Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар (13)

Глава 13

Артур бавно напредва към главния площад, където обикновено е пълно с живот, защото там кралят свиква народа си при големи събития. Минимоите често се събират, тъй като много обичат да отдават почит. Те не са суров войнолюбив народ, дори напротив — много са чувствителни и нежни. Всеки парад ги радва, всяко стихотворение ги омайва. Най-много от всичко обичат цветните празненства. В кралството им има триста шейсет и пет вида цветя, така че всеки ден се чества по някое.

Всяка сутрин жителите се събират на площада срещу двореца и пеят възхвали за цветето на деня. Церемониите винаги са трогателни и всички се просълзяват. Естествено, събирачът на сълзи минава между редовете и пълни чаши с ценната вода. Всички перли на тъгата или радостта се пазят в една голяма ваза. Накрая на лунната година, която по странно стечение на обстоятелствата отговаря на първи април от нашия календар, ценната течност се разпределя на голямо тържество, наричано празник на рибата^[1]. Церемонията е от голяма важност, макар и някои да я намират за странна и да смятат, че априлският празник е само шега. Изглежда, че този лош слух е преминал през границите и е достигнал чак до повърхността, защото дори хората прекарват известния априлски ден в шеги и закачки.

Традицията обаче си е традиция и на първи април кралят, с помощта на верния си носач Могот, излива събраните през годината сълзи в основата на камъка с издълбана голяма риба. „Защо пък точно риба?“, ще попитате. Ами защото в минимойската култура трябва да благодарим на небето и да почитаме всичко, което познаваме. Но също така и всичко, което не познаваме. Да пренебрегваш някого само под предлог, че не го познаваш, безспорно е много недостойно и неуместно. За минимоите рибата вероятно е съществото с най-различен от техния начин на живот и затова се е превърнала в символ на незнанието им. Ето защо точно нея възхваляват всяка година, в името на всички онези непознати, участващи, както самите минимои, във великата верига на живота, която те така ценят. Да донесеш и да принесеш в дар на една риба сълзите на щастието, е символичен жест, който чудесно показва чувствителността на най-дребните хора сред всички народи.

Сега, когато вече знаете истината за първи април, ще видите, че ще ви е много по-трудно да се смеете и по-скоро ще ви идва да заплачете.

 

 

Артур сяда на една скала. Ядосан е. Няма жива душа и това масово изчезване си остава пълна загадка. Момчето е забелязало няколко следи от стъпки по земята, но нищо повече. То слага лакът на коляното си, подпира си брадичката и въздъхва дълбоко. Седнал умислен, той е красив, прилича на статуя. За миг поглежда една истинска статуя от лявата си страна, на входа на двореца. Често пред важните сгради се слагат такива украси, но точно тази е в много странна поза: моделът е легнал на земята със скръстени под бузата ръце. Изглежда, сякаш спи. Артур отскача назад.

„Но това не е статуя!“, изведнъж осъзнава той. Това е минимой! Артур пресича площада на бегом. „Дано не е мъртъв!“, казва си момчето, защото спящият е единствената му надежда, единственото същество, което може да му обясни загадъчното масово изчезване.

Артур се приближава до тялото, но то е неподвижно, безжизнено. Какво ли е станало? Дали се е бил, за да защити живота си? За да помогне на краля да избяга? Но срещу кого се е бил? Няма нито една подозрителна следа около тялото, нищо, което да насочи момчето. Пазачът е свит на земята, все едно просто спи.

Единственият знак край него е нещо като едва доловимо пищене. Артур коленичи на земята и се навежда над тялото, за да установи откъде идва това свистене. Прилича по-скоро на хъркане, като на Маргарит, но несравнимо по-слабо.

— Но… той хърка?! — извиква Артур, осъзнал изведнъж грешката си.

Бързо се изправя и без особени задръжки сритва измамника по задните части. Пазачът се стряска и на секундата скача с копието напред.

— Помощ! Дворецът е нападнат! Помогнете, кралю! — крещи той, без дори да е преценил заплахата.

Артур прави жестове с ръце, все едно че приземява самолет.

— Ей!… Ехо!… Аз съм — Артур! — вика той, като внимава да произнася добре всяка дума.

Пазачът постепенно идва на себе си, осъзнавайки, че заплахата се изразява в малкото човече срещу него. Лицето му е познато, а като се замисли — и гласът също.

— Артур?! — пелтечи пазачът, засрамен от грешката си.

— Да, аз съм! Артур Бигантол! Внукът на Арчибалд и съпругът на… Селения!

На Артур още му е трудно да свикне с мисълта, че е женен за принцесата. Церемонията бе толкова бърза, а свидетелите толкова малко (само един!), че той още не може да повярва, че това щастливо събитие се е състояло.

— Ама разбира се! Артур! — изкрещява пазачът, сякаш и за миг не се е съмнявал. — Кой добър вятър те носи насам?

Този въпрос изумява Артур. Толкова дълго ли е спал, че не е в течение на драмата, която се вихри в селището? Още преди момчето да каже каквото и да било, пазачът започва поверително:

— Виж, тази дремчица, в която ме свари… обикновено никога не правя така! Винаги изпълнявам предано службата си! Сигурно съм хапнал повечко дренки снощи и ми е натежал стомахът! Надявам се този малък инцидент да си остане между нас, нали? — допълва той.

— Ъ… да, разбира се! — объркано отговаря Артур.

— Прекрасно! — успокоява се пазачът, преди да се развика: — Хей, хора! Артур се е завърнал! Да живее Артур! Да живее принц Артур!

