Джоан Харис
Крайбрежие (2)

Пролог

Островите са особени. Колкото по-малък е островът, толкова по-вярно е това твърдение. Вижте Британия. Трудно можем да проумеем как тази тясна ивица земя побира в себе си такова многообразие. Крикет, чай със сметана, Шекспир, Шефилд, риба и чипс във фуния от вестник, пропита с оцет^[1], Сохо, два университета, бреговата ивица на Саутенд, карираните шезлонги в Грийн Парк, „Коронейшън Стрийт“^[2], „Оксфорд Стрийт“, мързеливи неделни следобеди. Толкова много противоречия. Всички те вървят ръка за ръка като колона подпийнали протестиращи, още не осъзнали главната си цел, защото постоянно се оплакват един от друг. Островите са пионери, групи от отцепници, недоволни, саможивци, самотници по природа. Както казах, особени са.

Вземете този остров например. Можете да го прекосите с велосипед от единия край до другия. Ако вървите по водата, можете да стигнете брега на континента за един следобед. Остров Льо Дьовен, един от многото малки островчета, сгушени като раци в плитчините на крайбрежието Ванде. Скрит от Ноармутие откъм крайбрежието, от Л’ил д’Ийо откъм юг, в мъгливо време може изобщо да не го забележите. Дори не го отбелязват на картите. Всъщност той едва ли заслужава статут на остров, тъй като представлява чисто и просто няколко пясъчни ивици с претенции, с каменист гръбнак, който ги издига над Атлантическия океан, две селца, малка консервна фабрика за риба, един-единствен плаж. В далечния му край — родината, Ле Салан, ред къщурки, които трудно могат да се нарекат село, пръснати сред скалите и дюните надолу към морето, а то се примъква все по-близо при всеки силен прилив. Родината, мястото, от което не можеш да избягаш, мястото, накъдето сочи компасът на сърцето.

Ако можех да избирам, сигурно бих предпочела друго. Някое място в Англия може би, където двете с майка ми живяхме щастливо близо година, преди неуморният ми дух да ни подгони по-нататък. Или може би в Ирландия, Джърси, Йона или Скай. Виждате, че като че ли инстинктивно се ориентирам към острови, сякаш се мъча да намеря нещичко от своя остров, Льо Дьовен, единственото място, което не може да има заместител.

Очертанията му приличат на спяща жена. Ле Салан е главата й, раменете й са свити, сякаш за да се предпази от вятъра. Ла Гулю е коремът й, Ла Усиниер — закътаната извивка на коленете. Наоколо се простира Ла Жьоте, пола от песъкливи островчета, които се уголемяват и смаляват според приливите и отливите, бавно променяйки крайбрежната ивица, като потъват в единия край, скупчват се в другия и рядко се задържат на повърхността достатъчно дълго, за да се сдобият с имена. Отвъд тях е пълната неизвестност, плиткият шелф оттатък Ла Жьоте се спуска рязко в бездна на незнайна дълбочина, която местните наричат Нид’Пул^[3]. Писмо в бутилка, хвърлено от която и да било точка на острова, най-вероятно би се върнало в Ла Гулю — Лакомницата, — зад която селцето Ле Салан се гуши на завет от суровия морски вятър. Разположението му — източно от Поент Гризнос — е такова, че грубият пясък, тинята и всички възможни отпадъци се трупат тук. Високите приливи и отливи, а също и зимните бури влошават положението, като издигат на каменистия бряг крепости от водорасли, които се задържат по шест месеца или дори година, докато се вдигне друга буря и ги измие.

Както виждате, Льо Дьовен не е райско кътче. Подобно на нашата светица покровителка Марин дьо ла Мер, прегърбеният му силует изглежда суров и примитивен на вид. Тук рядко идват туристи. Малко са нещата, които могат да ги привлекат. Ако от вятъра тези островчета заприличват на танцьорки с развени поли от тюл, то Льо Дьовен е момичето в задния ред на трупата — доста едричко, — забравило стъпките си. Изостанали сме ние двете, тя и аз. Танцът продължава без нас. Но островът държи на облика си. Нищо и никаква ивица земя, дълга само няколко километра, и все пак има свой собствен характер, диалекти, ястия, традиции, облекло, които я отличават както от другите острови, така и от континенталната част на Франция. Жителите тук мислят за себе си като за дьовиняни, а не като за французи или дори вандийци. Те нямат пристрастия към политици. Малцина от синовете им си правят труда да отбиват военна служба. На такова далечно разстояние от центъра на събитията това изглежда абсурдно. На такова далечно разстояние от ръката на закона и държавността Льо Дьовен следва свои собствени правила.

