Томас Ман
Вълшебната планина (41)

Сняг

Пет пъти дневно на седемте маси цареше единодушно недоволство от характера на тазгодишната зима. Осъждаха я, че много зле изпълнява своите задължения като високопланинска зима, че предлага метеорологичните лечебни средства съвсем не в един широк обхват, както обещаваше проспектът, както дългогодишните пациенти бяха свикнали, а новаците си бяха представяли. Отбелязваха честото отсъствие на слънцето, липсваше слънчевото облъчване, този важен лекуващ фактор, без чиято помощ оздравяването несъмнено се забавяше… И каквото и да мислеше господин Сетембрини за искреността, с която гостите на „Бергхоф“ бързаха да оздравеят и да се върнат от „дома“ в равнината, те във всеки случай държаха на своето право, във всеки случай искаха да си изкарат разноските — разноските, които се понасяха от родителите или съпрузите им — и мърмореха при разговорите си на трапезата, в асансьора и в хола. А и администрацията прояви пълно разбиране за своето задължение да подпомогне и обезщети пациентите. Набавен бе един нов апарат за „изкуствено планинско слънце“, тъй като двата налични вече не стигаха за нуждите на ония, които искаха да почернеят по електрически път, което добре отиваше на младите момичета и жените и придаваше на мъжкия свят великолепен спортен и завоевателен изглед въпреки хоризонталния начин на живот. Да, този външен вид носеше плодове; макар и да бяха съвсем наясно относно технико-козметичния произход на тая мъжественост, жените бяха глупави или достатъчно изпечени, доволно податливи на сетивната измама, за да позволят, чисто по женски, на илюзията да ги опиянява и увлича. „Боже мой!“ — каза госпожа Шьонфелд, червенокоса и червеноока пациентка от Берлин, една вечер в хола на някакъв кавалер с дълги крака и хлътнали гърди, който се представяше на картичката си като „aviateur diplome et Enseigne de la Marine allemande“^[41], имаше пневмоторакс и между впрочем се явяваше на обед в смокинг, а за вечеря сваляше това облекло, твърдейки, че във флота тъй било предписано. „Боже мой! — каза тя, като поглъщаше с очи този «Enseigne». — Как чудно сте загорели от кварцовата лампа! Като ловец на орли изглеждате, дявол такъв!“ — „Почакайте, русалко! — пошепна й той на ухото в асансьора, така че кожата й настръхна. — Ще си платите, задето тъй пагубно ви играят очите!“ И по балконите, покрай стъклените прегради, дяволът и ловецът на орли намери своя път до русалката…

Въпреки това много нещо не достигаше, за да се почувства изкуственото планинско слънце като действителна компенсация за тазгодишния недостиг на истински небесен зрак. Два или три слънчеви дни през месеца — дни, които искряха като диаманти всред дълбоката кадифена синева зад белите върхове и които, разбира се, особено приятно опарваха вратовете и лицата на хората през гъстото було на разнасящите се сиви мъгли, два или три такива дни по на няколко седмици, това бе твърде малко за настроението на хора, чиято съдба оправдаваше извънредните им претенции за утеха; те вътрешно се позоваваха на някакъв пакт, който им гарантираше, срещу отказа от радостите и мъките на равнинното човечество, един макар и безжизнен, но все пак съвсем лек и приятен живот — безгрижен до унищожение на времето и напълно благосклонен. Съмнителна бе ползата за придворния съветник, когато напомняше колко малко прилича дори и при тези обстоятелства съществуването в „Бергхоф“ на пребиванието в каторга или в някой сибирски рудник и какви са, дори и без слънце, предимствата на тукашния въздух, разреден и лек, един почти чист етер от всемира, беден на добри и лоши земни примеси, пред пушеците и изпаренията на равнината: лицата помръкнаха, заредиха се протести и заплашвания със самоволно заминаване, някои от които дори бяха изпълнени въпреки такива примери като неотдавнашното печално завръщане на госпожа Заломон, чийто случай преди това не бе тежък, макар и упорит, а сега благодарение на самоволния й престой във влажния и ветровит Амстердам бе придобил доживотен характер…

Но вместо слънце имаше сняг, сняг навред, толкова извънредно много сняг, колкото Ханс Касторп през целия си живот не бе виждал. Миналата зима в това отношение той добре се бе отсрамил, но неговите тогавашни постижения бяха слаби в сравнение с тазгодишните. Той валеше ден след ден и по цяла нощ, рядък и на гъсти вихрушки, но си валеше. Малкото поддържани пътища изглеждаха изкорубени, с големи, над човешки ръст, странични снежни стени — алабастрови плоскости, които бяха приятни за гледане със своето зърнесто-кристално искрене и служеха на пациентите за писане и рисуване, за предаване на различни съобщения, закачки и подмятания. Но колкото и дълбоко да бяха чистили, снежната постелка помежду стените все още си беше много дебела — това се забелязваше на рехави места и при дупки, където кракът внезапно затъваше горе-долу до коляното: човек трябваше добре да внимава, за да не си строши ненадейно крака. Скамейките бяха изчезнали, потънали; понякога се подаваше част от облегалото изпод белия саван. Долу в курорта уличното ниво бе тъй странно изменено, че магазините в приземията на къщите бяха се превърнали в зимници, до които се слизаше от тротоара по снежни стъпала.

А върху натрупаните маси продължаваше да вали всеки божи ден, снегът тихо се стелеше при умерен студ, десет, петнадесет градуса, които не пронизваха човека до костите — те малко се усещаха, можеха да бъдат и пет или два, безветрието и сухият въздух им бяха изтръгнали жилото. Сутрин беше много тъмно; закусваха под изкуствената светлина на полилеите в залата с весело оцветените сводове. Вън беше помътеното нищо, един свят като сиво-бял памук, който напираше върху прозорците — непрозрачни от снежната вихрушка и мъглите. Планината бе невидима; най-многото, което понякога прозираше, бе близката борова гора: тя се извисяваше отрупана със сняг, скоро изчезваше всред мътилката, а от време на време някой свръхтовар посипваше с бял прах околната сивота. Към десет часа като слабо осветен дим се подаваше иззад своя връх слънцето, за да внесе в недействителния, неузнаваем пейзаж един матов, призрачен живот, един смътен зрак на чувственост. Но всичко оставаше разтворено в някаква неземна нежност и бледност, нямаше нито една линия, която окото би могло със сигурност да проследи. Контурите на върховете се мержелееха, разливаха се всред мъглите и изпаренията. Огрените бели снежни плоскости, които се простираха редом или едни връз други, мамеха погледа към химеричното. Понякога осветен облак се носеше като валмо дим покрай някой скален откос, без да променя формата си.

По обед слънцето, пробило наполовина, се опитваше да разсее мъглата в синева. Неговият опит бе съвсем безуспешен; но за моменти небето едва-едва засиняваше и малкото светлина бе достатъчна, за да блесне в диаманти странно изменената от приумиците на снега околност. По това време обикновено спираше да вали, сякаш за да позволи една равносметка на постигнатото — изглежда, на тая цел служеха и малобройните разпръснати слънчеви дни, когато виелицата утихваше и дошлата изневиделица небесна жарава се опитваше да поразгони прекрасната и чиста повърхност на масите от нов сняг. Природната картина бе приказна, детинска и смешна. Дебелите, пухкави, сякаш току-що разбухнати възглавници върху клоните на дърветата, гърбавините по земята, под които се криеха храсталаци и камънаци, целият този превзето предрешен пейзаж със своите сгушени и углъбени в себе си фигури представляваше един свят на гномове — смешен наглед и сякаш изваден от книга с приказки. Но ако в близката околност, из която човек трудно се придвижваше, имаше нещо фантастично и дяволито, по-далечният заден план и монументалните заснежени Алпи събуждаха чувства на величие и святост.

Следобед между два и три часа Ханс Касторп лежеше в балконската лоджия, добре опакован, и гледаше над тапицирания парапет към гората и планината; главата му се опираше върху нито много високо, нито много полегато нагласената облегалка на превъзходния лежащ стол. Чернозелената, отрупана със сняг елова гора се катереше по склоновете, а от снега земята помежду дърветата бе мека като възглавница. По-нагоре се издигаше в сиво-бяло скалистата планина с огромни снежни плоскости, които се прекъсваха от единични по-изпъкващи канари; гребеновите линии смътно се мержелееха. Снегът тихо си валеше. Всичко все повече и повече изгубваше очертанията си. Очите, които се губеха в мекотата на нищото, леко се скланяха за дрямка. Тръпки придружаваха момента на заспиването, но после никъде не можеше да се намери по-чист сън от този тук в ледения мраз — сън без сънища, необременен от никакво несъзнателно усещане на органична тежест, тъй като вдишването на разредения, несъдържащ каквито и да са изпарения въздух бе за организма не по-трудно от недишането на мъртвеца. Когато Ханс Касторп се събуждаше, планината биваше напълно изчезнала зад снежната завеса и само откъси от нея — един купенов връх или някоя канара — редуваха с появата си по за няколко минути и отново се скриваха. Тази безшумна, призрачна игра бе извънредно забавна. Човек трябваше много да внимава, ако искаше да издебне тайнствените превръщания на тази фантасмагория на забулванията. Див и величествен, посред мъглите се показваше чист един скалист планински дял, на който нито върхът, нито подножието се виждаха. Но той изчезваше, ако само за минута човек го изпуснеше от погледа си.

Имаше и снежни виелици, при които изобщо не можеше да се стои на балконската лоджия, защото развихрените снежинки нахлуваха и плътно застилаха всичко — и пода, и мебелите. Да, в тая защитена отвсякъде високопланинска долина имаше и бури. Разредената атмосфера се бунтуваше, снежната фъртуна я изпълваше дотам, че човек не можеше да види нищо и на крачка пред себе си. Могъщите пориви на вятъра пречеха на дишането, те бясно тласкаха вихрушката ту встрани, ту отдолу нагоре, от валога към висините, увличаха я в нестроен лудешки танец — това не бе вече снеговалеж, то бе един хаос от бяла мрачина, една страшна стихия, феноменалното изстъпление на отхвърлилата всяка умереност природа, всред която можеха да оцелеят само планинските чинки, пристигнали изведнъж на цели ята.

