Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар (9)

Глава 9

В къщата Маргарит също хърка. Арчибалд и без това не може да заспи от притеснение, а и с носовото свистене, от което нощните масички се клатят, няма никакъв шанс. Как малка бабичка, наглед толкова крехка, може да се състезава с последен модел пневматичен чук? Само свистящата пара на прегрялата тенджера под налягане би удържала сравнение със силата на дъха й. Арчибалд се обръща с нервно друсане в леглото. Никакъв резултат. Само дето бабата променя тембъра на хъркането си. Вече не е така монотонно. И толкоз.

Мъжът поглежда стенния часовник. Дори голямата стрелка трепери в ритъм с хъркането на Маргарит. Все пак сочи точно и часът скоро ще стане полунощ без четвърт. Петнадесет минути преди съдбовния час, в който лунният лъч ще освети далекогледа и ще отвори вход към света на минимоите.

Арчибалд премисля. Доводите на Маргарит бяха силни, пък и за такова приключение трябва да си здрав, а той не е първа младост. От друга страна, не може да изостави подло минимоите, като страхливец. А да стане предател в очите на внука си, е още по-страшно. Какво да говорим за доверие и предателство, ако минимоите наистина са в опасност? Ще остане ли той в леглото си да търпи пресекливите задавени звуци на жена си чак до сутринта?

Дядото си поема дъх, задържа го, после въздиша тежко. Да. Ще ги изтърпи. От двадесет години го прави. Дори и тази нощ да е особена, все някога ще свърши.

„Утре ще е светло“, заключава Арчибалд и се намества в леглото си. Ясно е, че няма да се спи, поне да му е удобно. Често взимаме някакво решение, но съдбата обича да ни дразни, като ни праща разни странични препятствия, които променят всичко. Когато например, решим да си вземем душ и разберем, че няма топла вода. В момента, в който Арчибалд се намества в леглото си, на входната врата се похлопва. Не става въпрос за леко почукване, за внимателно събуждане, а за същинско барабанене, сякаш пред вратата стадо биволи изпълнява номер с кречетала. Арчибалд подскача, а Маргарит се усмихва. През тапите си за уши тя чува само тих, нежен звук.

От две седмици си слага вечер тези малки топчета в ушите, като твърди, че хъркането на Арчибалд я буди. Съпругът й, галантен при всякакви обстоятелства, така и не й е признал, че всъщност тя се буди всяка нощ от собственото си хъркане. Добрите обноски винаги носят отплата и тази вечер Арчибалд благославя тези малки восъчни топчета.

Той скоква от леглото, бързо си нахлузва пантофите и се втурва към коридора. Чукането по вратата е все така силно, но малко по-нарядко, навярно заради умората на този, който чука.

Арчибалд завързва халата си и се държи за парапета, за да не се търкулне по стъпалата. Често става така, когато човек бърза много.

Дядото дърпа резето и отваря широко вратата, без дори да погледне през шпионката кой го безпокои посред нощ. Затова изненадата му е още по-голяма.

— Артур?!! — възкликва Арчибалд, като съглежда малкото момче, превито надве от умора и останало без дъх. — Какво правиш тук?! А родителите ти?! Къде е колата?! — веднага се загрижва възрастният човек.

Артур не може да отговори, твърде задъхан е, засмуква целия въздух наоколо. Дядото хваща внука си за раменете и го поддържа, докато се поокопити.

— Нали не сте претърпели злополука? — тревожи се Арчибалд.

— Не! Избягах! — успява да произнесе детето. Възрастният мъж се вкаменява, защото вече си представя последиците от тази постъпка.

— Дядо, остава ни много малко време! Лъчът скоро ще се появи! — казва Артур. Дъх не му стига, но не и последователност в мислите.

Арчибалд е впечатлен от издръжливостта на този малък човек. Прилича на него самия. Има същата руса глава, толкова корава и пълна с ум, знания и идеи. Арчибалд винаги ще си спомня за приключението, което преживя, когато и той беше точно на десет години. Баща му му подари червеноперка, която беше спечелил на панаира. Арчибалд ужасно страдаше, докато я гледаше как се върти в тесния буркан до посиняване. Съвсем естествено детето хвана пътя, за да върне рибката в морето. Жандармерията в Трувил го прибра в участъка и се обади на родителите му. Нито те, нито от жандармерията повярваха, че детето е извървяло пеша сто и трийсетте километра, които деляха дома му от морето. Помислиха естествено, че има съучастник, но Арчибалд беше на десет години и едва ли някой негов приятел можеше да има шофьорска книжка, още по-малко кола. Баща му, естествено, му се накара, но за Арчибалд това нямаше значение. Вълнуваше го само дали неговата рибка, за която панаирджията твърдеше, че идва от Китай, е успяла да намери пътя към дома си. Нищо чудно няма, че у Артур има малко от Арчибалд.

