Джоан Харис
Крайбрежие (46)

44

Лятото опъна платна. Времето се задържа хубаво, както обикновено по това време на островите, топло и слънчево, но морският бриз от запад удържаше температурите поносими. Седмина от нас бяха приютили туристи, сред които четири семейства, в свободните си стаи и пригодените за целта пристройки. Тоанет имаше цял къмпинг с хора. Това правеше трийсет и осем човека дотук, а с всеки рейс на „Брисман 1“ идваха още.

Шарлот Просаж придоби навика да прави паеля веднъж седмично, като използваше раци и лангусти от новия рибарник. Приготвяше огромна тенджера и я занасяше при Анжело, който продаваше паелята на порции в опаковки от фолио. Туристите харесаха тази идея и скоро се наложи Капюсин да й помага. Тя предложи да направят разписание, според което двете да приготвят по едно ястие седмично. Не след дълго вече ядяхме паеля в неделя, печен калкан по дьовенски (печен калкан в тесто, бяло вино и нарязани на едро картофи с козе сирене) във вторник и рибена чорба в четвъртък. Останалите хора в селото направо престанаха да готвят.

В деня на лятното слънцестоене Аристид най-после обяви годежа между внука си и Мерседес Просаж и за да го отпразнува, изкара „Сесилия“ на обиколка около Бушу. Шарлот пя химн, докато Мерседес седеше на носа в бяла рокля и се оплакваше шепнешком от мириса на водорасли и от пръските, които я окъпваха при всяко подскачане на „Сесилия“.

„Елеанор 2“ надхвърли очакванията ни. Ален и Матиас бяха доволни, дори Гислен прие новината за годежа на Мерседес изненадващо благосклонно и започна да крои сложни и невероятни планове за себе си, повечето от които включваха участие на „Елеанор 2“ в регати нагоре и надолу по крайбрежието и натрупване на богатство от награди.

Тоанет осъществи една от мечтите си, като започна да продава от дома си десетки малки кесийки със сол (ароматизирани с дива лавандула и розмарин).

— Толкова е просто — казваше тя с блеснали черни очи. — Тези туристи са готови да купят какво ли не. Диви билки, вързани с панделка. Дори морска кал — старицата поклати глава, сякаш не можеше да се начуди. — Трябва само да я сипеш в малки бурканчета и да напишеш на етикета „таласотерапевтичен морски продукт“. Майка ми години наред си мажеше лицето с нея. Това е стара местна тайна за разкрасяване.

Омер Ла Патат намери купувач от континента за излишните си зеленчуци на много по-висока цена от тази, която му предлагаха досега в Ла Усиниер. Той задели част от отводнената си земя за засаждане на есенни цветя, след като години наред бе смятал, че да се отглежда нещо толкова ненужно е загуба на време.

Мерседес често се губеше в Ла Усиниер часове наред под предлог, че ходи във фризьорския салон.

— Колкото време прекарваш там — каза й Тоанет, — скоро ще започнеш да пикаеш парфюм. Шанел номер пет — тя се изкикоти.

Мерседес обидено отметна коса.

— Толкова си груба, бабо.

Аристид упорито продължаваше да пренебрегва присъствието на сина си в Ла Усиниер, като влагаше още по-голям — и някак отчаян — ентусиазъм в плановете си за Ксавие и Мерседес.

Дезире беше натъжена, но не и изненадана.

— Не ме интересува — каза ми за пореден път тя, седнала под чадъра с Габи и бебето. — Толкова дълго живяхме със спомена за смъртта на Оливие. Сега имам нужда от компанията на живите.

Очите й се стрелнаха към върха на скалата, където Аристид седеше и наблюдаваше рибарските лодки, които влизаха в залива. Забелязах, че бинокълът му е обърнат не към морето, а към брега, където Летисия и Лоло строяха крепост от пясък.

— Седи тук всеки ден — каза Дезире. — Вече съвсем не ми говори — тя вдигна бебето и оправи шапката му за слънце. — Мисля да ида да се разходя край водата — добави безгрижно, — да подишам малко въздух.

 

Продължаваха да пристигат туристи. Английско семейство с трите им деца. Възрастна двойка с кучето си. Елегантна стара дама от Париж, винаги облечена в розово и бяло. Няколко семейства с деца на къмпинг.

Никога не бяхме виждали толкова деца. Цялото село кънтеше от тях, от виковете, смеха им, звънлив и пъстър като плажните им играчки, те бяха облечени в лимоненожълто, тюркоазносиньо и искрящо розово, ухаеха на плажен крем и кокосово масло, на захарен памук и живот.

Не всички посетители бяха туристи. С известно учудване забелязах, че нашите момчета — сред тях Дамиен и Лоло — постепенно се бяха сдобили с неочакван статут и дори приемаха подкупи от младите усиниерци в замяна на достъп до плажа.

— Предприемчиви младежи — отбеляза Капюсин, когато й заговорих за това. — Няма нищо лошо в това да завъртиш малко бизнес. Особено когато можеш да измъкнеш пари от усиниерец — тя се изкикоти ведро. — Хубаво е, че най-после и ние имаме нещо, което те да искат, а? Защо да не си плащат за това?

Известно време търговията на черно процъфтяваше. Дамиен Геноле получаваше цигари с филтър, които пушеше с, както подозирах, тайно отвращение, но Лоло мъдро прибираше подкупи само под формата на пари в брой. Сподели ми, че спестява за мотопед.

— С мотопед можеш да изкарваш пари от какво ли не — сериозно каза той. — Временна работа, поръчки, всякакви неща. Никога няма да закъсаш, винаги имаш транспорт.

Поразително е каква промяна могат да внесат десетина деца. Изведнъж Ле Салан оживя. Старците вече не бяха мнозинство.

