Джоан Харис
Крайбрежие (62)

60

Аристид още седеше в бара и тъй като предпочитах да не му обяснявам за изчезването на Ксавие и „Сесилия“, реших лично да отида в Ла Усиниер, за да предам съобщението.

Когато пристигнах, беше почти тъмно. И студено: вятърът, който в ниското на Ле Салан духаше умерено, в най-южната част на острова пищеше в жиците и бясно развяваше флаговете. Небето беше гневно, бледата ивица над плажа вече до половината се губеше в яркопурпурните облаци, вълните бяха сложили бели нашивки, птиците бяха накацали по тях в очакване. Жожо льо Гоелан слизаше от крайбрежната алея с табела в ръце, на която пишеше, че поради лошото време вечерният рейс на „Брисман 1“ до Фромантин е отменен. Двама туристи с мрачни физиономии вървяха след него, като влачеха куфарите си и протестираха.

На алеята не се виждаше нито Ален, нито Матиас. Аз застанах до крайбрежната стена, присвих очи и огледах Лез Имортел, като потрепервах от студ и съжалявах, че не съм си взела палтото. Изведнъж от кафенето зад мен се надигнаха гласове, сякаш някой беше отворил вратата.

— Я, това е Мадо, ma soeur, хе, дошла е да ни навести.

— На малката Мадо като че ли й е студено, хе, май че направо замръзва.

Това бяха двете стари монахини, сестра Екстаз и сестра Терез, които излизаха от „Ша Ноар“ с чаши кафе с дьовиноаз.

— Защо не влезеш вътре, Мадо? Да пийнеш нещо топло?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Благодаря. Добре съм си.

— Пак този лош южен вятър — отбеляза сестра Терез. — Брисман казва, че той е донесъл медузите. Появяват се на всеки…

— … трийсет години, като епидемия, ma soeur, когато приливите тръгнат от Гълфстрийма. Лоша работа.

— Помня последния път — каза сестра Терез. — Той чакаше ли, чакаше в Лез Имортел, наблюдаваше приливите и отливите…

— … но тя никога не се върна, нали, ma soeur — двете монахини поклатиха глави. — Не, никога не се върна. Никога, никога. Изобщо.

— Коя е тази „тя“, за която говорите? — попитах аз.

— Онова момиче, разбира се — монахините ме погледнаха. — Той беше влюбен в нея. И двамата бяха, братята.

Братята? Гледах монахините стъписана.

— Имате предвид баща ми и Малкия Жан?

— Лятото на черната година — сестрите кимнаха и се усмихнаха. — Помним го отлично. Тогава бяхме млади…

— … по-млади от сега във всеки случай…

— Тя каза, че заминава. Даде ни писмо.

— Кой? — попитах съвсем объркана. Сестрите спряха черните си очи върху мен.

— Момичето, разбира се — нетърпеливо отговори сестра Екстаз. — Елеанор.

Това име така ме изненада, че отначало дори не чух звъна на камбаната: той отекваше монотонно в пристанището, отскачайки от водата като камък. Няколко души излязоха на групичка от „Ша Ноар“, за да видят какво става. Някой ме блъсна, разля питие. Когато отново се обърнах след кратката суматоха, сестра Терез и сестра Екстаз бяха изчезнали.

— Какво е намислил отец Албан, та удря камбаната по това време? — мързеливо попита Жоел с цигара, увиснала между устните. — Сега няма служба, нали?

— Не мисля — каза Рене Лоайон.

— Може да има пожар — обади се Люка Пинос, братовчедът на кмета.

Повечето хора решиха, че пожарът е най-вероятното предположение: на малък остров като Льо Дьовен няма служби за спешни случаи, така да се каже, и църковната камбана често е най-бързият начин за вдигане на тревога. Някой извика „Пожар!“ и всички се засуетиха, още подпийнали хора започнаха да се блъскат на вратата, но както забеляза Люка, в небето нямаше червено сияние и не миришеше на дим.

— През петдесет и пета бихме камбаната, когато старата църква беше ударена от гръм — обяви старият Мишел Дийодоне.

— Случило се е нещо оттатък Лез Имортел — каза Рене Лоайон, който стоеше на върха на крайбрежната стена. — Виждам нещо на скалите.