Изведнъж рой светлинки се запалват от всички страни. Прозорчетата на всички къщи светват и обитателите им започват да излизат по вратите. Някои още спят, други са много развълнувани, но всички са живи и здрави.

Артур гледа онемял картината на целия събуждащ се град. Десетки минимои се появяват отвсякъде, слизат от най-високите клони, като се спускат по лианите, други използват няколкото големи пързалки, които водят право в центъра на града. Всички произнасят името му и слухът се разпространява по-бързо от кръгови вълнички от цопнало камъче по повърхността на вода. При всяко споменаване на това име по някое лице се озарява.

Децата викат от радост, родителите ръкопляскат и целият този народ от дребосъчета се отправя към двореца, за да отдаде почит на Артур.

Момчето плаче от щастие. Как да не се разтопиш от такова посрещане, от такава стихия на радост и веселие! Той се страхуваше да не са го забравили, а сега вижда до каква степен присъства в умовете на тези малки люде. Дори най-добрите му приятели в училище не го посрещат така, когато се връщат от голямата ваканция. Напротив: през ваканциите децата винаги се отчуждават и след това им трябва малко време, за да се сближат отново. При минимоите случаят не е такъв и всеки се хвърля на врата на Артур, щастлив като бълха, скочила върху куче. Един от тях разцепва трескаво тълпата и направо се мята върху Артур, който пада назад.

— Бетамеш?! — разпознава нападателя си Артур.

— Артур, наистина си ти!! — ръси пръски преливащото от щастие малко човече.

Двамата приятели силно се прегръщат и се изтърколват няколко пъти по земята като малки лъвчета при весело боричкане. Всичко това явно прилича на щастие.

— Къде бяхте всички? Толкова се притесних! — пита най-сетне Артур.

— Ами… спяхме! Видя ли колко е часът? — сочи пясъчния часовник на ръката си Бетамеш.

Вярно, че селището е под земята и не е ясно кога е ден и кога — нощ, но предвид, че Артур мина през лианите към полунощ и пътуването с калинката не е продължило повече от час, очевидно утрото е все още много далеч.

— Кой има нахалството да ме буди посред нощ?! — негодува от късния час кралят с пресипнал глас.

Честитият крал не е имал време да се качи на своя Могот. Малко е смешен с изложени на показ хилави крачка. А издутите му шорти от акациеви листа са направо карикатурни. При все това на никого не би му дошло на ум да му се присмее. Първо — защото никога не се присмиваме на краля, второ — защото всички минимои носят подобни смешни шорти. Не всички обаче могат да си позволят тази материя, тъй като акациевите листа се смятат за особено ценни. Вероятно защото дървото рядко губи листата си и съответно те рядко се намират в Седмата земя.

Кралят разтрива очите си, разтърсва глава като мокро куче и повтаря въпроса си:

— Попитах кой има нахалството да ме буди?! — извиква още по-силно той, за да бъде чут.

Бетамеш се обръща и забелязва баща си.

— Артур, татко! Погледни! — отговаря синът му с грейнало личице и бута приятеля си към замъка.

— Артур?! — пелтечи кралят, неочаквано притеснен за външния си вид. — Извини ме, аз… не съм много представително облечен, но… Какво правиш тук посред нощ? — пита напосоки кралят.

Изведнъж на Артур му става неудобно. Току-що е събудил цялото селище, което кротко си е спяло, живо и здраво. Но нали все пак не си е измислил оризовото зърно и паячето, което го преследваше навсякъде?

— Оризово зърно? — диви се кралят. — Каква странна идея!

Идеята е толкова чудата, че всички започват да се смеят. Такива са си минимоите: при най-малкия повод се превиват от смях. При най-малкото противоречие плачат като фонтани.

— Минимоите пишат само на листа, моето момче, — уточнява кралят с нотка на префърцуненост в гласа.

— Букови листа за важните закони, кленови листа за мъдростите и пословиците, липови листа за готварските рецепти, брезови листенца за бележките…

— Листа от габър за пиперливи смешки! — прекъсва го Бетамеш, лукаво усмихнат. — Баща ми има най-хубавата колекция от габрови листа и…

— Да, добре! Мисля, че той разбра! — намесва се кралят, който не иска разговорът да отива в толкова деликатна насока.

Както стана ясно, минимоите си имат различно листо за всяка потребност. Листо от явор за докладите при злополука, листо от ясен за наказанията, листо от топола за социалните проблеми, зелево листо за известията за новородено^[2] и борова игличка за съболезнователно писмо… Нека спрем дотук с този безкраен списък. Кралят се обръща към Тааг, с малко име Ермит, официалния писар на кралството и в свободното си време художник.

— Да пишеш върху оризово зърно? Чуваш ли, Тааг? Защо пък не и по стените? — шегува се кралят, очевидно в добро настроение въпреки късния час.

Тааг не изглежда изумен, идеята му се струва дори интересна.

— Мисля, че някой си е направил лоша шега с теб, мили ми Артур! — заключава кралят, като тупва леко по рамото младото, наивно момче.

Артур е объркан. Определено никой от неговите роднини не може да е написал съобщението. Арчибалд няма такова чувство за хумор, Маргарит е твърде заета с домакинството, майка му не вижда никак добре, за да пише толкова ситно, а баща му няма достатъчно търпение, за да напише каквото и да е. Остава само Алфред. Артур непрестанно хвали кучето си и знае, че то е способно на невероятни неща, но чак пък да издълбае оризово зрънце! Освен това почеркът не е неговият. А щом не е никой от горния свят, остава да е някой от долния.