Томас Ман
Вълшебната планина (37)

За Божията държава и недоброто спасение

Ханс Касторп определяше в своята лоджия едно растение, което сега, когато бе настъпило астрономическото лято и дните бяха почнали да се скъсяват, се бе появило в изобилие на много места: кандилка или aquilegia, един вид ранункулацея, който растеше като храст с дълги стебла, със сини и виолетови, понякога и червено-кафяви цветове и широкоплощни листа като зеле. Растението се срещаше тук-таме, но най-много вирееше в тихата падина, където преди почти една година го бе видял за първи път — там, в уединената, оросявана от буйни потоци гориста клисура, дето бе завършила тогава неговата своеволна, необмислена и злополучна разходка; това място той и сега посещаваше от време на време.

Дотам съвсем не бе толкова далече, ако човек не тръгнеше така въодушевено, както той на времето. Достатъчно бе да се изкачи до мястото за финиша на състезанията с шейни малко нагоре по склона, за да излезе на гористия път, чиито дървени мостове пресичаха спускащата се от Шатцалп писта за бобслей; по този път се стигаше за двадесет минути до живописното място — без заобикалки, оперни арии и задъхани спирки; когато поради режимни задължения, поради преглед, рентгенова снимка, кръвна проба, инжекция или премерване на теглото Йоахим не можеше да се отдели от санаториума, Ханс Касторп отиваше там при ясно време след втората закуска, понякога даже и след първата; той използваше също и часовете между чая и вечерята, за да посети любимото си място, да поседи на пейката, дето го бе изненадало на времето силното кръвотечение от носа, да послуша с наклонена глава ромоленето на потока и да наблюдава наоколо си завършения пейзаж, както и купищата от синя кандилка, която сега пак цъфтеше в тоя кът.

Само за това ли идваше? Не, той сядаше там, за да остане сам, за да се отдаде на спомените си, да прехвърли впечатленията и приключенията на толкова месеци и всичко да премисли. Те бяха много и различни — пък и не бе лесно да се подредят, тъй като често му се струваха преплетени и преливащи едно в друго, така че едва можеше да се отдели осезателно от онова, което бе само плод на размисъл, сън или представа. Но те всички бяха от авантюристично естество — до такава степен, че сърцето му, лабилно, както бе още от първия ден тук горе и както си бе останало оттогава, примираше и се блъскаше, когато помислеше за тях. Или може би сърцето му толкова странно се стряскаше само от трезвия размисъл, че тук, дето на времето бе изпаднал в състояние на притъпена жизненост и му се бе явил въплътен Пшибислав Хипе, всичко цъфтеше не все още, а отново, и че „трите седмици“ наскоро щяха да се превърнат в една кръгла година.

Между впрочем тук, на скамейката до потока, кръв от носа му вече не рукваше, това бе преминало. Неговата аклиматизация, която Йоахим още от началото му бе определил като трудна и която действително се бе оказала такава, бе напреднала, трябваше след единадесет месеца да я считат за завършена и едва ли можеше да се очаква по-нататъшно развитие. Химизмът на стомаха му се бе урегулирал и приспособил, „Мария Манчини“ му се услаждаше, нервите на изсъхналите му лигавици отдавна вече отново долавяха букета на това изделие, което не бе скъпо и което той с някакво чувство на благоговение продължаваше да изписва от Бремен, когато запасите му привършваха — макар че по витрините на интернационалния курорт се препоръчваха твърде привлекателни артикули. Не представляваше ли „Мария“ някакъв вид връзка между него, отнесения, и равнината, старата му родина? Не поддържаше и не запазваше ли тя една подобна връзка по-добре от, да речем, пощенските картички, които той от време на време изпращаше до чичовците си долу през все по-големи интервали, колкото повече той свикваше с тукашните понятия за едно разпореждане с времето с по-широка ръка? За да им окаже внимание, той пишеше най-често на илюстровани картички с хубави изгледи на долината в сняг или в лятна премяна, а на тях имаше място само колкото бе необходимо, за да извести на роднините най-новата лекарска преценка, резултата от някой месечен или генерален преглед, тоест например да им съобщи, че акустично и оптично може да се отбележи несъмнено подобрение, но че все още не е дезинтоксикиран и че малката температура, която все още вдига, идва от малките, все още съществуващи огнища, но че те — огнищата — положително ще изчезнат безследно, ако прояви търпение, за да не става после нужда пак да се връща тук. Той можеше да бъде сигурен, че от него нито искаха, нито очакваха по-големи писмовни постижения от тези; сферата, към която се обръщаше, не бе хуманистично-разговорлива; отговорите, които получаваше, също така бяха бедни откъм словоизлияния. Те най-често придружаваха паричните суми за издръжка, които идваха от дома — лихвите от бащиното му наследство, които толкова изгодно разменяше в тукашни пари, така че никога не беше ги изразходвал, когато пристигнеше нова пратка, — и се ограничаваха в няколко машинописни реда с подписа на Джеймс Тинапел, поздрави и пожелания за добро здраве от прачичото, а понякога и от мореплавателя Петер.