Беше лодка. Лесно я забелязахме, след като вече знаехме къде да погледнем — на сто метра навътре в морето, заседнала на същите скали, в които се бе заклещила „Елеанор“ миналата година. Дъхът ми секна. От такова разстояние, без да се вижда платното, не можеше да се каже дали е някоя от саланските лодки.

— Голяма е — авторитетно заяви Жоел. — Сигурно стои там от часове. Няма защо да се паникьосвате сега — той стъпка цигарата си с ботуш.

Жожо льо Гоелан не беше сигурен.

— Трябва да осветим там — предложи той. — Може да има какво да се спаси. Ще докарам трактора.

Хората вече се трупаха по крайбрежната стена. Църковната камбана приключи работата си и замлъкна. Тракторът на Жожо несигурно си запроправя път по неравния плаж към водата, мощната му светлина се стелеше по водата.

— Сега я виждам — каза Рене. — Цяла е, но не за дълго.

Мишел Дийодоне кимна.

— Приливът е прекалено висок, за да стигнем до нея дори с „Мари Жозеф“. А и в такава буря… — той красноречиво разпери ръце. — Жалко за собственика, с лодката е свършено.

— О, Боже! — беше Пол Лакроа, майката на Жоел, застанала над нас на крайбрежната алея. — Има човек във водата!

Всички лица се обърнаха към нея. Светлината от трактора беше твърде ярка: сред отраженията й се виждаше само тъмният корпус на пострадалата лодка.

— Загасете светлината! — провикна се кметът Пинос, пристигнал току-що с отец Албан.

Отне ни секунди, докато очите ни свикнат с тъмнината. Сега морето изглеждаше черно, лодката — сянка от индиго. Като напрягахме зрението си, ние се опитвахме да различим по-светло петно сред вълните.

— Виждам ръка! Човек във водата!

На известно разстояние от мен, някъде вляво, изпищя глас, който едва разпознах. Обърнах се и видях майката на Дамиен с лице, станало неузнаваемо от тревога под дебел островен шал. Ален стоеше на стената с бинокъл, но от южния вятър, който духаше в лицето му, и нарастващата височина на вълните не вярвах да вижда по-добре от нас. Матиас стоеше до него, загледан безпомощно във водата.

Майката на Дамиен ме видя и се затича през пясъка към мен, като шапката й се ветрееше.

— Това е „Елеанор 2“! — тя се притисна към мен задъхана. — Знам, че е тя! Дамиен!

Аз се опитах да я успокоя.

— Не знаете дали е така — отвърнах аз колкото може по-спокойно. Но тя не можеше да се успокои. Започна да издава пронизителни пискливи звуци, полуридания, полудуми. Успях няколко пъти да различа името на сина й, но нищо повече. Осъзнах, че не съм споменала факта, че Ксавие и Гислен са взели „Сесилия“, но ако кажех за това сега, само щях да влоша нещата.

— Ако там има някой, трябва да се помъчим да го стигнем, нали? — беше кметът Пинос, почти пиян, но все пак се опитваше ловко да овладее ситуацията.

Жожо льо Гоелан поклати глава.

— Не с моята „Мари Жозеф“ — неумолимо отсече той.

Но Ален вече тичаше по пътеката под алеята към пристанището.

— Само се опитай да ме спреш! — провикна се той.

„Мари Жозеф“ със сигурност беше единственият плавателен съд, достатъчно стабилна да маневрира близо до заклещената лодка, но дори с нея спасителната операция бе почти невъзможна в такова време.

— Там няма никой! — извика Жожо възмутен и хукна по плажа след Ален. — Не можеш да я изкараш сам!

— Тогава върви с него! — пришпорих го аз. — Ако момчето е там…

— Ако е така, с него е свършено — промърмори Жоел. — Няма смисъл, и ние ще го последваме.

— Тогава аз отивам! — и се заизкачвах по стъпалата към „Рю дез Имортел“, като прескачах по едно. На скалите имаше лодка: саланец беше в опасност. Въпреки тревогата сърцето ми пееше. Обхвана ме свирепа радост — ето какво е да бъдеш островитянин, ето какво е да се чувстваш на мястото си: никое друго място не изисква от теб такава преданост, такава непоклатима, отзивчива любов.