Въпреки това Ханс Касторп обичаше живота всред снеговете. Той го намираше в много отношения близък до живота на морския бряг: изконното еднообразие на природната картина бе общо за двете сфери; снегът, този дълбок, рохкав, безупречен разпрашен сняг играеше тук напълно ролята на жълто-белия пясък долу; съприкосновението със снега и пясъка бе еднакво чисто, човек изтърсваше от обувките и дрехите си помръзналия сух бял снежец, както долу свободните от всякакъв прах зрънца от камъните и мидите на морското дъно, без да остане следа, и съвсем по същия начин бе трудно ходенето по снега и по дюните, освен ако слънцето разтопеше горната повърхност, та през нощта да хване ледена корица: тогава би могло да се ходи по нея по-леко и по-приятно, отколкото върху паркет — точно тъй леко и приятно, както по измитата, твърда, гладка и пружинираща пясъчна ивица край морския бряг.

Но тази година паднаха и се задържаха такива снежни маси, които твърде стесняваха възможността за движение навън — за всекиго освен за скиорите. Снегорините работеха, но те едва смогваха да очистят криво-ляво най-оживените пътеки и главната улица на курорта; по малкото пътища, които бяха проходими и бърже свършваха с неочистени места, пъплеха здрави и болни, местни жители и гости от интернационалните хотели; господа и дами, които се спускаха с шейни, току се блъскаха о краката на пешеходците; те идваха от склоновете, клатушкаха се и се люшкаха, изпънали крака напред, надаваха предупредителни викове с тон, който сочеше колко много са убедени във важността на своето начинание; слезли веднъж долу, те отново поемаха нагоре, теглейки за връвчицата своята детска шейна-играчка.

Тези разходки бяха дошли до гуша на Ханс Касторп. Той имаше две желания: по-силното от тях бе да бъде сам със своите размисли и „управленчески“ занимания и неговата балконска лоджия би му го изпълнила, макар и повърхностно. Второто желание, свързано с първото, се отнасяше живо до това, да установи един по-интимен и по-свободен контакт със снежната пустиня на планината, към която се бе привързал, а това желание бе неосъществимо, докато го лелееше един невъоръжен и безкрилен пешеходец; тъй като той веднага би потънал до гърди в снега, ако би се опитал да прекрачи очистената част на пътеките, до края на която винаги много бързо се стигаше.

Така Ханс Касторп реши веднъж, през тая втора негова зима тук горе, да си купи ски и да се научи да си служи с тях, доколкото фактически му бе необходимо. Той не беше спортист; подценявайки тялото по убеждение, никога не бе се интересувал от спорта; не се и правеше на спортист като някои от гостите на „Бергхоф“, които, в духа на курортните нрави и модата, се обличаха контешки като спортисти — особено жени като например Хермине Клефелд; макар че недостатъчното дишане постоянно караше да посиняват устните и върха на носа й, тя обичаше да се явява на обед издокарана във вълнени панталони, а след яденето да се перчи неприлично разкрачена върху един плетен стол в хола. Ако Ханс Касторп би поискал от придворния съветник разрешение за това свое разюздано намерение, той непременно би срещнал отказ. На всички тук горе, било в „Бергхоф“, било в други санаториуми, бяха безусловно забранени всякакви спортни занимания, защото привидно тъй леко вдишваната атмосфера и без това предявяваше големи изисквания към сърдечния мускул, а що се отнася лично до Ханс Касторп, неговият духовит израз, че „е привикнал на това, че не привиква“, си бе останал в пълна сила и предразположението му към температура, което Радамант отдаваше на някакъв възпален участък, упорито продължаваше да бъде налице. Та и какво друго му беше необходимо тук горе? Така неговото желание, неговото намерение беше неподобаващо и пълно с противоречия. Но би трябвало и правилно да го разберем. Него не го подтикваше честолюбието да подражава на франтовете-туристи и елегантните спортисти, които, стига да имаше такава парола, със същото важно усърдие биха се отдали на игра с карти в душната стая. Той напълно чувстваше принадлежността си към друга, по-свързана общност, а не към купчината туристи, пък и от едно по-широко и по-ново гледище, въз основа на някакво отчуждаващо достойнство и едно обуздаващо задължение, той смяташе, че не е негова работа да се разхожда само така, както другите, и да се валя в снега като глупец. Той не възнамеряваше да върши лудории, държеше на умереност, и Радамант като нищо би могъл да му разреши това, което си бе наумил. Но тъй като поради правилника за вътрешния ред той все пак би му забранил, Ханс Касторп реши да действа зад гърба му.

Веднъж той между другото разказа на господин Сетембрини за своето намерение. От радост господин Сетембрини насмалко щеше да го прегърне.

— Ами че да, ама разбира се, инженере, за бога, направете това! Никого не питайте и направете това, внушил ви го е вашият ангел-хранител! Направете го веднага, преди да отмине това добро желание. Ще дойда с вас, ще ви придружа до магазина и на бърза ръка заедно ще купим тези благословени принадлежности. И в планината бих ви придружил, бих се пързалял с вас, бих обул крилати обувки като Меркурио, ала не бива… Е, не бива! Бих сторил това, макар и да „не бива“, но аз не мога, аз съм един загубен човек. А пък вие… няма да ви навреди, съвсем не, стига да сте разумен и да не прекалявате. Какво пък, и да ви навреди малко, все пак вашият ангел-хранител е този, който… Нищо повече няма да кажа. Какъв великолепен план! Две години сте тук и все още способен за такова хрумване — да, да, вашият зародиш е добър, няма основания да се отчае човек от Вас. Браво, браво. Ще изиграете вашия княз на призраците там горе, ще купите чифт ски, ще ги изпратите у мен или у Лукачек, или у бакалина долу в нашата къщурка. Оттам ще ги взимате, за да се упражнявате, и ще се пързаляте…

Точно така и стана. Под погледа на господин Сетембрини, който изигра ролята на познавач и критик, макар че понятие си нямаше от спорт, Ханс Касторп купи в един специализиран магазин на главната улица чифт красиви ски от добро ясеново дърво, лакирани в светлокафяво, с хубави кожени пристегалки, а отпред остри и извити нагоре, купи и щеки с железен връх и кръгчета, пожела на всяка цена сам да ги занесе на рамо до квартирата на Сетембрини, където бързо се споразумяха с бакалина относно всекидневното оставяне на ските у него. Запознат от много гледане как да си служи с тях, Ханс Касторп почна самостоятелно всеки ден да се трепе далече от гъмжилото на пистите, на един склон почти без дървета, недалеч от санаториума „Бергхоф“, при което понякога го наблюдаваше от известно разстояние господин Сетембрини, подпрян на бастуна си, кръстосал грациозно крака, извикващ по едно „браво!“ на всеки технически напредък. Работата потръгна добре, докато веднъж Ханс Касторп, спускайки се по почистения извилист път към селото с намерение да остави ските си у бакалина, срещна придворния съветник; Беренс не го позна, въпреки че бе посред бял ден и новакът насмалко щеше да се сблъска с него. Той се обви в облак от дима на пурата си и отмина с тежка стъпка.

Ханс Касторп разбра, че човек бързо усвоява една техника, от която чувства вътрешна нужда. Той нямаше претенции за виртуозност. Каквото му трябваше, научи го без потене и задъхване за няколко дни. Свикна да държи хубаво прибрани краката си и да оставя успоредна следа, пробваше как при спускане да си служи с щеката за управляване, научи се да взима плавно препятствия, малки възвишения на почвата, с разперени ръце, изплаващ като кораб в бурно море, и след двадесетия опит вече не падаше, когато спираше с телемарк при пълна скорост, издал единия крак напред, а другия свил в коляното. Той постепенно разширяваше кръга на своите упражнения. Един ден господин Сетембрини го видя да изчезва всред белезникавата мъгла, през сключените като тръба ръце му викна да се пази и педагогически задоволен, се прибра в къщи.

Хубава бе зимната планина; не хубава по един мек и приятен начин, а тъй както е хубаво Северното море при силен западен вятър. Вярно, без гръмовния екот, а при мъртвешка тишина, но и тук се събуждаха подобни чувства на страхопочитание. Дългите, гъвкави ходила на Ханс Касторп го носеха в какви ли не посоки: по продължение на левия склон към Клавадел или надясно покрай Фрауенкирх и Гларис, зад които призрачно хвърляше сянка масивът Амзелфлу; и в долината на Дишма или зад „Бергхоф“ нагоре в посока към гористия Зехорн, на който само снежният връх се подаваше над границата на горите, или към леса Друзача, зад който се съзираха фантастичните контури на дълбоко заснежената Ретиконска верига. Той се качваше със ските си и по стръмната въжена линия до Шатцалп и без да бърза, се пързаляше там горе на две хиляди метра височина по искрящите наклони, покрити с рохкав сняг, от дето при ясно време се откриваше величествена гледка към пейзажа на неговите приключения.

Той се радваше на своите постижения, пред които недостъпното ставаше достъпно и препятствията почти изчезваха. Те го обгръщаха в желаната, в една възможно пълна самота, която докосваше сърцето му с чувството за нещо съвсем чуждо на човека, за нещо критично. От едната му страна зееше обрасла с елови гори и губеща се в мъгли пропаст, от другата се извисяваха скали, отрупани със снежни маси, които образуваха страхотни сводове и гърбици, циклопски пещери и качулки. Ако спираше неподвижен, за да не чува сам себе си, тишината ставаше безусловна и съвършена, едно омекотено безмълвие, непознато, никога недолавяно, никъде другаде несрещано. Тук нямаше никакъв полъх на вятър, който попе мъничко да раздвижи дърветата, никакво шумолене, никакъв птичи глас. Застанал на място с отворена уста, подпрян върху щеката, склонил глава към рамото, Ханс Касторп се ослушваше в предвечното мълчание, а тихо и непрестанно снегът си валеше, спокойно си падаха снежинките без всякакъв звук.