Което обаче не означава, че чужденците не са добре дошли. Тъкмо обратното: ако знаехме как да поощрим туризма, щяхме да го направим. В Ле Салан туризмът е синоним на благополучие. Ние гледаме към отсрещния бряг на Ноармутие, към хотелите и частните пансиони, и магазините, и големия елегантен мост, който се протяга над водата от континента. Тук през лятото по шосетата тече поток от коли — с чуждестранни регистрационни номера и обемисти багажи по покривите, — плажовете чернеят от народ и ние се мъчим да си представим какво щеше да бъде, ако всичко това беше наше. Но дори малка част от него надхвърля границите на въображението ни. Туристите — неколцината, които стигат чак дотук — упорито отсядат в Ла Усиниер, на близкия край на острова. Няма какво да търсят в Ле Салан с неговия каменист бряг без плаж, с дюните от камък, слепени с твърд пясък, със суровия неспирен вятър.

Хората в Ла Усиниер знаят това. Вече никой не помни откога съществува враждата между усиниерци и саланци, отначало поради религиозни разногласия, после поради спорове за риболовна територия, право на строеж, търговия и — неизбежно — земя. Обработваемата земя принадлежи по право на онези, които са я разработили, и на техните потомци. Тя е единственото богатство на саланци. Но Ла Усиниер контролира доставките от брега (най-старият местен род държи единствения ферибот) и определя цените. Ако усиниерец има възможност да измами саланец, непременно ще го стори. Ако пък саланец успее да надхитри усиниерец, цялото село споделя радостта му от победата.

А Ла Усиниер си има тайно оръжие. Нарича се Лез Имортел, малък пясъчен плаж на две минути път от пристанището, защитен откъм едната страна от стар вълнолом. Тук, на завет от западните ветрове, водата се пени от платноходки. Това е единственото безопасно място за къпане или плаване, встрани от силните течения, които се разцепват в носа. Тъкмо на плажа — този каприз на природата — се дължи разликата между двете общности. Селото се е разраснало до малко градче. Поради това Ла Усиниер просперира — според стандартите на острова. Тук има ресторант, хотел, кино, дискотека, къмпинг. През лятото малкото пристанище гъмжи от увеселителни корабчета. В Ла Усиниер се намират кметът на острова, полицаят, полицейският участък, единственият тукашен свещеник. Много семейства от континента през август наемат къщи тук, като докарват със себе си търговията.

В същото време през лятото в Ле Салан е мъртвило, селото се задъхва и вехне от вятъра и жегата. Но въпреки всичко за мен то е моят дом. Не е най-красивото кътче на земята, дори не е най-гостоприемното. Но тук е моето място.

Всичко се връща. Тук, в Льо Дьовен, това е максима. За хора като нас, които живеят на безвкусно одрипания край на Гълфстрийм, тези думи са уверение в надежда. Накрая всичко се връща. Разбити лодки, писма в бутилки, шамандури, товар от потънали кораби, рибари, изгубени в морето. Притегателната сила на Ла Гулю е неудържима и малцина успяват да й устоят. Завръщането може да стане след години. Континентът е примамлив заради парите, градовете и лудешкия си живот. Три на всеки четири деца напускат острова на осемнайсет, подгонени от мечти за света отвъд Ла Жьоте. Но Лакомницата е търпелива, освен че е гладна. И за такива като мен, които нямат причина да пускат котва, завръщането като че ли е неизбежно.

Някога аз имах история. Не че сега това е от значение. В Льо Дьовен никой не се интересува от друга история, освен от местната. Водата изхвърля на брега какви ли не предмети — отломки, плажни топки, мъртви птици, празни портфейли, скъпи спортни обувки, пластмасови прибори за хранене, дори хора — и никой не пита за произхода им. Морето отнася обратно непотърсеното. По тази оживена магистрала понякога минават морски твари, медузи, акули, морски кончета и морски звезди, дори някой случаен кит. Едни остават, други си отиват, случайни любопитни забележителности, които хората зяпат и забравят веднага щом животните напуснат крайбрежните води. За островитяните не съществува нищо отвъд Ла Жьоте. От тази точка нататък пустият хоризонт се простира чак до Америка. Никой не дръзва да се отдалечи от брега. Никой не се интересува от приливите и отливите, както и от нещата, които донасят. Никой освен мен. Самата аз съм отломка, затова чувствам, че имам право на това.

Да вземем плажа например. Забележително. Един остров — един плаж; щастливо стечение на обстоятелствата, съчетание на приливи, отливи и течения; сто хиляди тона древен пясък, упорит като скала, сияещ под хилядите завистливи погледи като бижу, по-ценно от злато. За нула време той бе успял да направи усиниерци богати, макар че както те, така и ние знаем колко лесно, колко случайно се нареждат нещата и как всичко може да бъде другояче.

Промяна в течението, изместване със стотина метра наляво или надясно. Промяна в ъгъла на вятъра с един градус. Разместване на релефа на морското дъно. Силна буря. Всяко от тези неща в който и да било момент може да доведе до драстично обръщане на обстоятелствата. Късметът е като махало, което се люлее бавно десетилетия наред и води неизбежното като сянка след себе си.

Ле Салан продължава търпеливо, с копнеж да чака поредното му залюляване.