Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар (14)

Глава 14

Селения! — извиква изведнъж Артур.

Единствено нея я няма. Значи само тя може да е в опасност. Какво по-естествено за една принцеса в беда от това, да се опита да извика принца си? Всичко започва да придобива смисъл и момчето полудява.

— Къде е тя, сир?! Селения?! Къде е?! — пита настойчиво Артур.

— Ами… най-вероятно в къщичката си! — отговаря просто кралят.

— Не! — отеква нейде в тълпата.

Всички се обръщат, за да установят откъде се чува това тънко и мъдро гласче. Артур се поотмества, за да види личността, която и без това му се струва, че вече разпознава. Наистина е Миро, малкото къртиче. На главата си носи конусовидна нощна шапчица с извито връхче и е обут в шорти, по-смешни от тези на краля. Изглежда, сякаш е с гащички пелени, което е слабо вероятно предвид възрастта му. Е, всъщност е още доста млад. Миро пресича тълпата и хваща Артур за ръце.

— Толкова се радвам да те видя, драги ми Артур! — казва мъдрецът с широка усмивка на уста. — Чакахме те малко по-рано в залата за преходите.

Артур се извинява и разказва цялото си приключение до момента с пустия му облак, който не поиска ни да знае, ни да чуе. После обяснява как е минал през корените и е стигнал до селището на гърба на калинка.

Миро се усмихва. Момчето явно обича принцесата си, за да понесе всичко това.

— Къде е Селения? — пита Артур все така загрижен.

— Беше разочарована, че не те видя в лъча — признава му Миро.

Артур се разтапя на мига. А той си мислеше, че принцесата го е забравила!

 

 

Миро му разказва как младото момиче станало рано сутринта, за да се приготви. Първо се натъркала с ванилова пръчица, за да мирише приятно, после си облякла красивите чисто нови дрехи, измежду които една прекрасна жилетка от розови листенца, ушита лично от нея. Хапнала лека закуска от ягодово пюре, плюс голямо парче лешник, след което отишла на урок по пеене. Една принцеса трябва да е с добре поставен глас, а Селения обича остроумията, затова и дума да не става те да излизат от кралската й красива уста с неподходящ тон! Необходимо е да владее гласа си, да го моделира според желанието си така, че думите да звучат с хиляди нюанси. Да се каже „Обичам те“ например, е най-лесно. Дори става вече банално. Истинското вълнение се предава от начина, от тембъра, от финеса и от кадифената мекота. И тъй като Селения имала намерението да изрече тези думи, тя не искала гласът й да й изневери.

Затова тя прекарала утрото на върха на малкия дъб, там, където славеят е свил гнездото си. Птичката била прочута като най-добрия учител по пеене из цялата Седма земя. Добър учител, но с тежък характер. Не го свъртало да стои на едно място, а само прескачал от клон на клон. На Селения й отнело доста време, докато го убеди да й преподаде един урок. Дори се наложило да му даде адрес, известен до момента само на нея, на който птичето можело да се сдобие със специално отглеждани в ябълка червеи. Славеят склонил на пазарлъка и преподал на Селения истински урок по пеене.

След завръщането си в селището тя трябвало да си направи отвара от виолетки, защото гласните струни направо я болели. Виолетката, за щастие, й донесла облекчение и дори я приспала. Следобедът на принцесата бил посветен изцяло на курса по гимнастика. Както гласът не трябва да изневерява на думите, така и движенията не бива да подвеждат мислите. Важно е крайниците да се контролират добре. Курсът по гимнастика е ненадминат за тази цел.

Гамбето всъщност не бил треньор по гимнастика, а по-скоро професионален танцьор. Настоявал да бъде наричан „господин Гамбето“, защото много държал на формалностите. Той бил от вида „Скарбатерус-Филантропис“. Далечен братовчед на богомолката (макар и да отричал всякаква родствена връзка с нея), бил по-дребен и притежавал способността да се огъва на всички страни. „Гуменият човек“ в цирка, който, за да изкара някоя пара, с усилие успява да се напъха в кутия от обувки, би му завидял. Господин Гамбето обаче не работел нито в цирка, нито за пари… а в името на изкуството! Селения рядко ходела на уроци при него. Първо, защото обикновено била твърде заета с текущите проблеми на кралството, и второ, защото упражненията сами по себе си били изпитание. Но принцесата искала да е перфектна при посрещането на принца си и тук трябва да се признае, че се подчинила на всичките близки до каприза желания на учителя си. Малката принцеса приключила урока си изтощена до припадък. Тя била самата болка. Уж искала да контролира жестовете си, а й било трудно да управлява дори собствените си крака, за да се прибере у дома. Стигнала, като едва ги местела, строполила се на леглото си и спала чак до вечерта.