— Дядо! Ще сънуваш по-късно! — подхвърля детето, вече посъвзело се. — Бягай да донесеш далекогледа, аз отивам да предупредя матасалаите! — допълва Артур, преди да изчезне към гората.

Арчибалд, объркан от това бързане посред нощ, се завърта няколко пъти като пумпал, преди да се отправи към тавана.

На Артур не му се налага да тича дълго. Едва влязъл в гората, се натъква на петимата воини в тържествени одежди, които идват да го посрещнат.

— Откъде знаехте, че ще дойда?! — учудва се Артур.

— Нощта е тиха и като тичаш, дишаш по-тежко от изнемощяла подгонена сърна. Чуваше се, че идваш, от десет километра! — обяснява вождът, докато вървят към големия дъб.

Арчибалд се лута из тавана, едва не стъпва върху влакчето, хваща се за купчина книги и пада към бюрото. Възрастният човек коленичи, издърпва изпод радиатора тежкия сандък и изважда необходимия далекоглед.

Бого-матасалаите са разгънали специалния килим с пет лъча. За всеки воин по един. Задъхан, Арчибалд също се появява на мястото на ритуала. Артур повдига градинското джудже, което си седи както винаги под дъба, до дънера му. Арчибалд разгъва триножника и бързо вкарва далекогледа в дупката, която иначе е умело прикривана от джуджето. Нагласява фокуса и поглежда часовника си.

— Точно полунощ! — съобщава дядото, горд, че е изпълнил мисията си тъкмо навреме.

Всички лица се обръщат към небето. Сега лунният лъч трябва да падне върху далекогледа и да отвори прохода. Но лош облак се протяга в небето, подобно на дебела, мързелива котка, която нехае за кучешкия лай зад прозореца.

Артур е вперил взор в нощта. Знае, че ако този проклет облак не изчезне на минутата, ще настъпи беда. Съдбата на един народ може би се разиграва тук, под този проклет перест облак, а него изобщо не го е грижа. Артур поглежда вожда, но неговото лице е затворено като стрида след двадесет и два часа. Нищо няма да разбере. На детето се налага да понесе непоносимото — цяла минута тишина, шейсет дълги секунди, в които би могъл да разкаже целия си живот в шейсет глави.

Небето не може да го изостави сега. Не и след като избяга, не и след като тича повече от двайсет километра в нощта, изостави кучето си, а да не говорим какво причинява на майка си! Колко пъти са му обяснявали, че усилията винаги се възнаграждават, а упоритостта е сред най-добрите качества? Артур смята, че трябва да повярва. Но една от особеностите на съдбата е, че е напълно непредсказуема.

Облакът се поудължава, а луната така и не получава възможност да покаже светлата си, кръгла глава. Няма луна. Няма лъч. Няма проход. Няма минимои. Няма Селения. Така можем да представим накратко ситуацията.

Вирнал носле нагоре, Артур не вярва на очите си. Той, който толкова обича природата, да се окаже предаден от нея!

Краката му се подкосяват. Арчибалд нервно чуква по часовника си, за да се увери, че не е развален и не му играе лоша шега. Той обаче си работи вярно и вече показва дванадесет и една минута. Приключението свършва тук, преди дори да е започнало. Артур е слисан, съсипан. Няма смелост дори да размаха ръце — жест, с който по принцип изразяваме душевния си смут. Вождът също е доста разтревожен от положението. Не му харесва идеята да изостави братския минимойски народ. Той знае, че природните явления трябва да се уважават и че този облак вероятно е имал причина да бъде точно там. При все това вождът наругава наум глупавото, пересто облачно образувание и не се притеснява да го нарече купесто слоесто такова!

Краката на Артур започват да треперят. Умората и разочарованието му идват в повече, а детското му телце не издържа. Големият воин произнася на родния си език няколко думи, които единствено Арчибалд разбира.

— Какво става? Защо се засуетиха така? — пита Артур.

Арчибалд прочиства гърлото си, както често правим, преди да съобщим някоя новина, за която не сме сигурни дали е добра, или не.

— Те ще направят така, че да минеш през корените — казва дядото.

Заинтригуван, Артур гледа воините. Всеки от тях развързва лианата, която носи около препаската си. Вождът събира тези дълги корени и ги сплита подобно на плитка. После се приближава до Артур и от висините на своите два метра и тридесет и девет сантиметра забива погледа си в неговия.