До мен тичаха хора. Видях отец Албан и Матиас Геноле: бяха недалеч, зад тях тичаше Омер с най-бързата скорост, на която беше способен. Марен и Адриен надничаха през осветения прозорец на „Ла Маре“. Тълпи от усиниерци гледаха със смущение и недоверие как тичаме. Не им обръщах внимание. Тичах към пристанището.

Ален беше вече там. Много хора стояха на кея и го зяпаха, но малцина бяха склонни да се качат заедно с него на „Мари Жозеф“. Матиас крещеше от улицата, зад гърба му се чуваха още гласове. Мъж в избеляла рибарска куртка, застанал с гръб към мен, се суетеше с платната на „Мари Жозеф“. Когато Омер ни настигна задъхан, мъжът се обърна и аз познах Флин.

Нямаше време да реагирам. Той срещна погледа ми, после обърна глава почти с безразличие. Ален вече се настаняваше на щурвала. Омер се бореше с непознатия за него двигател. Застанал на пристана, отец Албан опитваше да успокои майката на Дамиен, която дойде малко след останалите. Ален ми хвърли бърз поглед, сякаш преценяваше дали мога да помогна, после кимна.

— Благодаря ти.

Хората продължаваха да се тълпят около нас, някои се опитваха да помогнат с каквото могат. Хвърляха видимо хаотично най-различни неща на борда на „Мари Жозеф“: абордажна кука, навито въже, кофа, електрическо фенерче. Някой пъхна в ръцете ми манерка с бренди; друг даде на Ален чифт ръкавици. Когато се оттласнахме от кея, Жожо льо Гоелан ми хвърли куртката си.

— Гледай да не я намокриш, хе? — каза той сърдито.

Излизането от пристанището бе коварно лесно. Въпреки че лодката малко се олюляваше, пристанището беше на завет и ние с известно усилие я прокарахме по тесния централен канал към открито море. Около нас над водата стърчаха шамандури и малки гумени лодки и аз се наведох от носа, за да ги избутам от пътя ни, докато минавахме.

После морето ни връхлетя. За краткото време, което ни беше необходимо, за да се организираме, вятърът се беше вдигнал и сега стенеше в автомобилните гуми и разпиляваше пръски, твърди като чакъл. „Мари Жозеф“ беше добра товарна гемия, но не беше направена за лошо време. Газеше ниско като кораб за стриди и вълните се разбиваха в носа й. Ален изруга.

— Виждате ли я? — извика той към Омер.

— Виждам нещо — изкрещя последният срещу вятъра. — Но все още не знам дали е „Елеанор 2“.

— Обърнете я! — изрева Ален. Едва чувах гласа му. Пръските вода ме заслепяваха. — Трябва да застанем с носа към вятъра.

Виждах какво има предвид. Плаването срещу вятъра беше сложна работа, но вълните бяха достатъчно високи, за да ни метнат през борда, ако им се оставим. Движехме се влудяващо бавно, като яхвахме някоя вълна само за да ни захлупи следващата. „Елеанор 2“ — ако това наистина беше тя — едва се виждаше благодарение на бесните гребенчета пяна около нея. От човека, който уж бяхме видели във водата, сега нямаше и следа.

Двайсет минути по-късно аз вече не знаех дали сме изминали и няколко десетки метра: нощно време разстоянията залъгват, а и морето привличаше цялото ни внимание. Смътно долавях присъствието на Флин в дъното на лодката, където изгребваше вода, но нямаше време да мисля за това, нито да си спомням за последния път, когато заедно с него бяхме попаднали в подобна ситуация.

Още виждах светлините на Лез Имортел, струваше ми се, че в далечината чувам гласове. Ален освети морето с фенерчето си. Водата изглеждаше сиво-кафява на слабата светлина, но най-после забелязах пострадалата лодка, сега по-близо и разпознаваема. Разцепена почти на две върху хребета на една скала.

— Това е тя! — вятърът открадна тревогата от гласа на Ален и той прозвуча тънък и далечен, като писък в тръстиката. — Лягай долу! — към Флин, който се бе подал толкова напред, че почти висеше от носа на „Мари Жозеф“. За секунда мярнах нещо във водата, нещо бледо, което не беше пяна. Видях го за миг, после то сякаш се търкулна във вълната.