 

 

— Минах да я нагледам, когато цветята се затваряха — още спеше! — уточнява Миро, преди да продължи с разказа си.

 

 

Той й занесъл вечерята на поднос. Блюдо със салата от клен и няколко добре изпечени семенца от борови шишарки. Но принцесата нищо не докоснала. Имало още време до часа на лъча и Миро решил да я остави да поспи още малко. Нямало да й навреди, а и така тя нямало да се чуди какво да прави до съдбовния момент. Селения се събудила от само себе си. Както бил предрекъл господин Гамбето, който определено си разбирал от работата, болката вече я нямало. Принцесата направила няколко арабески^[1] и едно-две красиви движения с ръце от раменете до връхчетата на пръстите и придобила доволен вид. Прекосила цялото селище с песен на уста от щастие, че ще види принца си. Добре, че Миро не я бил събудил и оставало само един час чакане. Тя първа пристигнала в залата за преходи и дори не събудила пазача, който, както винаги, спял в какавидата си. Седнала направо на земята, обхванала краката си с ръце, и се усмихнала красиво.

Колко хубаво било да чакаш любимия! Сякаш тялото и душата трябвало да се изчистят, да се обновят, за да приемат вълната от любов и свежест, която щяла вече да я залее. Артур винаги носел аромата на хората отгоре. Странно ухание на непознати вкусове. За принцесата всички миризми означавали приключения. Тя си представяла Артур да обхожда този огромен свят, на който принадлежи. Той вероятно можел да прекоси цялата Седма земя на една-две крачки, докато на Селения биха й трябвали два дни бърз ход.

Тя не чакала обаче великана Артур, а своя малък принц. Палавите лунички и непослушния кичур коса, които така й липсвали. В продължение на десет луни всяка вечер си била представяла как гали нежното му лице. Би дала всички съкровища на света срещу това, да заспи, докато го държи за ръка. Тя била чакала така, както баща й я бил научил, така, както повелява Голямата книга. Но повече не можела да издържа и брояла секундите с непоносимо дългото отстояние между тях, което служело само за да забавя пристигането на любимия й.

Миро отишъл при нея, изненадан, че тя вече е на място. Но след като помислил, установил, че това е логично, тъй като през последните дни принцесата говорела само за Артур. Нека си признаем, че за нея било трудно сама да управлява голямото кралство. Тя би искала принцът й да е около нея, за да я насочва, съветва, да взема участие във важните решения относно бъдещето на народа й. Като например изселването на всички жители от северния корен, за който имало опасност да се срине, и построяването на нови къщи вместо изоставените. Това бил голям проблем в селището и новото разположение на къщите често се обсъждало. Някои не искали да е на изток, защото зиме там било твърде влажно, на други пък не им понасяла лятната жега на юга.

Имало и други решения, които Селения щяла да се радва да сподели с принца си, като например датата за беритбата на френското грозде. Този трънлив въпрос бил в центъра на всички драми, понеже нито един минимои не бил съгласен с датата. Проблемът бил неразрешим, защото всички имали различни предпочитания, а френското грозде променяло вкуса си от ден на ден. В края на краищата кралят избирал всяка година някоя дата от лунния календар със затворени очи. Но този път можело да стане така за последно и за новата реколта Селения трябвало да вземе решението.

Миро събудил пазача, който, както винаги, хъркал. Възрастният мъж завъртял трите пръстена на огромната леща, като внимавал да не му захапят брадата. Първият пръстен бил за тялото, вторият — за духа, а третият — за душата. Селения се опитвала да сдържа вълнението си, но вътрешно вряла и кипяла като тенджера под налягане. След няколко минути нейният прекрасен принц щял да премине през различните измерения, да се смали до нейния ръст и да се събере с нея. Кой мъж на света би бил способен на такъв подвиг — да се смали, за да се харесва на любимата си? Селения била особено поласкана от оказваната й специална чест и изпитвала такова щастие, че всяка вечер благодаряла на богинята на гората, задето я събрала с това момче. Но минутите минавали, а Артур така и не се появявал. Принцесата първо се сетила за капризите на времето: може би небето било пълно с облаци, които пречат на луната да освети далекогледа. Но нали пък Селения се била срещнала преди това с Пишкащата крава!