— Почти никога не използваме този начин, за да отидем в света на минимоите. Случаят трябва да е много спешен. Този ни изглежда такъв — казва простичко вождът, преди да започне да увива детето в лиани от глава до пети.

— Нали не е твърде опасно? — притеснява се Арчибалд, макар да знае, че с нищо няма да спре хода на нещата.

— Всяко приключение крие опасности, Арчибалд. Винаги, за да добием опит, се сблъскваме с неизвестното — откровено му отговаря вождът.

— Да, разбира се! — опитва да се успокои дядото, но брадичката му трепери при мисълта, че може да не види отново внука си.

Артур вече е стегнат в лиани и матасалайският вожд изважда малка стъкленичка, която носи, окачена на препаската си. Съдейки по това, колко внимателно я отваря, надали я ползва често.

— Ти ще отидеш в минимойския свят, но помни, че трябва да излезеш през далекогледа и непременно преди пладне. В противен случай ще останеш завинаги затворник на умаленото си тяло — обяснява му вождът.

Идеята да прекара живота си в близост до Селения естествено примамва Артур. При все това, като си представя, че може никога повече да не види Арчибалд, Маргарит, кучето Алфред, майка си и дори баща си, какъвто и да е, го обзема паника. Така или иначе, воинът вече го е овързал като наденичка и няма избор.

Вождът накланя внимателно стъкленичката над главата на Артур, изрича няколко заклинания на някакъв твърде слабо разпространен диалект и изсипва няколко капки върху детето. Ритуалът прилича на кръщене. Само дето в случая водата не е светена, а магическа. Течността бързо се спуска надолу по лианите, като блестяща змия, увиваща се около жертвата си, и оставя по пътя си малки, искрящи във всички цветове звездички.

Артур зяпва, удивен от толкова красота и магия. Спира да се усмихва, когато открива, че под въздействието на капките лианите започват да се свиват, и той с тях. Арчибалд се хваща за главата. Вече е виждал този ритуал, но не и върху внука си.

Артур се свива като в корсет, стяган лично от Херкулес. Детето вече няма достатъчно въздух дори да извика за помощ. Лианите се усукват, захващат, увиват, завързват около това малко телце, което видимо се смалява. Като пластмасова бутилка, от която изкарваме въздуха, преди да я хвърлим в кофата.

— Не се притеснявай. Корените само изпиват телесните ти сокове. Всичко друго си остава — обяснява вождът, сякаш става въпрос за печене на гъба.

Артур би искал да изкаже мнение, но не може да помръдне дори с мускулче. Освен това корените започват да го задушават и да го покриват изцяло. Скоро устата му няма да се вижда.

— Всичко това е нормално, нали? — тревожи се Арчибалд, готов да припадне.

— Никога не сме пробвали с дете, но Артур е як. Сигурно ще издържи — отговаря все така прямо вождът.

— А-а?! — изпуска дядото, сякаш се е успокоил, но явно в действителност не е, защото в следващия момент припада.

Матасалаите обаче нямат време да се занимават със стареца, пък и нека полежи, сега по-важен е Артур, от когото вече нищо не се вижда. Задушен е от лианите, сплели се в растителна плитка.

Един от воините хваща бамбуковата пръчка, която му служи иначе, за да се подпира, и започва да удря по земята в търсене на по-меко място. Почвата е доста камениста и на него му се налага да се отдръпне от далекогледа, който отбелязва входа на минимойския град. Воинът се отдалечава все повече, без да може да намери място, където да забие пръчката си.

Изведнъж всички воини започват да търсят, тупайки по земята с крака. В края на краищата вождът има повече късмет от останалите, а може би по-добри познания. Попада на рохка земя. Воинът се приближава до него, хваща бамбуковата си пръчка с две ръце и я забива със сила в земята. Парчето дърво влиза поне на шейсет сантиметра.

Воините поглеждат вожда си, който явно е доволен. Хваща здравата като жица лиана, която стяга Артур, и мушка края й в бамбука. Веднъж влязла добре навътре, вождът изважда второ шишенце, розово на цвят. Изрича още две-три заклинания, които най-общо можем да си преведем като: „Дори и най-красивото цвете винаги ще има нужда от вода“, после изпразва съдържанието на шишенцето в бамбука. Течността се стича надолу по лианата, като лека-полека я покрива с тънък лед. Прилича на захарната глазура по сладките в пекарницата.

По заповед на вожда, воинът нанася последен удар върху бамбуковото стебло, за да го забие още по-навътре.