Не, в този свят на бездънно мълчание нямаше нищо гостоприемно, той приемаше посетителя на негов риск и отговорност, всъщност нито го приемаше, нито го възприемаше, а само по един зловещ невещаещ нищо добро начин търпеше неговото проникване, неговото присъствие; той караше човека да чувства някаква мълчалива, първична заплаха, нещо, което дори не бе враждебно, а по-скоро равнодушно смъртоносно. Чадото на цивилизацията, израсло далеч и отчуждено от дивата природа, е много по-податливо на величието й от нейния суров син, който от ранна възраст зависим от нея, живее в трезва доверчивост с нея. Той почти не познава религиозния страх, с който новакът, вдигнал високо вежди, пристъпва към планината, страх, който дълбоко определя цялото негово сетивно отношение към нея, който поддържа един постоянен благочестив потрес и плаха възбуда в неговата душа.

Навлякъл пуловер с дълги ръкави от камилска вълна, навил на краката си навои, стъпил върху луксозните си ски, Ханс Касторп се смяташе за много смел, докато се ослушваше в предвечната тишина, в мъртвешкото безмълвие на зимната пустиня, а чувството на облекчение, което го обземаше, когато на връщане отново почваха да изплават из мъглата първите човешки жилища, го караше да осъзнае доскорошното си състояние и да разбере, че часове наред някакъв тайнствено свещен ужас бе изпълвал неговата душа. На Зилт той бе заставал на брега срещу силния прибой в бели панталони, сигурен, елегантен и почтителен като пред клетка на лъв, който разчеква ужасната си острозъба паст. После се бе къпал, докато спасителят надуваше една тръба, предупреждавайки тия, които дръзко се опитваха да преодолеят крайбрежните вълни и да влязат навътре, да бъдат по-близо до развълнуваната стихия, и последната вълна се стоварваше върху тила му като лапа на хищник. Оттам младият мъж познаваше възторженото щастие на лекото любовно съприкосновение със сили, които биха унищожили човека с една истинска прегръдка. Но тогава той не познаваше влечението към един по-близък, вдъхновяващ допир със смъртоносната природа, която застрашително се разгръща за истинска прегръдка — той бе едно слабо, макар и въоръжено и доста защитено от цивилизацията човешко същество, което се стремеше да се впусне в страхотната стихия или поне да не бяга от нея, докато допирът не стигне до критичната точка, когато вече не ще може да се удържи в желаните граници, докато вече не се касае до разпенения прибой и лек удар с лапа на хищник, а до вълната и бездънната паст на морето.

С една дума, Ханс Касторп проявяваше смелост тук горе — ако смелостта пред стихиите не означаваше тъпа трезвост в отношението му към тях, а съзнателно отдаване и един предизвикан от симпатия смъртен ужас. — Симпатия? — Но да, Ханс Касторп хранеше симпатия към стихиите в своите тесни гърди на цивилизован човек; тази симпатия имаше връзка и с новото чувство на достойнство, което той осъзна при вида на пързалящите се хорица и което го накара да смята по-дълбоката, по-голямата, по-малко свързаната с хотелски удобства самота на своята балконска лоджия за по-подходяща и по-желателна. Оттам той бе съзерцавал високата, обвита в мъгли планина и танеца на снежната буря и в душата си се бе срамувал от това зяпане иззад бруствера на комфорта. Затова, а не поради спортни превземки се бе научил да кара ски. И ако се чувстваше застрашен всред величието, всред заснежената мъртвешка тишина — а точно това изпитваше там чадото на цивилизацията, — какво от това, той отдавна тук горе бе вкусил с духа и разсъдъка си не по-малко страшни работи. Едно събеседване с Нафта и Сетембрини едва ли можеше да се сметне за незастрашаващо; и то водеше към безпътица и крайни опасности, а когато става дума за симпатия от страна на Ханс Касторп към великата зимна пустиня, то е, защото той, независимо от благочестивия ужас, именно тези предели чувстваше като подходяща арена за узряването на своите мисловни комплекси, за подобаващо местопребивание на човек, който, разбира се, без сам да знае защо, бе обременен с „управленчески“ работи, отнасящи се до положението и държавата на homo dei.

Никой не се намери тук, който да предупреди с тръбата си многознайкото за опасностите освен може би един Сетембрини, когато със събрани на фуния ръце бе се провикнал към заминаващия Ханс Касторп. Но у него имаше смелост и симпатия, той не обърна повече внимание на повика зад гърба си, отколкото на друг един повик, който бе прозвучал подире му при една негова решителна стъпка някога през една карнавална нощ. „Eh, ingegnere, un pô di ragione, sa!“^[42] „Ах ти, сатана-педагог, с твоите ragione и ribellione — помисли си той. — Между впрочем аз те обичам. Вярно, ти си ветрогон и шарманкаджия, но ми мислиш доброто, повече ми мислиш доброто и по си ми симпатичен от лютия малък йезуит и терорист, испанския изтезател с бляскащите очила, въпреки че почти винаги той е правият, когато се карате… когато педагогично се борите за душата ми, както богът и дяволът за човека през Средновековието…“

Напудрен със сняг до колене, той се докопа до някакви бели висини, където широки колкото един чаршаф тераси се издигаха на стъпала една над друга, все по-високо и по-високо, и краят им не се виждаше; те сякаш наникъде не извеждаха; в горната си част се сливаха с небето, което бе също като тях мъгливо белезникаво, без начало и без край; не се виждаше никакъв връх, никаква хребетова линия; Ханс Касторп се катереше към някакво мъгляво небитие, а тъй като и зад него много скоро се свърши и изчезна от погледа му светът, населената долина на хората, тъй като никакъв звук вече не достигаше оттам до него, то и уединението, и вглъбението му, преди да се усети, станаха толкова пълни, колкото не би могъл дори да си пожелае — пълни до оня ужас, който е предпоставка за смелостта. „Praeterit figura hujus mundi“^[43] — каза си той на един латински, чийто дух не бе хуманистичен — този израз бе чул от Нафта. Той се спря и се огледа. Надлъж и нашир, никъде нищичко не се виждаше освен съвсем дребни снежинки, които, идейки от белотата горе, се спускаха върху белотата долу, а наоколо му цареше могъщото безмълвие на тишината. Докато погледът му се пречупваше в бялата пустота, която го ослепяваше, той усети да бие сърцето си, което се бе разбързало от изкачването — този мускулен орган, чийто животински образ и чието характерно биене той, може би кощунствайки, бе опознал под пукота и светкавиците на рентгеновия кабинет. И нещо затрогващо го обвя, някаква проста и смирена симпатия към неговото сърце, това човешко сърце с въпроса и загадката му, което си биеше съвсем само всред ледената пустиня.

Той се заизкачва по-нататък, по-нагоре, към небето. Навремени забиваше горния край на щеката си в снега и гледаше как при издърпването й из дупката синя светлина се устремява по нея. Това го забавляваше; той можеше дълго време да застава на едно място, за да предизвиква многократно това малко оптическо явление. Появяваше се своеобразно, нежно планинско и долинно сияние, зеленикавосиньо, ледено бистро и въпреки това с отсенки, тайнствено привлекателно. То му напомни за светлината и цвета на едни тесни очи със съдбоносен поглед, които господин Сетембрини бе определил от хуманистична гледна точка презрително като „татарски зирки“ и „очи на степен вълк“ — за едни рано открити и неминуемо отново намерени очи, за очите на Хипе и Клавдия. „На драго сърце — каза полугласно той всред безмълвието, — само гледай да не го счупиш: il est a visser, tu sais!“^[44] И духом той чу зад себе си благозвучния призив към благоразумие.

Отстрани вдясно, на известно разстояние се мержелееше гора. Той се отправи натам, за да има пред очите си някаква земна цел вместо белезникавата трансцендентност, и внезапно се спусна надолу, без да бе забелязал ни най-малкия наклон. Ослепяването възпрепятстваше всяко разпознаване на конфигурацията на терена. Не се виждаше нищо; всичко се сливаше пред очите. Съвсем ненадейно някакви препятствия отново го издигнаха. Той се остави на нанадолнището, без да различава с очи степента на наклона.

Привляклата го гора се намираше отвъд падината, в която неусетно бе слязъл. Нейното покрито с рехав сняг дъно бе наклонено в посока към планината, както забеляза, когато премина известно разстояние по него. Тук бе надолнище; страничните откоси ставаха все по-високи; огромната гънка, сякаш някакъв изкорубен път, го поведе към планината. После човките на ските му отново се насочиха нагоре; теренът взе да се издига, скоро вече нямаше никакъв страничен откос за изкачване; разходката без път го изведе отново на открита към небето рудина.

Той видя иглолистната гора встрани, зад и под него, упъти се натам и с бързо спускане стигна до отрупаните със сняг ели, които клиновидно се врязваха в незалесеното пространство като разклонения на някакъв стръмен, обвит в мъгли лес. Под техните клони той, почивайки си, изпуши една цигара, с все още угнетена, напрегната, потисната от странното уединение душа, но горд, че го бе покорил, и смел поради чувството, че е удостоен с права върху тези предели.

Часът бе три след пладне. Той се бе измъкнал веднага след обяда, за да избяга от главното режимно лежане и закуската и за да се върне, преди да се стъмни. Приятно самочувствие го обзе при мисълта, че разполага с няколко часа за скитане на открито всред това великолепие. Той имаше малко шоколад в джоба на брича си и шишенце с порто в джоба на жилетката.

Слънцето бе обвито в толкова гъста мъгла, че мястото му едва се разпознаваше. Долу, към изхода на долината, към тая част от планината, която не се виждаше, облаците и парите бяха още по-тъмни и сякаш напредваха. Всичко сочеше на сняг, на нов неспирен снеговалеж, на истинска фъртуна. И действително малките, безшумни снежинки взеха да се сгъстяват над рудината.