— Харесва ми — обяви Тоанет, когато й споменах за това. — Чувствам се млада.

Тя не беше единствената. Веднъж заварих сприхавия Аристид на скалите да учи две малки момчета как се връзват възли. Ален, обикновено толкова строг със семейството си, изведе Летисия с лодката си на риболов. Дезире тайно пъхаше бонбони в припрените несръчни ръчички. Всички се радваха на летните туристи, разбира се. Но децата задоволяваха друга, по-първична потребност. Ние непрекъснато ги подкупвахме и глезехме. Строгите старици бяха омекнали. Строгите старци преоткриваха момчешките развлечения.

Флин бе техен любимец. Той привличаше и нашите деца, разбира се, може би защото никога не правеше опити да им се хареса. Но за летните туристи беше вълшебник, около него винаги гъмжеше от деца, които говореха с него, гледаха как майстори фигурки от дърво или как се рови в отпадъците по плажа. Те го преследваха безмилостно, но това като че ли не му пречеше. Носеха му свои трофеи от Ла Гулю и му разказваха един за друг. Безсрамно се домогваха до вниманието му. Флин приемаше възхищението им с веселото безразличие, което проявяваше към всички.

След пристигането на туристите обаче ми се струваше, че зад маската на доброто си настроение той все повече се затваря в себе си. Въпреки това винаги намираше време за мен и ние прекарвахме часове наред в разговори на покрива на бункера или долу на брега. Бях му благодарна: сега, когато Ле Салан беше на път да се възстанови, аз започвах да се чувствам странно безполезна, като майка, която вижда как децата й растат сами далеч от нея. Разбира се, това беше абсурдно — Ле Салан се променяше и едва ли имаше човек, който да се радва повече от мен — и все пак няколко пъти се улавях на мисълта, че почти копнея за нещо, което да смути нашето спокойствие.

Флин се разсмя, когато му казах за това.

— Ти не си родена да живееш на остров — весело отсече той. — Ти имаш нужда да водиш постоянна борба за оцеляване.

Това беше язвителна забележка, но тогава ме накара да се засмея.

— Не е вярно! Аз обичам спокойния живот!

Флин се усмихна.

— Не може да има спокойствие, когато ти си наблизо.

По-късно се замислих за това, което беше казал. Възможно ли беше да е прав? Наистина ли се нуждаех от предчувствие за опасност, от криза? Дали точно това не ме беше привлякло към Льо Дьовен? И към самия Флин?

Същата нощ по време на отлива бях неспокойна и отидох на Ла Гулю, за да избистря мислите си. Луната беше щедър полумесец, чувах глухото съскане на вълните по тъмния песъчлив бряг и усещах умерения вятър, който променяше посоката си. Когато погледнах назад от ръба на Ла Гулю, видях бункера — тъмен квадрат на фона на звездното небе — и за миг бях почти сигурна, че виждам някакъв силует да се отделя от квадрата и да се движи към дюните. По начина му на движение познах, че това е Флин.

Може би отива на риболов, казах си, макар че не носеше фенер. Знаех, че понякога ходеше да краде омари от развъдниците на Геноле, за да се издържа. Тази работа се вършеше по-добре на тъмно.

След онзи кратък миг повече не го видях и тъй като започваше да ми става студено, бавно тръгнах назад към къщи. В далечината още се чуваха песни и викове от селото, виждах жълта светлина на пътя пред бара на Анжело и малко по-нататък. Долу на пътеката стояха две фигури, почти невидими от сянката на дюната. Едната беше масивна и широкоплещеста, небрежно пъхнала ръце в джобовете на рибарската си куртка, другата по-източена. Внезапен сноп светлина от кафенето едва докосна косата на втория човек и тя сякаш пламна.

Видях ги само за миг. Неясни приглушени гласове, протегната ръка, прегръдка. После изчезнаха — Брисман към селото, като сянката му се разтягаше неимоверно върху дюната, а Флин — обратно по пътеката с дълги, плавни крачки, право към мен. Нямах време да го избегна: той ме настигна, преди да се усетя, лицето му меко блестеше на лунната светлина. Радвах се, че моето е в сянка.

— Късничко си излязла — безгрижно каза той. Очевидно нямаше представа, че съм го видяла с Брисман.

— И ти — отвърнах аз. Мислите ми се лутаха: вече се съмнявах в това, което бях видяла — или мислех, че съм видяла. Трябваше да помисля за значението му.

Флин се усмихна.

— Белот — каза. — Печелех, но реших за разнообразие да си тръгна. Спечелих дванайсет бутилки вино от Омер. Когато изтрезнее и й каже, Шарлот ще го убие — той разроши косата ми. — Приятни сънища, Мадо.

И след това тръгна, като си свиркаше през зъби, натам, откъдето бе дошъл.

Оказа се много трудно да заговоря Флин за срещата му с Брисман. Казвах си, че може да са се видели съвсем случайно: село Ле Салан не беше затворено за усиниерци, а Омер, Матиас, Аристид и Ален потвърдиха, че в онази вечер Флин наистина беше играл белот при Анжело. Не ме беше излъгал. Впрочем, както Капюсин често казваше, Флин не е саланец. Не заема ничия страна. Може би Брисман просто го бе помолил да свърши нещо. И все пак подозрението остана: песъчинка в мидена черупка, леко неудобство.

Мислите ми непрекъснато се връщаха към фоайето в Лез Имортел и шумната среща на Брисман с Марен и Адриен, към кораловото мънисто, което бях намерила на стълбите пред хотела. Много хора на острова носят такива, и баща ми често носеше, както и много от рибарите.

Запитах се дали Флин още носи своята огърлица.