 

 

— Така наричаме жабата, която живее на юг от реката — обяснява Миро на изненадания Артур.

Името на жабата идвало от един злощастен случай, когато тя била заспала в хладката вода и хванала ужасна хрема. За известно време не можела да долавя никакъв мирис. За нейно нещастие, точно в този ден кралят отишъл при нея, за да разбере прогнозата за времето. Той трябвало да определи именно датата за брането на френското грозде и за да вземе най-правилното решение, искал да знае какво ще е времето през следващите няколко дни. Неспособна да надуши каквото и да било заради запушения си нос, жабата предсказала наслуки:

— Утре времето ще е хубаво и сухо като змийска кожа!

Сигурно защото била напълно подгизнала, тя не издържала повече на влагата и имала нужда да се припече на слънчице. Изглежда, объркала метеорологичната прогноза с рецептата за лечението си. Естествено при тази новина кралят изтеглил гроздобера за следващия ден по изгрев-слънце. Обаче на сутринта валял като из ведро невиждан дотогава дъжд. Капките били големи като крави. По тази причина жабата била накичена с този прякор. Денят бил обявен за бедствен и при пълен смут взели решение реколтата да бъде обрана на друга дата.

С времето тези премеждия били забравени. Случаят вече се разказвал по банкетите, за да предизвиква смях. Кралят простил на жабата си, но тя запазила този прякор и случката била вписана в главата „Пишкащата крава“ на Голямата книга.

 

 

Артур не може да сдържи смеха си при тази невероятна история.

— А… какво направи Селения след това? — връща се на въпроса момчето.

— Беше много тъжна — признава му Миро.

 

 

Момичето чакало и чакало. Този ден жабата била с отпушен нос и я уверила, че времето щяло да е ясно, макар и да не можела да обещае, че нямало да има нито едно облаче. Знае се, че малките облачета обичат да си играят с вятъра, да ги подхвърля нависоко, докато родителите им са твърде заети да се скупчват нейде другаде. Голямото синьо небе е идеалната детска площадка за палавите мъничета, които се забавляват да заемат кое от кое по-забавни форми. Но Селения не вярвала на всичко това.

— Децата на облаците не си играят през нощта, защото няма кой да види щуротиите им! — отвърнала тя. За какво да правиш бели, ако никой няма да разбере за тях? Тя намерила друго обяснение, по-логично и за жалост по-просто: Артур я е забравил. Още щом й хрумнала тази мисъл, всичко й се сторило очевидно. Как изобщо е могла да си помисли, че ще го впечатли със своите два милиметра ръст? От самото начало се е заблуждавала. Била е просто малка горделива глезла, която си е мислила, че светът се върти около нея. Наивница с нежно сърце, влюбила се в първия приключенец. Болката и мъката започнали лека-полека да разяждат и унищожават прекрасния образ на принца, който тя си била изградила.

— Първо на първо, той изобщо не е толкова голям! Той също е едва два милиметра! Освен това какви са тези лунички по лицето му? Сякаш е карал без предно стъкло! — разказвала тя на всеки, готов да я слуша.

Това бил нейният начин да удави мъката си, но бързо разбрала, че няма никакъв смисъл и по съвет на Миро се кротнала и започнала да се моли на богинята нищо лошо да не се е случило с любимия й.

 

 

Две сълзи се стичат по бузите на Артур, без той да си дава сметка. Потресен е от тази история. А той си представяше точно обратното: малко момче, влюбено в принцеса, която изобщо не се интересува от него. Колко далеч е бил всъщност от истината!

— Но… къде е тя сега? — срамежливо пита Артур.

— Отиде да бере лунни цветя — отговаря му Миро.

— Посред нощ? — притеснява се момчето.

Кралят му обяснява за особеностите на лунното цвете, най-вече ако се бере при пълнолуние. То не обича деня и слънцето, което уврежда нежната му кожица, и затова още в единадесет сутринта се затваря. И дума да не става също така да споделя аромата си с непознатите, които кръжат из въздуха по цял ден, с всички тези невъзпитаници, които, прелитайки с бръснещ полет, му развалят прическата на листенцата. Разбираемо е, лунното цвете е крехко и пази уханието си само за лунатиците. Вечерите по пълнолуние обаче са специални. Женското цвете избира този момент, за да се размножи. Затваря най-хубавото от себе си в малки, невероятно бели прашинки и ги пуска да се носят по волята на лунните лъчи. Лекият ветрец винаги е добре дошъл, защото помага на движението.