Ханс Касторп пристъпи напред, за да набере върху ръкава си няколко снежинки, които почна да разглежда с опитното око на любител-изследовател. Те на пръв поглед бяха безформени парцалчета, но той неведнъж бе държал такива като тях под своята отлична лупа и добре знаеше от какви деликатни, точни, малки скъпоценности са съставени те — накити, орденски звезди, брилянтови клипсове, каквито и най-съвестният златар не би могъл да изпипа така богато и с такива подробности, — да, всичките тези маси от бяла, лека, пухкава пудра, които тегнеха върху гората, покриваха ширинето и по които го носеха ските му, бяха все пак нещо различно от родния морски пясък, макар да напомняха за него: те се състояха не от каменни зрънца, а от безброй водни частици, сбрани при замръзването в едно съразмерно многообразие от кристали — частици на онова неорганично вещество, същото, което караше да набъбва жизнената плазма, тялото на растенията и човека, и където, между безбройните разкошни, дребни, невидими, непредназначени за човешкото око вълшебни звездички никоя не прилича на другата; тук господстваше един безграничен стремеж към изнамиране на най-различни изменения и най-тънки оформления на винаги същата основна схема, един равностранен и равноъгълен шестогран, но за себе си всяко едно от тия изделия на студа се отличаваше с безславна пропорция и ледена правилност, а именно това бе зловещо, антиорганично и противожизнено; те бяха прекалено правилни, организованата за живот субстанция никога не стигаше до такава правилност; животът се ужасяваше от пълната точност, той я смяташе за смъртоносна, за тайна на самата смърт и на Ханс Касторп му се струваше, че разбира защо древните строители на храмове преднамерено и тайно са допускали отклонения в симетрията на своите поредици от колони.

Той се отблъсна с щеките, плъзна се напред, спусна се по дебелия сняг край гората надолу към мъглата и безцелно, спокойно, ту изкачвайки се, ту слизайки, продължи да обикаля мъртвата местност; пустият, вълнист терен, изсъхналата растителност, която се състоеше от единични, тъмно изпъкващи клекови храсти, границата на хоризонта, очертана от меки възвишения, всичко това поразително приличаше на пейзаж с дюни. Застанал на място, любувайки се на тази прилика, Ханс Касторп кимна с глава; той понасяше с приятно чувство и пламналото си лице, и склонността към треперене, и оная своеобразна и унасяща смесица от възбуда и умора, която усещаше, тъй като всичко това интимно му припомняше сродното въздействие на морския въздух, който също така го стимулираше, а същевременно бе наситен със сънотворни вещества. Той със задоволство възприемаше своята окрилена независимост, своето свободно скитничество. Напреде му не се простираше път, който да го обвързва, зад него нямаше път, по който да се върне тъй, както беше дошъл. Отначало имаше пръти, забити колове и снежни знаци, но той скоро преднамерено се освободи от тяхната опека, защото му спомняха човека с тръбата и му се сториха неподобаващи на неговото вътрешно отношение към великата снежна пустиня.

Зад заснежените скални хълмове, между които се провря, карайки ту надясно, ту наляво, се простираше едно надолнище, после равнина, после голяма планина, чиито тапицирани в бяло урви и проходи изглеждаха толкова достъпни и примамливи! Да, в душата на Ханс Касторп бе дълбоко заседнало обаянието на далнината и висината, на все по-новите разкриващи се самоти и с риск да закъснее, той се стремеше все по-навътре в дивото мълчание, зловещината и несигурността — независимо от това, че неговото вътрешно напрежение и угнетеност се превърнаха в истински страх пред вида на преждевременно настъпващия небесен мрак, който сякаш простираше сиви покривала върху цялата околност. Този страх го накара да осъзнае, че досега вътрешно просто се бе стремил да загуби ориентация и да забрави в коя посока са останали селището и долината и съгласно желанието си бе постигнал това напълно. Той впрочем можеше да си каже, че ако веднага си тръгне и кара все по надолнището, скоро, твърде скоро, ще стигне до долината, макар вероятно далеч от „Бергхоф“, но би се върнал твърде рано, не би използвал добре времето; ако ли пък го изненада снежна виелица, сигурно съвсем няма да намери пътя назад. Затова обаче той се отказа да избяга преждевременно — страхът, неговият искрен страх от стихиите можеше да го гнети колкото си иска. Тази постъпка едва ли бе спортсменска, защото спортсменът се впуска в борба със стихиите само докато се чувства техен господар и майстор, иначе е предпазлив и като по-умен, отстъпва; това, което вълнуваше душата на Ханс Касторп, можеше да се определи само с една дума: предизвикателство. Но каквото и порицание да предизвиква тази дума, дори когато — или особено когато — съответстващото й дръзновено чувство е свързано с толкова искрен страх, все пак при малко човешко размишление може горе-долу да се разбере защо в дълбините на душата на един млад човек и мъж, който години наред е живял като този тук, се набира много нещо — или както Ханс Касторп, инженерът, би казал „акумулира“, — което някой ден се разпилява във вид на едно елементарно, ожесточено, нетърпеливо „хайде де!“ или на едно „виж ти!“, вкратце като предизвикателство и отказ от разумна предпазливост. Така, той се понесе върху своите дълги пантофи, плъзна се надолу по склона и помагайки си с щеките, прекоси следната рудина, на която стоеше недалеч някаква дървена къщурка, сеновал или планинска хижа, с покрив, подсигурен с камъни против вятъра; после се насочи към най-близкия хълм, по чийто гръб елите стърчаха като четина и зад който се подаваха през мъглата накамарени един въз друг високи върхове. Осеяната с единични групи дървета стена пред него беше стръмна, но косо вдясно тя можеше да бъде заобиколена наполовина при умерен наклон и да се отиде зад нея, за да се види какво има по-нататък; с тая изследователска работа се зае Ханс Касторп, след като пред полето с хижата бе се спуснал по една доста дълбока, наклонена отдясно наляво урва.

Той току-що отново бе взел да се изкачва, когато, според както си бе признал, че я очаква, тя, снежната виелица, изведнъж връхлетя, развихри се — с една дума, появила се бе снежната буря, която доста време вече бе му се заканвала, ако може да се говори за „закана“ във връзка със слепи и невежи стихии, които не си поставят за цел нашето унищожение, което все пак би било донякъде утешително, а по най-ужасяващ начин остават напълно равнодушни, ако между другото и това се случи. „А така! — помисли си Ханс Касторп и се спря на място, когато първият порив на вятъра връхлетя върху снежинките и го прониза. — Няма що, добър полъх. Чак до костите стига.“ И наистина този вятър бе от зъл по-зъл; ужасният студ, който действително цареше, към двадесет градуса под нулата, само тогава не се усещаше и изглеждаше по-мек, докато несъдържащият влага въздух бе тих и нераздвижен както обикновено; повееше ли обаче вятър, той се врязваше като нож в живото месо, а когато се случеше както сега — тъй като първият бръснещ повей бе само един предвестник, — не биха стигнали и седем кожуха, за да защитят костите от ледения ужас на студа; Ханс Касторп не носеше седем кожуха, а само една вълнена жилетка, която иначе бе напълно достатъчна и дори му понатежаваше при най-слабото слънце. Между впрочем вятърът го биеше малко отстрани и отзад, така че не бе много препоръчително да се върне и да го пресрещне с гърдите си, тъй като това разсъждение се примеси към неговото упорство и принципното: „Е, та какво!“ — избликнало от душата му, лудият младеж все още се устремяваше напред между по-рядко израсналите ели, за да стигне зад гърба на атакувания хълм.

Това обаче не бе никакво удоволствие, тъй като нищо не се виждаше от танеца на снежинките, които сякаш не падаха на земята и изпълваха целия простор със своето завъртяно на вихрушка гъмжило; налитащите ледени вихри опарваха ушите с остра болка, вцепеняваха крайниците и вкочанясваха пръстите, така че Ханс Касторп вече не знаеше стиска ли още щеките, или не. Снегът се завираше отзад в яката му и стопен, се стичаше по гърба му и се налепи по раменете и десния му хълбок; струваше му се, че ще замръзне тук като снежен човек с пъхната в ръката тояга, и всичката тази непоносимост бе налице при сравнително благоприятни обстоятелства: ако се извърнеше назад, щеше да бъде още по-лошо; и все пак пътят назад се очертаваше като задача, която трябва да се атакува без каквото и да било забавяне.

Ето защо той спря, вдигна сърдито рамене и обърна ските си назад. Насрещният вятър веднага му пресече дъха и той още един път се подложи на неудобната процедура, върна ските си обратно, за да поеме дъх и в по-добро състояние да даде отпор на равнодушния враг. С наведена глава и предпазливо регулирано дишане наистина му се удаде да потегли в обратно направление — изненадан, въпреки лошите очаквания, от трудностите на придвижването, които се дължаха на неговата слепота и недостига на въздух. Той всеки момент биваше принуден да спира, първо, за да поеме въздух, загърбен към бурята, и второ, защото, премигвайки с наведена напред глава, нищо не виждаше поради бялото затъмнение и трябваше да се пази от сблъскване с дървета или прекатурване поради някое препятствие. Снежинките се струяха върху лицето му и замръзваха там, та го вцепеняваха. Те слитаха в устата му, където се разтапяха със слабо воднист вкус, слитаха върху клепачите, които конвулсивно се затваряха, затрупваха очите и му пречеха да гледа — между впрочем гледането би било безполезно, тъй като гъстото забулване на зрителното поле и заслепяването от толкова много белота и без това почти напълно изключваха зрението. Когато се насилеше да погледне, той се взираше в едно бяло, унесено във вихрушка небитие. И само навремени всред това небитие изплуваха призрачни сенки от света на явленията: клеков храст, група ели, бледният силует на сеновала, край който бе минал на отиване.

Той го остави зад себе си, опита се от същата рудина да намери път за връщане. Но път нямаше; въпрос повече на щастие, отколкото на разум бе да се държи една посока, приблизителната посока за дома, тъй като човек най-много можеше да види протегнатата пред очите си ръка, ала не и върховете на ските, но дори и при по-добра видимост пак бяха налице редица обстоятелства, които да затруднят до немай-къде придвижването: отрупаното със сняг лице, бурята като противник, който нарушаваше, пресичаше дишането, възпрепятстваше поемането на въздух, както и издишането, и всеки миг караше задъхания скиор да се отклонява от посоката си — кой би могъл да се движи напред при тази обстановка: Ханс Касторп или друг, по-як от него? — нашият герой спираше, поемаше си дъх, с премигване си отърсваше водата от миглите, очукваше снежната ризница, която се бе образувала върху гърдите му, и смяташе, че само един неразумен човек може да очаква напредване при тези обстоятелства.

