Джоан Харис
Крайбрежие (49)

47

На следващата сутрин, когато минах покрай бункера, от Флин нямаше и помен. Капаците на прозореца бяха затворени, генераторът беше изключен и липсваха обичайните следи от присъствието му. Не видях нито чинии от закуската в мивката, нито завивка на леглото, нито дрехи. Когато влязох вътре — в Ле Салан малко хора заключват вратите си, — не заварих нищо, освен непроветрената миризма на празна къща. Но което беше по-лошо, малката лодка, която Флин държеше в горния край на солния канал, липсваше.

— Може да е отишъл за риба — предположи Капюсин, когато минах да я навестя в караваната й.

Ален се съгласи с нея, като каза, че видял лодката на Флин да излиза в морето рано сутринта. Анжело също не изглеждаше разтревожен. Но Аристид изрази безпокойство:

— Стават нещастия — мрачно заяви той. — Спомнете си Оливие.

— Хе! — възкликна Ален. — На Оливие никога не му е вървяло.

Анжело кимна.

— Руже по-скоро ще предизвика проблем, отколкото да се забърка в него. Винаги ще падне на краката си, каквото и да стане.

Но денят минаваше, а Флин го нямаше никакъв. Започнах да се безпокоя. Със сигурност би ми казал, ако беше решил да отсъства по-дълго. Когато не се появи до късния следобед, аз отидох в Ла Усиниер, където „Брисман 1“ тъкмо се готвеше да отплава. Опашка от туристи чакаше на сянка под навеса на „Ша Ноар“, до трапа бяха наредени куфари и раници. Машинално огледах опашката за червенокос мъж.

Разбира се, Флин не беше сред заминаващите туристи. Но тъкмо понечих да тръгна по крайбрежната алея, когато забелязах познат силует. Дългата коса на момичето закриваше лицето й, но не можех да не позная тесните дънки и яркооранжевия потник с гол гръб. В краката й като куче се беше сгушила обемиста раница.

— Мерседес?

Като чу гласа ми, тя се обърна. Лицето й беше бледо, без следа от грим. Стори ми се, че беше плакала.

— Остави ме на мира — каза Мерседес и застана с лице към „Брисман 1“.

Разтревожих се.

— Мерседес, добре ли си?

Без да ме погледне, тя поклати глава.

— Това няма нищо общо с теб, Кокошке. Не се меси — аз не помръднах, стоях мълчаливо до нея и чаках. Мерседес тръсна косата си. — Винаги си ме мразила. Би трябвало да се радваш да ми видиш гърба. Остави ме на мира, чу ли? — зад пердето от коса лицето й беше нещастно и размазано.

Сложих ръка на тънкото й рамо.

— Никога не съм те мразила. Ела с мен, ще те черпя едно кафе и ще поговорим. А после, ако пак искаш да заминеш…

Мерседес изхлипа ядно иззад косата си.

— Не искам да заминавам!

Взех раницата й.

— Тогава ела с мен.

— Не в „Ша Ноар“ — побърза да каже тя, когато тръгнах към кафенето. — Някъде другаде. Не тук.

Намерих малка закусвалня зад Кло дю Фар и поръчах кафе и понички за двете ни. Мерседес още ми се струваше сприхава и готова всеки миг да заплаче, но враждебността й бе изчезнала.

— Защо искаше да се измъкнеш така? — попитах аз накрая. — Сигурна съм, че родителите ти се тревожат за теб.

— Няма да се върна у дома — заинати се тя.

— Защо? Да не би да е заради глупавата булчинска рокля?

Мерседес ме изгледа стъписана. После — неохотно — се усмихна.

— Да, оттам започна.

— Но не можеш да избягаш от къщи, защото роклята не ти стои добре — казах аз, като едва сдържах смеха си.

Мерседес поклати глава.

— Не е за това — отвърна тя.

— Защо тогава?

— Защото съм бременна.

С малко утешителни думи и още кафе успях да изкопча историята от нея. Мерседес представляваше странна смесица от надменност и момичешка наивност, като изглеждаше ту прекалено зряла, ту прекалено неопитна за годините си. Предположих, че тъкмо това е привлякло Жоел Лакроа — тази женствена демонстрация на самоувереност. Но въпреки късите си поли и сексуална дързост в душата си тя продължаваше да бъде момиче от острова, трогателно, опасно невежо.

Очевидно за предпазни мерки беше разчитала на Светицата.

— Впрочем — каза тя — не мислех, че може да стане от първия път.

Явно е станало само веднъж, помислих си. Той й беше внушил, че сама си е виновна. Преди това бе имало само целувки, тайни разходки с мотора, сладостно усещане за бунт.

— Отначало беше толкова мил с мен — каза Мерседес. — Всички други очакваха да се омъжа за Ксавие и да стана жена на рибар, да надебелея и да ходя със забрадка на главата като майка ми — тя избърса очи с ъгълчето на кърпата си. — Сега всичко рухна. Казах му, че можем да заминем, в Париж, да речем. Да си наемем апартамент. Да си потърся някаква работа. А той само… — Мерседес вяло отметна косата си. — Той само се изсмя.

По съвет на отец Албан тя разказала всичко на родителите си. За голямо учудване тъкмо тихата суетлива Шарлот се вбесила най-много, Омер Ла Патат само седял на масата като човек, изпаднал в шок. Шарлот казала, че трябва да съобщят на Ксавие: имали уговорка, която вече не можела да се спази. Докато ми разказваше за това, Мерседес плачеше тихо и отчаяно.

— Не искам да ходя на континента. Но сега се налага. След това, което се случи, никой тук няма да ме иска.

— Омер може да поговори с бащата на Жоел — предложих аз.

Тя поклати глава.

— Не ми трябва Жоел. Никога не съм го искала — Мерседес избърса сълзите с опакото на дланта си. — И няма да се прибера у дома — каза през плач. — Ако се върна, ще ме накарат да се видя с Ксавие. А аз не мога, по-скоро бих умряла.

В далечината отекна свирката на ферибота. „Брисман 1“ потегляше.

— Е, ще останеш поне до утре — бодро отбелязах аз. — Ела да ти потърсим място, където да пренощуваш.