Люк Бесон
Артур и отмъщението на Малтазар (11)

Глава 11

Макс влиза в гаража си. Има достатъчно пространство за най-различни превозни средства. Виждат се две мулета, едното от които с гърбица, влизащо в категорията на големите носачи. Една „Лимо-Намата“, много удобна за групови пътувания. Боен рак, на който Макс е допълнил няколко отбранителни елемента. Ракът му е много докачлив и тръгва, когато си пожелае. Макс го нарича Омар — най-голямата обида за всеки рак.

— Ще ползваме „Бийтли“-то! — казва Макс, с намерение да не остане незабелязан.

Повдига листото, покриващо една прекрасна калинка. Макс я е пребоядисал, черните петна са му се сторили твърде тъжни. Сега тя е в розово, със сини и жълти точки. Така действително изглежда доста весело. Прилича на ямайско такси.

— Така няма ли да бъдем забелязани? — пита Артур, загрижен, че ще трябва да прекоси всички тези непознати земи върху подобна машина.

— Разбира се, че ще бъдем забелязани! Какъв е иначе смисълът?! — отговаря Макс, ухилен до уши.

— Смисълът за кое? — наивно пита Артур.

— Смисълът за това, да караш такава кола. Пускаш се по главната улица, после обратно, после пак се пускаш и така, докато не си намериш красива спътница или не ти свърши бензинът! — обяснява Макс, преди да избухне в смях. Артур се почесва по главата и гледа горката калинка, която би повдигнала рамене, ако можеше. Само въздиша, преуморена дори само от фукането на собственика си. Макс отваря една голяма кошница, от която вади две копринени буби. Внимателно ги издърпва, за да ги размотае. В същия миг те започват да излъчват светлина. Красива, мека светлина, която оправдава името им: „светулки“.

Макс коленичи на земята и залепва двете светещи животинки под превозното си средство.

— Така по-добре ще виждаме пътя! — казва той на спътника си, който не вярва на очите си.

Макс се качва на гърба на калинката и сяда на двойната седалка, специално гравирана с инициалите му. Артур по навик си изтрива краката и също се качва на животинката. След леко пришпорване калинката задвижва осемте си крака. Бийтлито напуска гаража и се влива в широко подземно авеню. За най-голяма изненада на Артур улицата чернее от народ. Бийтлито попада в потока на движението и напредва с два километра в час. По-голямата част от населението очевидно е от клана на коломасаите. Лесно се разпознават по растите на косите и омекналата походка, сякаш стъпват по дъвка. Само те ходят с ръце в джобовете, докато другите носят по нещо. Единствено те не работят никога, твърде заети да се радват на живота. Повечето от тях седят на ръба на тротоара или по терасите на кафенетата, които тук се множат като гъби след дъжд. Пушат корени, пият „Огнен Джак“ и гледат как колите, една от друга по-странни, минават.

— Това е смисълът, малкият! Ръка на волана, усмивка на уста и караш бавно, за да имаш време да оценяваш и да бъдеш оценен! — обяснява Макс, доволен като сьомга срещу течението.

По главната улица обаче има не само коолоси. Виждат се и доста балонг-ботоси, животните с дълги уши, обитаващи Третата земя. По принцип идват в града, за да се острижат, но сега още не им е сезонът. Затова, докато чакат, за да спечелят малко пари, метат улиците с големите си уши.

— Това не е хигиенично! — казва Артур, който е свикнал по-скоро да си чисти ушите, отколкото да чисти с тях.

Изказването му се дължи на незнание. Всички тук са наясно, че балонг-ботосите имат много развита самопочистваща се система, която постоянно мие ушите им. Всъщност става въпрос за симбиоза, или простичко казано — животинско сдружение. Дребни бълхи, наречени на учен език „Атомик Бомбърс“, непрекъснато ядат мръсотията, събрана от балонгите, и правят от нея топчета, които увиват в гъста слюнка като с лак.

Щом коремите им се напълнят с топчета, те завъртат търговия, защото червеи от дълбините, като пенжи-марусите, направо си умират за вкуснотията, която за другите е боклук. Така балонгите и бълхите им чистят, улиците не са мръсни, а червеите са нахранени.

Артур е изненадан, че вижда няколко стари, пенсионирани сеида да просят от минувачите трохички беликорн (ще рече, националния сладкиш, както всеки знае).

Пред тях превозните средства намаляват и на бийтлито му се налага дори да спре за малко. Внезапното задръстване се дължи на преминаването на група перлананаски. Нека си признаем, няма по-красиво насекомо по всички земи от перлананаските. Наредени като низ блестящи бадемови диаманти, устните им са във формата на сърце, а очите им — големи и бистри като капки вода. Още по-впечатляващо е, че сега е ревюто им. Черна пантера би побеляла от яд, балерина би изревнувала — Артур никога не е виждал нещо по-грациозно. Редом с тях заек би приличал на камъче.