И все пак Ханс Касторп напредваше, сиреч: придвижваше се нанякъде. Но не бе ясно дали това бе целесъобразно напредване, едно напредване в правилна посока, и дали не би било по-малко погрешно да остане там, където си беше (което обаче също не изглеждаше възможно и против което говореше дори теоретичната вероятност); всъщност на Ханс Касторп скоро му се стори, че теренът нещо не е в ред, че няма под краката си истинската почва, тоест равната рудина, до която отново бе стигнал с голяма мъка и която бе необходимо да остави сега зад себе си. Равнината се оказа твърде кратка, той пак се изкачваше. Очевидно бурята, която идваше откъм югоизток, откъм изхода на долината, бе го отклонила със своя бесен насрещен порив. От доста време вече той се бе трепал, за да се движи в погрешна посока. Сега, слепешката, обгърнат от вихрушката на бялата нощ, той само по-дълбоко навлизаше в стихията, която равнодушно го заплашваше.

— Това на нищо не прилича! — процеди той през зъби и се спря. Не се изрази по-патетично, ако и за момент да му се стори, че някаква леденостудена ръка посяга към сърцето му, което го накара да се стресне и да обсипе ребрата си с такива бързи удари, както тогава, когато Радамант бе открил възпаленото огнище у него. Тъй като той разбра, че няма право на големи думи и жестове, защото предизвикателството бе излязло от него и всички опасности на положението си бяха за негова собствена сметка. — Не е лошо — каза той и усети, че чертите на лицето му, изразните мускули на физиономията му не се покоряваха вече на душата му и не бяха в състояние нищо да изпишат — нито страх, нито ярост, нито презрение, — тъй като бяха вцепенени. — А сега? Тук косо надолу и оттам нататък все по носа, все направо срещу вятъра. Вярно, по-лесно е да се каже, отколкото да се стори — додаде той, говорейки задъхано и на пресекулки, макар и полугласно, като отново тръгна, — но нещо трябва да стане, не мога да седна и да чакам, защото тогава ще ме затрупат правилните шестоъгълници и Сетембрини, ако тръгне да ме търси със своята тръба, ще ме намери клекнал, с изцъклени очи и накривена шапка от сняг върху главата… — Той забеляза, че приказва сам на себе си, и то по доста странен начин. Ето защо се упрекна, но го стори отново полугласно и изрично, ако и устните му да бяха толкова изтръпнали, че се отказа да си служи с тях и говореше без съгласните, които се образуват с тяхна помощ; това му спомни за един по-раншен случай в живота му, когато бе постъпил по същия начин. — Млъквай, трай и гледай да се измъкнеш — каза той и добави: — Струва ми се, че бълнуваш и главата ти е замаяна, а то е лошо в известно отношение.

Но това, че той бе зле от гледна точка на отърваването си, беше чиста констатация на контролиращия разум и до известна степен на едно чуждо, неучастващо, макар и угрижено лице. Що се отнася до сетивната му страна, той бе много склонен да се предаде на неизвестността, която с увеличаването на умората все повече го потискаше, но си взе бележка за тая склонност и й отдели някои мисли. „Това е видоизмененото преживяване на човек, който попада на буря в планината и вече не може да намери пътя за дома — мислеше той, работейки с щеките, и задъхан измърмори на пресекулки нещо по тоя повод, като от дискретност отбягваше по-ясни изрази. — Който после чуе за това, ще си го представи като нещо ужасно, забравяйки, че болестта — а моето положение е донякъде равнозначно на болест — обработва човека тъй, че да може той да се погажда с нея. Има сетивни притъпления, благодатни естествени наркози, облекчителни мерки на природата, да-да… Но срещу тях трябва да се борим, защото те имат двойно лице, във висша степен са двусмислени; при оценката им всичко зависи от зрителната точка. Те са добронамерени и благотворни, ако не държим да се приберем дома, но са злонамерени и на всяка цена трябва да воюваме против тях, ако изобщо става дума за връщане в къщи, както е в моя случай — нито аз, нито това мое бурно биещо сърце мислим да допуснем да ни затрупа тук някаква идиотски правилна кристалометрия…“

Действително вече беше много отпаднал и по един смътен и трескав начин се бореше против настъпващото смущение на своята сетивност. Той не се уплаши толкова, колкото би трябвало да се уплаши, ако бе здрав, когато забеляза, че отново е излязъл от равния терен: този път очевидно откъм другата страна, там, където рудината се снишаваше. Тъй като се спусна при кос противен вятър и макар че на първо време не би трябвало да върши това, за момента то се оказа най-удобното. „Е, добре — помисли той. — По-долу отново ще хвана посоката.“ И това стори или помисли, че го е сторил, или сам не го вярваше, или — което внушаваше още по-големи опасения — почна да му става безразлично какво върши. Тъй действаха подозрителните пристъпи, с които той само слабо се бореше. Онази смесица от умора и възбуда, която обуславяше добре известното постоянно състояние на пациент, чиято аклиматизация се състоеше в това, че свиква с несвикването, толкова много се бе укрепила и в двете си съставки, че не можеше вече да става дума за благоразумно поведение спрямо пристъпите. Вцепенен и залитащ, той трепереше от опиянение и възбуда също като след някое събеседване с Нафта и Сетембрини, само че несравнимо по-силно; сигурно във връзка с това той взе да разкрасява своята инертност със замаяни реминисценции за такива умозаключения и въпреки презрителното възмущение към затрупването му от правилната хексагоналност промълви под нос нещо пълно със смисъл или безсмислие: чувството за дълг, което искало да го принуди да се бори против съмнителните облекчения, не било нищо друго освен гола етика, тоест мизерно обуржоазяване на живота и нерелигиозно филистерство. Желанието и изкушението да си легне и да почива се прокрадоха в съзнанието му в такава форма, че той си каза: това е като пясъчна буря в пустинята, която принуждава арабина да легне ничком и да хвърли бурнуса върху главата си. Като възражение срещу такава една постъпка той сметна само обстоятелството, че не притежава бурнус и че няма как да хвърли върху главата си някаква вълнена жилетка, макар че не бе дете и по много предания добре знаеше как замръзва човек.

След умерено бързо спускане и малко равнина отново насреща му излезе стръмнина, и то твърде голяма. Това не значеше още, че е погрешил, защото по пътя към долината трябваше да има и нагорнища, а що се отнася до вятъра, нему бе скимнало да се извърти, тъй като сега Ханс Касторп го усещаше откъм гърба си и намери, че това само по себе си заслужава благодарност. Дали бурята го огъваше, или меката, бяла, забулена от дрезгавината на виелицата повърхност на склона пред него упражняваше някаква притегателна сила върху тялото му, така че то само се свеждаше към нея? Стигаше едно-едничко отпускане, ако човек се поддадеше на това притегляне — а изкушението бе твърде голямо, точно толкова голямо, както бе описано в книгите и както бе определено там като типично опасни, което обаче ни най-малко не накърняваше неговата жива настояща сила. То, изкушението, отстояваше собствени права, не желаеше да го класират под общопознати показатели, отказваше идентичност с обичайните случаи, обявяваше се за неповторимо и несравнимо по своята наложителност — без, разбира се, да може да отрече, че бе едно нашепване от определена страна, внушение на някакво същество в испански черни дрехи с белоснежна, накъдрена колосана яка, с идеята и принципната представа за което се свързваше всеки мрак, всяко злъчно йезуитство и човеконенавистничество, всякакъв вид робство, изтезание и побой — нещата, които всяваха ужас у господин Сетембрини, но пред които той само ставаше смешен със своята шарманка и своя ragione^[45]…

Но Ханс Касторп се държа прилично и удържа на изкушението да се отпусне. Той не виждаше нищо, ала се бореше и напредваше — целесъобразно или не, но вършеше каквото можеше и се придвижваше напук на тежките окови, с които ледената буря все по-яко стягаше неговите крайници. Тъй като изкачването му се стори твърде върло, той се отби встрани, без да си дава много сметка, и реши да кара някое и друго време по диагонала. Всеки опит да отлепи присвитите клепачи и да се поогледа изискваше голямо напрежение, чиято изпитана вече безполезност малко насърчаваше да го повтори. Все пак той понякога виждаше по нещо: ели, които образуваха група, поток или ров, който черно се очертаваше върху терена между надвиснали снежни брегове; а когато за разнообразие пътят му веднъж отново го поведе надолу, между впрочем срещу виелицата, той съзря на известно разстояние пред себе си сянката на някаква човешка сграда, сякаш увиснала във въздуха всред бръскащите снежни вихри.

Добре дошла, утешителна гледка! Въпреки всички несгоди той бодро бе докарал работите дотам, че вече дори и човешки сгради се бяха появили — един знак за близостта на обитаваната долина. Може би там имаше хора; може би щяха да го приемат, за да изчака на сушина и на топло края на бурята; ако междувременно пък настъпеше вечерта, те щяха при нужда да му осигурят придружител и водач. Той се насочи към химеричната, често съвсем изчезваща в мрака на виелицата постройка; за да стигне до нея, трябваше да преодолее още една, поглъщаща последните му сили стръмнина и като пристигна, с възмущение, удивление, ужас и чувство на шемет се увери, че след какви ли не заобикалки и с най-почтено напрежение повторно бе покорил познатата хижа, която се оказа сеновал с натрупани против вятъра камъни върху покрива.

Дяволска работа. От вцепенените устни на Ханс Касторп се откъртиха тежки проклятия с изпускане на лабиалните съгласни. Той се поразтъпка за ориентиране около колибата и установи, че този път е стигнал до нея откъм задната й страна, та, значи, по негово пресмятане, е загубил цял час за най-пълна и най-безполезна безсмислица. Но тъй ставаше, тъй бе описано това в книгите. Човек обикаля в кръг, измъчва се, представя си, че напредва, а при това описва някаква голяма, глупава дъга, която извежда пак към своето начало като досадния годишен цикъл. Тъй си блуждае и не може да намери пътя за дома. С известно задоволство, макар и с уплах, Ханс Касторп забеляза, че се повтаря известният феномен, и се тупна по бедрото — от гняв и удивление, че неговият особен, индивидуален настоящ случай толкова точно съвпадаше с общите описания.

