Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар (2)

Глава 2

В типичната бого-матасалайска шатра е доста мрачно. Само един лъч светлина показва къде е процепът в плата, служещ за вход. Шатрата се разгръща във височина. Състои се от пет дълги и тънки пръти с кръстосващи се върхове. Отгоре е метнато голямо платно, всъщност съшито грижливо от множество животински кожи. Те, разбира се, са събрани от животни, умрели от естествена смърт. Кожите на върха са от най-близките приятели животни, като зебуто Забо например, което е защитавало племето в продължение на повече от тридесет години. Днес обаче племето е далеч и шатрата приютява само петима воини.

Всички те са се събрали около огъня. Все така високи (средно два метра и трийсет и пет сантиметра) и все така красиви. В разкошните им прически сякаш има по-малко мидички и пера от обичайното. Такава е традицията с наближаването на есента. Колкото повече листа падат от дърветата, толкова повече пера матасалаите махат от украсите на главите си. За едно дърво винаги е болно да губи листата си. Воините показват своята съпричастност към загубата, като също махат от перата си. Така оголените дървета изпитват по-малко срам.

Петимата матасалаи протягат ръце.

— Хм! Малко по-ниско, моля ви — шепне едно дребно човече, седнало с кръстосани по турски крака, с метър и петдесет по-ниско от останалите.

Лицето му е нашарено в краските на войната, а на главата си носи странна шапка, направена от голяма мида и три пера. Би могло да бъде всеки, но под цветовете на войната леко прозират малки лунички. Те не могат да бъдат сбъркани дори и сред хиляди.

— Извинявай, Артур, бяхме далеч в мислите си — признава вождът на племето.

Воините се усмихват на момченцето и го хващат за ръце, разширявайки кръга. След това всички поемат дълбоко дъх и отведнъж го издухват към огъня, за да го разпалят. Дробчетата на Артур са по-малки, затова той бързо вдишва нова глътка въздух и я духва пак. Налага се да направи това три пъти, за да свърши едновременно с големите воини. Те сякаш имат кислородни бутилки в гърдите си.

— Добре, много добре — отбелязва вождът, доволен от това въведение. — А сега, Голямата книга.

Един от воините поема голямото, изящно подвързано с кожа столетно издание и внимателно го подава на вожда си, който го разтваря по средата:

— Днес, на сто тридесет и седмия ден от лунния календар, цветето на деня е маргаритката и ние ще му отдадем почит.

Без да чака, всеки воин, включително и Артур, хвърля по една маргаритка в глиненото гърненце, което завира на огъня. Водата кипва и маргаритките омекват.

Артур гледа приготвянето на отварата с интерес и отвращение едновременно. Макар и да звучи добре, супата от маргаритки не е сред любимите му ястия.

С помощта на дървен черпак, явно дялан на ръка, вождът сипва на Артур пълна купа от супата на деня. Детето смотолевя едва-едва „Благодаря“.

— Поговорката на деня! — обявява вождът, прочитайки дясната страница от Голямата книга. „Природата те храни всеки ден. Един ден ти ще храниш природата. Така изисква големият кръговрат на живота.“

Артур остава безмълвен и съсредоточен не само заради съдържанието на купичката си, но и заради чутото. Той няма нищо против някой ден да даде тялото си на природата, но се надява това да стане колкото се може по-късно. Дано тази симпатична и странно миришеща супа да не спомогне за скорошното изпълнение на обещанието. Момчето е сигурно, че в отварата има не само маргаритки.

— Хайде, давай — любезно го подканва вождът.

„Защо ли са толкова мили? И защо ли те самите не пият?“, пита се Артур, станал изведнъж подозрителен. Но лицата на воините остават безизразни и той не получава обяснение.

— Малко е гореща — казва момчето, каквото си е хитро.