— Е, виждаш ли вече смисълът? — пита Макс, развеселен от смаяното изражение на спътника си.

Момчето се посвестява.

— Всичко е чудесно, но с тази скорост ще закъснеем! А „късно“ може би значи „твърде късно“! — отвръща Артур.

— Прав си. После ще се върнем.

Макс дърпа едно въженце и черупката на бийтлито се отваря на две, освобождавайки крилцата му. Калинката се издига над задръстването и вдига облак прах, с което си спечелва вълна от обиди, изпровождаща я чак до края на авенюто.

— Гле’й си посоката-а-а-а!! — крещи им Макс, минавайки над главите им, за да ги изнерви още повече.

 

 

Ако да спазваш посоката, означава да караш така, че да видиш и да те видят, то бащата на Артур не е наясно, тъй като по пътя не среща никого. Странно му е, защото за първи път кара с пълна газ, осемдесетте коня са в галоп.

— Скъпи, не карай толкова бързо! Повдига ми се! — оплаква се жена му, вкопчена в таблото.

— И бавно да карам, пак ти е лошо! — затапва я бащата, съсредоточен в шофирането.

Всъщност гледката на бащата, притеснен за синчето си, е по-скоро умилителна. От толкова крещене по малкия почваме да се питаме дали баща му наистина го обича. Този мъж може и да не знае какво да прави, но бащинската жилка е налице. Да обичаш, се учи, все едно да свириш като щурче или да си връзваш сам обувките. Нечия ръка, ако не сърце, трябва да ви насочва. Той самият навярно не е бил обичан или е бил криво обичан от собствените си родители, за да е сега така неспособен на обич.

Какъвто и да е случаят, опасното нощно каране ни показва до каква степен бащата е привързан към сина си. Винаги когато ни е страх, че ще загубим някого, засвидетелстваме му внимание. Междувременно по-добре ще е Арман да съсредоточи своето върху пътя: катастрофите стават бързо. От една страна, фактът, че бащата чувства как любовта дразни стомаха му, е добър знак. От друга страна обаче, разсейването зад волана на болид от осемдесет коня, хвърчащ по междуселски път, е доста опасно. Още повече че Арман го прави в най-неподходящия момент. Точно когато стадо кози е решило да пресече пътя. Безсмислено е да се търси виновникът, глупакът, забравил бариерата. Стадото е тук, по средата на асфалта. Всичко в такива моменти се случва твърде бързо, но ние ще си дадем време да го опишем.

Арман скача върху спирачките. Колелата блокират с остро скърцане. Жена му се удря в предното стъкло и се разпищява. Нетърпимият вой на тази женска, различна от тяхната порода, кара стадото да се закове по средата на пътя. Арман върти волана във всички посоки, но блокираните колела само се пързалят по прашния път. Нека отбележим, че блокирани колела по хлъзгав път никога не спират една кола. Возилото приближава към стадото, което се изнервя като при появата на вълк. Но големият козел, главатарят на стадото, не се страхува от вълка и докато събратята му се разбягват във всички посоки, той застава смело най-отпред.

Арман се вцепенява на волана, с изскочили от ужас очи, сигурен, че няма да избегне сблъсъка. Животното пък от своя страна забелязва лика на врага си между мощните фарове. Не става въпрос за вълк, а за овен със сребърна глава. Явно емблемата на марката е доста правдоподобна, щом подвежда дори и нашия козел.

Животното (истинското) забива задните си крака и навежда глава, с рога, готови за бой. Противникът му е десет пъти по-голям от него, но козелът е горд и няма да се откаже пред стадото. Арман затваря очи. Двете животни се сблъскват рога в рога. По принцип при такъв двубой противниците си нанасят удари с глава в продължение на часове, докато рогата им се пречупят. В нашия случай само един сблъсък стига. Колата е разбита. Фаровете висят, от радиатора излиза пушек. Петната под автомобила не могат дори да се преброят. Козелът е леко зашеметен.

— Извинявайте!! — пелтечи бащата, който чак сега вижда пътния знак „Внимание! Диви животни!“.

Козелът се клатушка няколко минути, после идва на себе си. Изпръхтява и изпъчва гърди. Победата му е бляскава и стадото проблейва успокоено, преди да изчезне отново в гъстата гора покрай пътя.

Арман продължава да не мърда. Очите му са кръгли като палачинки, все още стиска здраво волана. Само да имаше възможност, би си купил „Ягуар“. Тогава пантерата на предния капак щеше на една хапка да се справи с това глупаво животно, годно само за добив на сирене. Арман леко затваря висящата си челюст и си обещава, че никога повече няма да лъска този проклет, белязан овен.