Усамотената колиба бе недостъпна, вратата бе заключена, отникъде не можеше да се влезе. Но въпреки това Ханс Касторп реши на първо време да остане тук, тъй като изнесената напред стряха създаваше илюзия за известен подслон, а и самата хижа — до обърнатата към планината стена, където се бе приютил Ханс Касторп — действително предлагаше известна защита против бурята, когато човек облегнеше рамото си на измайсторената от дялани греди стена, тъй като едно облягане с гръб не бе много възможно поради дългите ски. Косо облегнат, той застана там, след като бе забил щеките до себе си в снега, бе вдигнал яката на вълненото си яке и бе пъхнал ръце в джобовете; единият крак му служеше за опора, докато замаяната му глава почиваше със затворени очи, опряна на стената; само навремени той, премигвайки, поглеждаше през рамо към урвата и оттатъшната стръмнина, която понякога бегло можеше да съзре през непрогледното було.

Положението му бе относително удобно. „Тъй мога да изкарам цялата нощ — помисли той, — ако от време на време сменям крака, ако, тъй да се каже, се обръщам на другата страна и естествено, ако междувременно малко се раздвижвам, което е крайно необходимо. Макар че съм вцепенен отвън, вътре съм набрал топлина при движенията, които направих, ето защо екскурзията не бе съвсем безполезна, ако и да се погубих и да се скитах от хижата пак до хижата… «Погубих» — що за израз е това? Той не е в употреба, не е обичаен за това, което ми се случи, съвсем произволно го приложих, защото не ми е много бистра главата; и все пак донякъде тази дума е правилна, както ми се струва… Добре, че мога да издържам, тъй като виелицата и безобразният снеговалеж могат като нищо да продължат до утре сутринта, но стига ми дори и да траят само до мрака, защото нощя опасността от обикаляне в кръг, от погубване, е не по-малка, отколкото при снежна виелица… Трябва да се е вече свечерило, трябва да има към шест часа — колко време само пропилях с това мое обикаляне. Колко ли е часът?“ И той погледна часовника си, макар че не му бе лесно да го измъкне със сгърчените, безчувствени пръсти от джоба си — един златен часовник с монограм върху отскачащия капак, който бодро и съвестно тиктакаше тук всред уединението и пустинята — също като сърцето му, това трогателно човешко сърце всред органичната топлина на гръдния му кош…

Часът беше четири и половина. Дявол да го вземе, горе-долу толкова беше, когато се изви бурята. Нима трябва да повярва, че скитането му е траяло едва четвърт час? „Времето ми се е сторило дълго — помисли той. — Както изглежда, погубването е скучна работа. Но в пет или пет и половина часа се стъмва на общо основание, това е положително. Дали ще спре преди това виелицата — навреме, за да се спася от ново погубване? По тоя случай мога да отпия една глътка порто, за подкрепа.“

Това дилетантско питие той бе пъхнал в джоба си само защото се намираше в плоски шишенца в „Бергхоф“, където го продаваха на туристите; то, разбира се, не бе предназначено за такива, които без разрешение се загубват при сняг и мраз в планината и дочакват в такава обстановка нощта. При по-малко омаломощен разсъдък той би трябвало да си каже, че от гледна точка на връщането това, което иска да глътне, е горе-долу най-вредното; а това той си каза, след като бе отпил няколко глътки, които веднага оказаха въздействие съвсем подобно на кулмбахското пиво, което бе пил при първата си вечеря тук — по времето, когато се бе изложил пред Сетембрини със своите разпуснати, не сдържани приказки за рибни сосове и други такива, пред господин Лодовико, педагога, който с един поглед напътстваше към разум дори и лудите, когато му отпускаха края, и чиято благозвучна тръба Ханс Касторп току-що дочу да оглася простора в знак, че ораторът-възпитател се приближава в усилени преходи, за да спаси от това ужасно положение и да заведе в къщи своя изстрадал питомец, грижовното дете на живота… Това, разбира се, беше пълна безсмислица и се дължеше само на кулмбахското пиво, което бе изпил по недоглеждане. Тъй като, първо, господин Сетембрини нямаше никакъв рог, а само шарманка, която стоеше на един крак върху паважа и чиято плавна мелодия бе придружена от устремени нагоре към къщите човеколюбиви очи; и, второ, той нито забелязваше, нито знаеше какво става, защото не се намираше вече в санаториума „Бергхоф“, а у дамския шивач Лукачек, в своята таванска стаичка с водната гарафа, над копринената килия на Нафта — пък и нямаше нито право, нито възможност да се намеси; толкова малко, колкото през карнавалната нощ, когато Ханс Касторп бе изпаднал в едно също такова объркано и лошо положение — когато бе върнал на болната Клавдия Шоша нейния крейон, своя молив, молива на Пшибислав Хипе… Как стоеше между впрочем въпросът с „положението“. За да се намира човек в едно положение, би трябвало да е полегнал, а не да стои, за да може тази дума да получи не само метафоричен, а своя справедлив и правилен смисъл. Хоризонтално — това бе положението, което се полагаше на един дългогодишен събрат на тия тук горе. Нима той не бе свикнал да лежи навънка при сняг и мраз, както нощем, така и денем? И той понечи да се отпусне, да полегне, когато го прониза прозрението, тъй да се каже, сграбчи го за яката и го задържа прав — прозрението, че и това бръщолевене на ум трябва да се мине само за сметка на кулмбахското пиво, че то се дължи единствено на неговото безлично желание за лежане и спане, описано в книгите като типично опасно, което се стреми да го подведе със софизми и игрословици.

„Тук има някакъв промах — заключи той. — Портото не бе най-подходящото средство, от няколкото глътки главата ми до немай-къде натежа, спадаше чак върху гърдите ми, а в мислите ми има само бъркотия и блудкави остроумия, на които не бива да се доверявам — не само на старите, които отначало ми хрумнаха, но и на по-новите, които съчиних, критикувайки първите, това е нещастието. «Son crayon!» Това значи нейният и в тоя случай не неговият; казва се «son», защото «crayon» е от мъжки род, всичко останало е плоско шегобийство. И с това нещо съм взел да си губя времето! Докато например много по-важно е обстоятелството, че левият ми крак, на който се опирам, е заприличал поразително на дървената стойка на шарманката на Сетембрини, стойката, която той побутва с коляно, за да се придвижи по паважа, когато пристъпва по-близо до прозореца и подлага кадифената си шапка, за да му подхвърли нещо момиченцето отгоре. А при това нещо безлично сякаш с ръце ме дърпа да полегна върху снега. Тук помага само раздвижването. Трябва да се пораздвижа — като наказание за кулмбахското пиво и за да възвърна гъвкавостта на вдървения си крак.“

Той се отблъсна с рамото си. Но щом се откъсна от колибата и направи само една крачка напред, вятърът го пресече като с остра коса и го подкара назад към стената-закрилница. Тя без съмнение бе най-подходящото място за престой, с което той засега трябваше да се примири, при което имаше свободен избор да се облегне, за разнообразие, с лявото рамо и да се подпира върху десния крак, като поразмърдва левия, за да го съживява. „При такова време човек не си напуска дома — помисли си той. — Допуска се умерено разнообразие, но никакъв ламтеж за нововъведения и никаква по-тясна връзка с урагана. Стой мирно и отпусни главата си, щом толкова ти е натежала. Стената е добра, дървените греди, сякаш излъчват някаква топлинка, доколкото тук може да става дума за топлина, дискретната собствена топлинка на дървото, туй невям е по-скоро въпрос на настроение, субективна работа… Ах, колко много дървета! Ах, животворният климат на живите същества! Какво благоухание!…“

Под него, под балкона, на който той като че ли стоеше, се разстилаше парк — обширен, буйно зеленеещ се парк от широколистни дървета, от брястове, чинари, буки, явори, брези; леко се преливаха цветовете на богатата, свежа, бляскава листна украса, леко шумоляха върхарите. Повяваше един приятен, влажен, наситен с балсам от диханието на дърветата ветрец. Топъл дъжд преминаваше на облак, но той бе прозрачен. Изпълненият с бели пръски въздух се провиждаше чак до небесата. Каква прелест! О, роден дъх, благоухание и изобилие на низината, от които отдавна бе лишен! Въздухът бе изпълнен с птичи гласове, изпълнен с грациозно задушевна и сладостна свирня, с чуруликане и гугукане, с трели и хлипания, без да се виждаше никой от певците. Ханс Касторп се усмихна, дишайки с благодарност. Междувременно обаче се разгърнаха нови красоти. Дъждовна дъга се извиси встрани над пейзажа, напълно оформена и ярка — едно съвършено великолепие; цветовете, още влажни, се преливаха един в друг и изтичаха, наситени като маслени бои, върху гъстата бляскава зеленина. Те бяха като музика, като звън на арфа, примесен със звуците на флейти и цигулки. Особено чудни бяха синият и виолетовият цвят. Всичко, сякаш омагьосано, потъваше в тях, преобразяваше се, пак се разгръщаше все по-ново и все по-красиво. Беше същото, както веднъж преди доста години, когато Ханс Касторп има щастието да чуе един световноизвестен певец, един италиански тенор, из чието гърло се разливаше благодатно изкуство и сила върху сърцата на хората. Той бе задържал един висок тон, който още отначало бе красив. Но постепенно, от миг на миг, страстното благозвучие се разгърна, набра още сили, проясни се все по-ярко и по-ярко. Сякаш отпадаха було след було, които до него момент никой не бе забелязал, ето сега се смъкна последното, което — тъй мислеха — бе разкрило върховната, най-чистата светлина, а после още едно, невероятно, най-най-последното, което даде път на такъв изблик на блясък, на такова великолепие до трепет и сълзи, че откъм публиката се надигна глухо ромолене на възхита, което звучеше почти като протест и противоречие, а Ханс Касторп дори изхлипа. Тъй бе сега и с неговия пейзаж, който се преобразяваше, разкриваше се с растящо просветление. Разля се синева… Бляскавите дъждовни була се смъкнаха: пред него се простираше морето — едно море, то бе някакво южно море, най-тъмносиньо, искрящо в сребро, някакъв чудно красив залив; отвореният му край се губеше всред омарата, а другата му половина бе обградена от все по-слабо синеещи се планински вериги; всред залива имаше острови, върху които се издигаха палми, а между кипарисови горички се белееха малки къщурки. О, стига, съвсем незаслужено бе това блаженство, тази светлина, тази дълбока чистота на небето, тази слънчева свежест на водата! Ханс Касторп никога не бе виждал нито това, нито нещо подобно. През своите ваканционни пътешествия той почти нищо не бе закачил от Юга — познаваше суровото бледо море и бе привързан към него с детски, първични чувства, но никога не бе стигал до Средиземното море, до Неапол, до Сицилия или до Гърция. При все това той си го спомняше. Да, колкото и странно да беше, той празнуваше сега един оживял спомен. „Ах, да, така е!“ — викаше нещо в него, сякаш открай време, тайно, без да го сподели дори със самия себе си, бе носил в сърцето си това слънчево щастие; а това „открай време“ бе далечно, безкрайно далечно, както откритото море вляво, там, където нежната теменужна синева на небето се срещаше с него.