— Виждам човек! — изкрещя Флин.

Ален се втурна към носа, като остави на Омер да управлява лодката. Аз грабнах въже и понечих да го хвърля, но злостен повей на вятъра го върна обратно в лицето ми — мокро — и то ме удари бясно през очите. Паднах назад със затворени очи, които се пълнеха със сълзи. Когато успях отново да ги отворя, забелязах, че светът наоколо е странно нефокусиран, като в мъгла различавах ту Флин, ту Ален, които се държаха един за друг в отчаян трапец, докато под тях морето съскаше и се мяташе. И двамата бяха мокри до кости. Ален бе преметнал въжето през глезена си, за да се задържи на борда, Флин, който държеше въжена примка, се беше изтеглил напред, забил единия си крак в стомаха на Ален, а другия притиснал в борда на „Мари Жозеф“ и разперил широко ръце в порива на вятъра. За миг видях нещо бяло. Флин се гмурна, за да го хване, и не улучи. Зад нас Омер се бореше да удържи носа на лодката срещу вятъра. „Мари Жозеф“ се мяташе като болна, Ален залитна, вълна заля него и Флин и блъсна лодката на една страна. Върху главите на всички се изля студена вода. За секунда се уплаших, че двамата са паднали зад борда. Носът на „Мари Жозеф“ затъна, като се подаваше едва на сантиметър над повърхността. Аз правех каквото можех, за да изгреба водата, докато изведнъж в полезрението ми попаднаха скалите, поразително близки. После се чу ужасяващ звук от корпуса на лодката — стъргане и пукане, силно като гръмотевица. Нервите ни се изопнаха в очакване, но се оказа, че „Елеанор 2“ е поддала, като гръбнакът й най-после се бе пречупил и разпаднал на две части върху кадифените скали. Въпреки това ние далеч не бяхме в безопасност, защото ни носеше към плаващите отломки. Усетих как нещо издрънча в корпуса на лодката. Нещо като че ли се бе закачило отдолу — и после една вълна ни подхвана и „Мари Жозеф“ отскочи от скалата тъкмо навреме, като Омер използваше абордажната кука, за да ни освободи от плаващите късове. Вдигнах глава. Ален все още удържаше позицията си на носа, но Флин го нямаше. Само след миг обаче го видях да изплува отново изпод стена от вода с въже в ръцете. Нещо се мярна за кратко в полезрението ми, докато той и Ален го дърпаха. Нещо бяло.

Колкото и да ми се искаше да разбера какво става, аз трябваше да продължа да изгребвам вода: „Мари Жозеф“ беше толкова пълна, колкото можеше да поеме. Чух викове и вдигнах глава, но гърбът на Ален не ми даваше видимост. Изгребвах вода още поне пет минути, докато се отдалечихме от онези ужасни скали. Стори ми се, че откъм Лез Имортел долетя далечен, призрачен смях.

— Кой е? — изкрещях аз. Вятърът открадна гласа ми на излизане от устата. Ален не се обърна. Флин се бореше с парче брезент в дъното на лодката. Този брезент ми пречеше да видя каквото и да било.

— Флин! — разбрах, че ме е чул, погледна ме бързо, после се обърна. Нещо в лицето му ми подсказа, че новините не са добри. — Дамиен ли е? — изкрещях отново. — Жив ли е?

Флин ме отблъсна назад с ръка, още частично омотана в увисналия бинт.

— Няма смисъл — извика той едва чуто над шума на вятъра. — Свършено е.

С прилив откъм кърмата ние бързо заплавахме към пристанището; вече ми се струваше, че вълните започват да затихват. Омер погледна въпросително Ален, Ален му отвърна със слисани и неразбиращи очи. Флин сведе глава, взе кофа и започна да изгребва вода, макар че вече не беше толкова необходимо.

Сграбчих го за ръката и го накарах да ме погледне.

— За Бога, Флин, кажи ми! Дамиен ли е?

Тримата мъже обърнаха едновременно глави към брезента, после към мен. Изражението на Флин беше многозначително, загадъчно. Той сведе поглед към ръцете си, разранени от мокрите въжета.

— Мадо — каза ми накрая, — баща ти е.