Мъжките лунни цветя стоят с разтворени чашки и само чакат природата да си свърши работата.

Селения обожава да се излята вечер по пълнолуние в тревите и да наблюдава този вълшебен танц на милионите бели зрънца, които се въртят от полъха на ветреца и така часове наред разказват голямата приказка на живота. Тази вечер обаче е особена и принцесата е дошла да довери тъгата си на вятъра, който пък е винаги готов да разнася всяка жалба.

— Не се тревожи! — обръща се кралят към Артур. — Тя скоро трябва да се прибере и щом те види, всичко ще си дойде на място — обещава му владетелят.

Артур леко се усмихва. Той със сигурност много би се радвал всичко да свърши толкова добре, но една тревожна мисъл продължава да го гризе. Ако Селения е жива и здрава, кой тогава е написал съобщението върху оризовото зърно?

 

 

Бого-матасалайските воини са напалили огън близо до големия дъб, твърдо решени да чакат завръщането на Артур. Макар рецептата за „смаляващите корени“ да е древна и да е доказала ефективността си през вековете, вождът винаги леко се притеснява, когато я използва. Сигурно заради ужасната история, която прадядо му е разказал много пъти във времената, когато още можеше да се радва на слънцето.

Тази история се случила около хиляда и осемстотната година, когато Африка била най-красивият континент на света. Земята й била препълнена с богатства, а не още със западни боклуци — Хората живеели, без да ги е грижа за идния ден. Прекосявали саваната само заради удоволствието да спят на другия й край.

При всяка голяма луна вождът на бого-матасалаите, който по онова време се наричал Чийвас, пускал няколко воина през лъча, за да отидат на гости на минимоите, техните кръвни братя, и да поддържат роднинските връзки, обединяващи двата народа. За нещастие Чийвас често злоупотребявал с палмов ликьор и все по-трудно намирал пътя към големия баобаб, където редовно се състоял ритуалът на прехода. Една вечер вождът бил изпил толкова много ликьор, че се загубил, а на воините им трябвало повече от час, за да го намерят заспал в един кактус, на няколко метра от три койота, които търпеливо чакали, подобно на лисици, да им падне сиренцето. Воините прогонили с камъни настървените мършояди и събудили вожда си.

— Чийвас! Лъчът се затвори, а минимоите ни чакат! — оплакал се един от тях.

— Няма проблем, ще минем през корените! — отвърнал вождът, докато изтрезнявал бавно като препускащ червей.

Когато стигнали отново при баобаба, трима от воините били овързани и веднъж смалени, били пуснати в цевта на бамбука. Тогава настъпила истинската драма. Чийвас извадил второто шишенце, за нещастие, неправилното. То било пълно с ликьор от кактус, който изгаря трайно гърлото. В сравнение с тази адска отрова нашата сливова ракия изглежда като портокалов сок. Хората казвали, че пред очите ти притъмнява само като погледнеш етикета. Чийвас излял течността в бамбука. Не само няколко капки, както пише в Голямата книга, а половината шишенце, тъй като вождът хълцал неудържимо. Бамбукът започнал да трепери във всички посоки, да дими и накрая замръзнал като щека, изгубила своя ескимос.

Месеци наред нямало вести от тримата воини. Хората от селото били много тъжни и Чийвас се заклел, че повече няма да изпие и капка от този ликьор, както и че ще спре да го произвежда.

Той удържал на думата си известно време, но според легендата, неговите потомци години по-късно се заселили в Европа, по-точно в Шотландия, където отново започнали да произвеждат прочутия ликьор. В чест на своя прочут прадядо, те го назовали по негово име.

Колкото до тримата изчезнали воини, един ден следите им били открити. Били се лутали из пустинята известно време, докато полека-лека изтрезнели, след което се захванали с дребен бизнес: отглеждане на скорпиони. Благодарение на това неприятно изживяване, всъщност били станали неподатливи, на каквато и да е отрова.

Макар че тази история в края на краищата свършила добре, тя станала пример за неподражание, запечатал се в съзнанието на народа на гордите воини.