Хоризонтът лежеше високо, ширинето сякаш се издигаше, което се дължеше на това, че Ханс Касторп гледаше залива отгоре, от известна височина: планините обхващаха залива със своите покрити с храсталаци поли и стигаха досами морето, простираха се от средата на пейзажа в полукръг дотам, където седеше той, а и по-нататък; крайбрежието, където той се бе отпуснал върху някакви стоплени от слънцето каменни стъпала, бе планинско; пред него теренът се спускаше надолу на каменисти тераси, обрасли с мъх и храсти, до една равна брегова ивица, където между камъш и камънак се криеха синеещи се лимани, малки пристанища, предмория. И тези слънчеви предели, тези достъпни крайбрежни възвишения, тези засмени басейни всред скалите, както и водите около островите, бяха населени нашир и надлъж: хора, слънчеви и морски чеда, се движеха и стояха в покой навсякъде, разсъдливо бодри, красиви млади човеци, тъй приятни за гледане — като ги гледаше цялото сърце на Ханс Касторп се разтвори от любов широко, до болка.

Младежи разкарваха коне, тичаха, хванали юздите, до бягащите в тръс животни, които цвилеха и тръскаха глави; други теглеха на дълга корда вироглавците или ги възсядаха на голо, с боси пети ги сръгваха и ги караха в морето, при което мускулите на гърбовете им играеха на слънцето под златокафявата им кожа, а виковете, които си разменяха или отправяха към животните, звучаха, по кой знае каква причина, очарователно. До едно заливче, което се врязваше дълбоко в сушата и като планинско езеро отразяваше бреговете, танцуваха момичета. Едно от тях седеше, изпружило крака в някаква вдлъбнатина на почвата и вдигнало над тила на възел косите си, които излъчваха особена прелест, като надуваше овчарска свирка и гледаше през разиграните си пръсти своите дружки; а те, облечени в дълги и широки одеяния, се бяха унесли в танец: едни — сами, усмихнати, разперили ръце, други — на двойки, грациозно наклонили една към друга глави; зад гърба на свирачката, който бе бял и дълъг и нежен и поради положението на мишниците — закръглен встрани, седяха или стояха прегърнати други нейни посестрими — спокойно разговарящи се зрителки. По-нататък отбор младежи се упражняваха в стрелба с лък. Блажено и приятно бе да се гледа как по-старите упътват несръчните къдроглавци в опъването на тетивата и прицелването, как се целят заедно с тях и как засмяно подпират залитащия от „ритането“ на лъка, когато избръмчи стрелата. Други ловяха риба. Размахали във въздуха единия крак, те лежаха по корем върху крайбрежните скални плочи, пускаха въдиците си в морето и се разговаряха със седналия до тях другар, който косо изпъваше тялото си, за да хвърли надалеч стръвта. Други пък се бяха заловили да вкарат в морето с теглене, тикане и подпиране една лодка е висок борд, мачта и рея за платното. Деца играеха и се провикваха радостно всред вълните на прибоя. Една млада жена се бе проснала на земята и с едната ръка притегляше над гърдите си своята рокля на цветчета, докато с другата посягаше нагоре към някакъв откъснат с листата плод, който един строен мъж, застанал до главата й, за игра държеше с протегната ръка високо над нея. Някои стояха облегнати в скални ниши, други, кръстосали ръце върху раменете си, натопили за опит пръстите на единия крак във водата, се колебаеха дали да се изкъпят. Двойки се разхождаха по брега — досами ухото на момата бяха устните на момъка, който дружески я водеше. Кози с дълга козина скачаха от плоча на плоча, пазени от млад овчар, който стоеше на някаква височина, турил едната ръка на хълбок, подпрял се с другата на кривака си, нахлупил върху кафените си къдри малка шапка с вдигната отзад периферия.

„Това е очарователно! — от все сърце си каза Ханс Касторп. — Това е извънредно приятно и привлекателно! Колко красиви, здрави, умни и щастливи са те! Да, не само добре сложени, но и по същество разумни и любезни. Това е, което ме трогва и ме кара да ги обичам: духът и чувствата, искам да кажа, които им са присъщи и които са в основата на съвместния им живот.“ — Той имаше пред вид голямата любезност и равномерно разпределеното учтиво внимание във взаимните отношения на слънчевите люде: една лека и прикрита с усмивка почтителност, която те на всяка крачка почти незабележимо и все пак по силата на някаква владееща чувствата им въплътена идея си оказваха един другиму; достойнство и дори някаква строгост, преливаща във веселие, която определяше техните действия и бездействия със своето неизразимо духовно влияние, с една съвсем не мрачна сериозност и с разумно благочестие — ако и не съвсем без церемониал. Тъй като ей там, на объл, обрасъл с мъх камък седеше в кафява рокля, която бе свалена от едното рамо, млада майка и кърмеше детето си. И всеки, който минаваше край нея, я поздравяваше по особен начин, в него бе събрано всичко, което в обикновеното държане на хората тъй изрично се пропуска: младежите се извръщаха към майката, леко, бързо и церемониално кръстосваха ръце пред гърдите, а девойките показваха едно коленопреклонение подобно на черкуващия се, който леко се снишава на минаване пред олтара. Но те многократно живо, весело и сърдечно й кимваха с глава и Ханс Касторп се изпълни с възхищение пред тази смесица от обредно благочестие и весела дружба и пред спокойната благост на майката, която с пръст натискаше гърдата си, за да бозае по-лесно младенецът, вдигаше поглед и с усмивка благодареше за оказаното й уважение. Той не се насищаше да гледа и все пак със свито сърце се питаше дали му е разрешено да гледа, дали като подслушва това слънчево и благонравно щастие, не подлежи на най-голямото наказание, след като му се струваше, че сам той е и неблагороден, и грозен, и крайно недодялан.

Но, изглежда, за такива съмнения нямаше място. Едно хубаво момче, чиято гъста, сресана встрани коса бе надвиснала над челото и падаше върху слепоочието му, бе застанало точно под него с кръстосани на гърдите ръце; то се бе дръпнало настрана от другарите си — не натъжено или дръзко, а просто се бе уединило на спокойствие. И то го забеляза, вдигна поглед нагоре към него и очите му заиграха между съгледвача и картините по брега, следвайки наблюдаващия. Ненадейно обаче то насочи погледа си над него, загледа се нейде назад, в далечината и тутакси от красивото му, строго изрязано, полудетско лице изчезна оная обща за всички усмивка на учтиво братско внимание — без да се бяха смръщили веждите му, физиономията му сякаш стана сериозна, безизразна, недостъпна — в нея се появи някаква мъртвешка затвореност, която вдъхна на едва успокоилия се Ханс Касторп леден ужас, не без примес от неопределено досещане за неговия смисъл.

И той погледна назад… Могъщи колони, без цокъл, награмадени от цилиндрични блокове, в чиито фуги никнеше мъх, се издигаха зад него — колоните на една храмова порта, в подножието на която имаше открито в средата стълбище — там бе седнал Ханс Касторп. С натежало сърце той стана, слезе встрани по стъпалата и през дълбокия вход излезе на постлана с плочи улица, която скоро го изведе до нови пропилеи. Той мина и през тях и ето че пред него се извиси храмът — огромен, сивозеленикав от старина, със стръмен стълбищен цокъл и широк фронтон, който лежеше върху капителите на също такива огромни и сякаш набити, стесняващи се нагоре колони, от които на места се подаваше встрани някой изместен жлебосан кръгъл блок. С мъка, помагайки си дори с ръцете, въздишайки, защото сърцето му все повече се притесняваше, Ханс Касторп се изкатери по високите стъпала и пристъпи в преддверието, където колоните образуваха същинска гора. Тя бе много дълбока, той се зарея из нея също като между стволовете на буките в гората край бледото море, съзнателно отбягвайки средата и пазейки се да не попадне там. Но скоро отново се отклони към средата и се озова пред една скулптурна група, две каменни женски фигури върху подставка, майка и дъщеря, както изглеждаше: едната, седнала, по-стара, по-достойна, блага и божествена, но с изразяващи тъга вежди над беззвездните празни очи, в туника с богати гънки и наметало, с було върху вълнистата коса на матрона, вчесана на път; другата права, майчински обгърната от първата, с кръгло девическо лице, преплела и скрила ръце под гънките на връхното си одеяние.

При разглеждането на статуята сърцето на Ханс Касторп по невнятни причини се изпълни с още повече тегота, страх и предчувствия. Той не се решаваше и все пак бе принуден да избиколи двете фигури и да мине през двойната колонада зад тях: там металната врата на храма зееше разтворена и коленете на клетника се подкосиха от това, което с вцепенение съзря. Две посивели жени, полуголи, със сплъстени коси, с увиснали гърди на вещица и дълги колкото един пръст цицки, бяха се отдали на някаква най-ужасна шетня там вътре между лумналите мангали. Над някаква тава те разкъсваха едно детенце, разкъсваха го с ръце всред страхотната тишина — Ханс Касторп видя нежна руса косица, оплескана с кръв — и поглъщаха цели късове, та крехките кости изпращяваха в техните муцуни и кръвта се стичаше от лигавите им устни. Страхотен леден мраз скова Ханс Касторп. Той искаше да покрие с ръце очите си, ала не можеше. Ето че те, въпреки ужасното си занимание, го забелязаха, размахаха окървавени пестници към него и го запроклинаха безгласно, но с най-долни думи, цинично, и то в народния диалект на Ханс Касторповия роден град. Доповръща му се, доповръща му се както никога досега. Отчаян, той понечи да се откъсне от това място, но се блъсна ребром о колоната зад него… и тъй се намери до своята колиба в снега, полегнал на едната си мишница, върху която бе отпуснал глава, опънал краката, както си бяха със ските; в ушите му все още звучеше отвратителният заядлив шепот, леденият ужас все още го притискаше.

