кимна. Лицето му беше странно озарено от светлината на фенерите по брега.

— Мадо. Само това можеше да се направи.

— Но защо? Всичките ни усилия…

— Сега трябва да спрем течението към Ла Гулю. Да се отървем от плаващия риф и да изместим теченията. Така ако горивото стигне до Льо Дьовен, може да подмине Ле Салан. Това поне ви дава някакъв шанс.

Той беше излязъл по време на отлива. Беше използвал ножовка, за да пререже авиационните кабели, които свързваха отделните модули. Работа за половин час: приливът бе довършил останалото.

— Сигурен ли си, че това ще помогне? — попитах аз накрая. — В безопасност ли сме?

Флин сви рамене.

— Не знам.

— Не знаеш?

— Ех, Мадо, какво очакваш? — сега ми се стори отчаян. — Не мога да ви дам всичко! — той поклати глава. — Сега поне можете да се защитите. Ле Салан няма да загине.

— Ами Брисман? — глупаво попитах аз.

— Той е прекалено зает със своята част от острова, за да обръща внимание какво става тук. Последното, което чух, е, че си блъска главата как да премести сто тона вълнолом за двайсет и четири часа — Флин се усмихна. — Изглежда, че може би все пак идеята на Дебелия Жан е била добра.

За миг думите му ми се видяха непонятни. Бях толкова погълната от мислите си за черния прилив, че съвсем бях забравила за плановете на Брисман. Внезапно изпитах див прилив на радост.

— Ако Брисман също махне укрепленията си, всичко може да спре — казах аз. — Приливите и отливите ще се върнат към първоначалното си състояние.

Флин се разсмя.

— Малко барбекю на плажа. Трима туристи в задната стая. Три франка на човек за екскурзия до олтара на Светицата. Ще си броите стотинките. Няма пари, няма развитие, няма бъдеще, няма богатство — нищо няма.

Поклатих глава.

— Грешиш — казах му аз. — Ще има Ле Салан.

Той отново се разсмя, този път по-гръмогласно.

— Точно така. Ле Салан.