Вождът усеща неговата сдържаност. Усмихва му се приятелски. Явно разбира, че ритуалите на големите воини биха могли да впечатлят малко момче като него. И за да даде пример за подражание, вождът изпива на една дълга и бавна глътка съдържанието на своята купичка. Останалите четирима воини също. Без да трепнат или да се намусят. Артур го прави вместо тях. След това всички погледи се вперват в него.

Никой не казва нищо, но е ясно, че отказът му да изпие тази отвара ще се възприеме като позор или дори по-лошо — като обида. А да оскърбиш голям матасалайски воин, със сигурност е най-добрият начин да свършиш насечен и съшит до зебуто Забо, което е надвиснало над главата на Артур. Следователно няма избор. По-добре да умреш с чест, отколкото да умреш от срам. Артур задържа дъх и гаврътва цялата течност наведнъж, както когато майка му му дава да пие от онзи гаден сироп, специално създаден, за да отвращава децата, и който, по нейни думи, лекува бронхит.

Артур се оригва и дъхът му е тъй горещ, че просто изпуска облаче пара. Ако от тази смес се очаква да му отнеме живота, май нещо са я сбъркали. Освен топлината, която слиза надолу по тялото му, Артур не усеща нищо особено.

— Е, как е? — пита го вождът все така усмихнат.

— Сякаш… има вкус на маргаритки?

Воините избухват в смях при този така прост и честен отговор.

— Именно! Това се казва добър разбор! — потвърждава вождът.

Артур се усмихва на свой ред, развеселен от собствената си наивност.

— Истината излиза от устата на децата — подхвърля вождът.

Но Артур знае много добре, че тази приказка не е матасалайска поговорка.

Днес воините са в добро настроение и избухват в групов смях.

— Какво е въздействието на тази супа? — пита Артур, все така любопитен.

— Няма такова! — отговаря му вождът, отприщвайки бурен смях, за който всички сякаш само са чакали знак.

— Само заради традицията е! Ние се придържаме към написаното в книгата! — успява да каже вождът между два порива.

— Книгата… по готварство! — допълва един воин и също избухва в заразителен смях.

Артур наблюдава как воините се превиват от смях като деца пред клоун. Дали пък маргаритката няма непознато досега въздействие на еуфория? Може би, врейки, тя изпуска смехотворен газ, способен да преобрази големите воини във весели бебета?

— Интересно, името на баба ми също е Маргарит! — уточнява Артур, с което тотално отприщва всеобщ смях. Как да не се смееш, представяйки си бабчето да ври на дъното на някоя тенджера?

Именно в този момент Алфред издебва да промуши глава през процепа и да излае.

— И ти ли искаш супичка? — пита един воин.

Групата отново се превива от смях.

Толкова силно се смеят, че чак се държат за коремите. Дори Артур започва да се поддава на общата зараза. Алфред обаче не е дошъл да се весели. Сега, когато животът на Артур не е застрашен, трябва да се обърне внимание на тези, които се намират под действителна заплаха. Алфред излайва няколко пъти и накрая дори започва да дърпа Артур за ръкава.

— Спокойно, Алфред! Почакай малко, супата се топли! — казва той, хилейки се.

Воините са се прегънали на две и не са в състояние да правят друго, освен да се смеят.

Алфред е отвратен. Излиза от шатрата и продължава да лае навън. Дано стопанинът му разбере посланието по-добре по този начин.

Най-накрая Артур се сепва. Кучето се върти в кръг като пумпал, сбира вежди, свива уши. Без съмнение нещо се е случило вкъщи. Артур рязко се изправя и се спуска към изхода.

— Ей, Артур, къде отиваш? — пита го вождът все така ухилен.

Артур обаче вече е твърде далеч, за да отговори. Далеч е дори за да чуе въпроса.

— Отиде да бере маргаритки! — подхвърля един от воините и прихва, а групата изпада в истеричен смях.

Ако преброим листенцата на маргаритките в гърнето, навярно ще стигнем до безпаметност.