Ала това не бе истинско и същинско пробуждане; той само попремигна, облекчен, че се е отървал от ония вещици, но иначе не му бе нито много ясно, нито пък много важно дали лежи до някаква храмова колона или до някакъв сеновал и той до известна степен продължи да сънува — не вече в картини, а мислено, при това не по-малко дръзновено и объркано.

„Мислех си аз, че всичко е сън — завълнува той. — Един много чаровен и страховит сън. Всъщност през цялото време го знаех и всичко аз сам си създадох — залесения парк и приятната свежест и всичко останало, хубавото и отвратителното, почти предварително го знаех. Но как може човек да знае и да си създаде такова нещо, така да се ощастливи и уплаши? Отде съм взел красивия залив с островите и после самия храм, накъдето ме насочиха погледите на онова мило момче, което бе застанало самичко? Човек не сънува само сънищата на собствената си душа, искам да кажа, човек сънува анонимно и задружно, макар и по свой собствен начин. Великата душа, от която ти си само една частица, сигурно сънува понякога посредством тебе, по твой начин, работи, които тя винаги сънува — своята младост своята надежда, своето щастие, своя мир и… своя кървав пир. Ето че лежа до своята колона и имам в тялото си още истинските остатъци от съня си, вледеняващия ужас от кървавия пир, но също и сърдечната радост от преди, радостта от щастието и смиреното благочестие на белите човеци. Полага ми се, настоявам аз, имам неоспорими права да лежа тук и да сънувам такива работи. Много нещо научих при тия тук горе за безпътицата и разума. С Нафта и Сетембрини пребродих извънредно опасни планини. Зная всичко за човека. Опознах неговата плът и кръв, върнах на болната Клавдия Пшибиславовия молив. Но който опознава тялото, живота, той опознава смъртта. Само че това не е всичко — по-скоро чисто и просто едно начало, ако погледнем педагогически. Трябва да имаме пред вид и другата половина, противоположността. Тъй като всичкият интерес към смъртта и болестта не е нищо друго освен една проява на интереса към живота, както и доказва хуманната медицина, която винаги говори тъй учтиво на латински за живота и неговите болести и е само една отсенка на това, което толкова взимат присърце, което с всичката възможна симпатия наричам със собственото му име: това е грижовното дете на живота, това е човекът, това е неговото положение и неговата държава… Не малко съм го разбрал, много нещо научих от тия тук горе, нали бях довеян тук от равнината, та аз, клетникът, почти се задуших; но сега от подножието на своята колона имам един съвсем не лош обзор… Видях насън положението на човека и на неговата учтиво-разумна и почтителна общност, зад която, в храма, се разиграва отвратителният кървав пир. Дали те, слънчевите хора, бяха толкова учтиви и мили един към друг, имайки мълчаливо пред вид тъкмо онова, ужасното? Ако е така, те са извлекли наистина един тънък и много прозорлив извод! Ще бъда на тяхна страна в душата си и не на страната на Нафта — между впрочем не и на страната на Сетембрини, те и двамата са дърдорковци… Единият е похотлив и злобен, а другият знае само да надува своята призоваваща към разум тръба и си въобразява, че може да отрезви дори лудите — нелепа работа. Филистерство и гола етика, безбожничество, това е едно на ръка. Но не искам да взема страната и на малкия Нафта с неговата религия, която е само един quazzabuglio^[46] от бог и дявол, от добро и зло — нагласена тъй, че индивидът презглава да се хвърли в нея и изобщо да пропадне в мистиката й. Тия двама педагози! Техният спор и техните противоречия сами по себе си са един quazzabuglio и едно гръмовито сражение, което не може да замае никого, ако има капка свобода в главата си и благочестие в сърцето. Ами техният въпрос за аристокрацията! Ами тяхното благородство! Живот или смърт — болест, здраве — дух и природа. Нима това са противоречия? Аз питам: нима това са въпроси? Не, това не са въпроси, а и въпросът за тяхното благородство не е никакъв въпрос. Безпътицата на смъртта е в живота, без нея не би имало живот, а в средата е мястото на homo dei — по средата между безпътицата и разума, — тъй както и неговата държава е между мистичната общност и несигурния индивидуализъм. Това виждам от моята колона. От това свое място човекът трябва фино галантно и любезно почтително да се отнася към самия себе си — защото само той е благороден, а не противоречията. Човекът е господар на противоречията, те са възникнали чрез него и затова той е по-благороден от тях. По-благороден от тях. По-благороден от смъртта, твърде благороден за нея — това е свободата на главата му. По-благороден от живота, твърде благороден за него — това е благочестието на сърцето му. Ето че съчиних нещо, една фантастична поема за човека. Ще мисля за това. Искам да бъда добър. Не искам да позволя на смъртта да господства над моите мисли! Тъй като в това се състои добротата и любовта към човека, в нищо друго. Смъртта е велика сила. В близост с нея човек сваля шапка и се придвижва на пръсти. Тя носи в знак на достойнство къдравата колосана яка на миналото, а сам човек облича сериозни и черни дрехи в нейна чест. Разумът стои като глупец пред нея, защото той не е нищо друго освен добродетел, докато тя, смъртта, е свобода, безпътица, безформие и похот. Похот, казва моят сън, а не любов. Смърт и любов — това се съгласува зле, съпоставката е фалшива и абсурдна! Против смъртта стои любовта — не разумът, само тя е по-силна от нея. Не разумът, само тя създава добротворни мисли. И формата е само от любов и доброта: форма и нравственост на една разумнолюбезна общност и хубава държава на човеци — с мълчалив поглед към кървавия пир. О, така ясно съм сънувал и добре «управлявал». Ще мисля за това. Ще бъда верен на смъртта в сърцето си, но ясно ще си спомням, че верността към смъртта и миналото е само злоба, мрачна похот и човеконенавистничество, ако тя определя нашето мислене и управляване. Човекът трябва заради добротата и любовта да не допуска смъртта да господства над мислите му… Тъй като с това приключих съня си и стигнах до целта. Отдавна вече съм търсил тези слова: на мястото, където ми се яви Хипе, в балконската лоджия и навсякъде. Това търсене ме докара и всред снеговете на планината. Сега вече ги имам. Моят сън най-недвусмислено ми ги внуши, за да ги знам завинаги. Да, те безкрайно ме възхитиха и напълно ме стоплиха. Сърцето ми бие силно и знае защо. То не бие само по физически причини, не тъй както на трупа продължават да растат ноктите; то бие по чисто човешки причини и особено поради щастливото ми настроение. Тези мои бленувани слова са истинско питие — по-добро от порто и ейл, те протичат из жилите ми като любов и живот, та се отърсват от спането и съновидението, които, естествено много добре зная, са в най-висша степен опасни на моя млад живот… Ставай, ставай! Отвори си очите! Тия крака тук в снега са твоите крайници! Стягай се и ставай! Я виж ти — хубаво време!“

Безкрайно трудно бе да се освободи от връзките, които го бяха омотали и го притискаха о земята, но подтикът, който съумя да си даде, излезе по-силен. Ханс Касторп се обърна на лакът, мъжествено сви колене, подпря се и с голямо физическо усилие се изправи. Той отъпка със ските снега, заудря с ръце по ребрата си и разтърси рамене, като хвърляше възбудени и напрегнати погледи насам-натам и към небето, където се бе показала бледа синева между редките сиво-сини облаци, които бавно се движеха и отбулиха тесния сърп на месеца. Лек здрач. Никаква буря, никакъв снеговалеж. Планинският откос насреща с рошавия от елите гръб можеше напълно и ясно да се види, беше в покой. Сянката стигаше до половината му; горната половина бе осветена в нежнорозов цвят. Какво имаше и какво ставаше със света? Сутрин ли беше? И лежал ли бе цяла нощ в снега, без да замръзне, както пишеше в книгите? Никой от крайниците му не бе пострадал, никой не изпраска, докато се разтъпкваше, разтърсваше и удряше, без де се щади, като същевременно мислено се мъчеше да определи положението си. Ушите, върховете на пръстите на ръцете и краката му бяха безчувствени, но не повече, отколкото често му се бе случвало през зимата при лежането в лоджията. Удаде му се да измъкне часовника си. Той вървеше. Не бе спрял както обикновено, когато забравеше да го навие вечерта. Той не показваше и пет часа — далеч не. Липсваха дванадесет-тринадесет минути до пет. Удивително! Нима можеше да бъде това, нима можеше да е лежал тук в снега само десет минути или малко повече и си е конфабулирал толкова много щастливи и ужасни картини и лудешки смели размисли, през което време хексагоналната поразия се е оттеглила толкова бързо, колкото бе дошла? Защото на два пъти неговите мечти и фантазии бяха стигнали до обрат — единия път от ужас, а втория път от радост. Изглежда, че животът бе добронамерен към своето заблудено грижовно дете…

Но както и да беше, нека беше настъпило утрото или само следобедът (съвсем несъмнено беше все още ранна привечер): във всеки случай нито обстоятелствата, нито личното му състояние пречеха да се плъзне към къщи, а това и стори Ханс Касторп — в широк замах, така да се каже, по въздушната линия, той се спусна към долината, където, като стигна, вече светеха лампите, макар че последните излъчвани от снега зари на дневната светлина напълно му стигнаха за из пътя. Той се смъкна по Бременбюл, покрай гората Матенвалд и в пет и половина се озова в селото, където остави у бакалина спортните си принадлежности, почина си в таванската килия на Сетембрини и му разправи как и нему се бе случило да го изненада снежна фъртуна. Хуманистът бе изплашен до немай-къде. Той дигна ръка над главата си, здравата се накара на отмалелия си гост за неговото опасно лекомислие и незабавно запали пуфкащия спиртник, за да направи кафе, което, макар и силно, не попречи на Ханс Касторп да заспи още на стола.

Високо цивилизованата атмосфера на „Бергхоф“ го обгърна един час по-късно. При вечерята той солидно се наяде. Каквото бе сънувал, бе почнало да избледнява. Каквото бе размислял, още тази вечер вече не проумяваше много ясно.