Инжекциите, тъй съобщаваше Ханс Касторп на близките си, придворният съветник напоследък прекъснал. Не понасяли на този млад пациент, причинявали му главоболие и умора, намалявали му апетита и теглото, отначало повишили температурата му, а после не я накарали да спадне. Тя продължаваше субективно да гори върху розовото му лице като едно предупреждение, че за тази издънка на низината и на нейната влажна, дружелюбна метеорология аклиматизацията се състои главно в привикването с мисълта, че човек не привиква — между впрочем и сам Радамант не бе привикнал, защото бузите му постоянно се синееха. „Някои никога не привикват“ — бе казал още в началото Йоахим и случаят на Ханс Касторп, изглежда, беше такъв. Защото и треперенето на главата, което бе почнало да го безпокои наскоро след пристигането му тук горе, не бе преминало, а неизбежно се появяваше при ходене, при разговор, че дори и тук горе на осеяното със сини цветове място за размисли върху комплекса на неговите приключения, така че изпълненото с достойнство подпиране на брадата му бе станало една почти постоянна привичка; когато, по примера на Ханс Лоренц Касторп, си подпираше брадата, той не пропускаше да си спомни потайно за правата колосана яка на стареца, тази временна форма на парадното накъдрено жабо, за бледозлатната кръгла кръщелна купа, за благочестивите срички „пра-пра-пра“ и други подобни връзки, които напоследък го караха да премисля комплекса на своя живот.

Пшибислав Хипе вече не му се явяваше въплътен, както преди единадесет месеца. Неговата аклиматизация бе завършена, той нямаше вече видения, не лягаше със замряло тяло на скамейката, докато неговото „аз“ пребиваваше в някакво отдалечено настояще — нямаше вече такива случаи. Когато този спомен се явяваше пред очите му, яснотата и животът се държаха в нормални, здрави граници, а във връзка с това Ханс Касторп измъкваше от вътрешния джоб стъкления подарък, който пазеше в подплатен плик, пъхнат в портфейла: една плочка, която изглеждаше огледално черна, непрозрачна, когато я държеше човек успоредно със земята, а дигнеше ли я към светлината, тя посветляваше и показваше хуманистични неща — прозрачния образ на човешко тяло, ребра, контурите на сърце, дъгата на диафрагмата и меховете на белите дробове, към тях и костите на ключицата и ръката — всичко това заобиколено от бледа, мъглява обвивка, от плътта, която Ханс Касторп през карнавалната седмица противоразумно бе опитал. Чудно ли е тогава, че сърцето му замираше и стремглаво избързваше, когато разглеждаше подаръка и после си припомняше и премисляше „всичко“ — опрян на грубо изработеното облегало на пейката, кръстосал ръце, склонил глава към рамото, докато ручеят си ромолеше, а кандилката се синееше насреща му?

Висшата форма на органичния живот, човешката фигура, се възправяше пред него както в онази мразовита звездна нощ по време на научните му занимания и нейното вътрешно съзерцание бе свързано за младия Ханс Касторп с куп въпроси и различия, с които добрият Йоахим сигурно не бе длъжен да се занимава, не към които сам като цивилен човек бе почнал да се чувства задължен, макар че в равнината и той никога не би ги забелязал; но тук бе другояче, тук, където от съзерцателното уединение на една височина от пет хиляди фута погледът се спускаше към света и творението и където човек се позамисляше — може би и поради предизвиканото от разтворими отрови активиране на тялото, което караше лицето да пламти в суха жар. Той мислеше за Сетембрини във връзка с оная представа за шарманкаджията-педагог, чийто баща бе дошъл на белия свят в Елада и който тълкуваше любовта като висша форма на политиката, бунта и красноречието, след като бе положил пред олтара на човечеството копието на гражданина; мислеше и за другаря Кроковски, и за това, което от известно време той вършеше с него в затъмнената стая, сещаше се за двойния облик на анализа и доколко той е полезен за прогреса, от една страна, доколко, от друга, е сроден с гроба и подозрителната му анатомия. Той си представяше образите на двамата дядовци един до друг и един срещу друг — бунтовника и верноподаника, — които се носеха в черно по различни причини, и преценяваше достойнствата им; освен това сам със себе си разискваше по такива сложни комплекси като форма и свобода, дух и тяло, чест и позор, време и вечност — а при мисълта, че кандилката отново цъфти и годината се превърта, го връхлиташе един краткотраен, но бурен шемет.

Той си имаше една странна дума за това свое отговорно мисловно занимание в живописния кът на уединението си: наричаше го „управляване“ — употребяваше тази шеговита момчешка дума, този детски израз като за някакво забавление, което обичаше, макар че то бе свързано със страхове, шемет и многократно сърцебиене и караше лицето му да запламтява извън всяка мярка. Той не намираше за непристойно, че усилието, свързано с това занимание, го принуждава да подпира брадичката си; защото това държане сигурно съответстваше на достойнството, което „управляването“ му вдъхваше пред витаещия насреща му образ.

„Homo dei“ бе нарекъл грозният Нафта този образ, когато го бранеше от английската социология. Чудно ли е тогава, че заради своята „цивилна“ отговорност и в интереса на своето „управление“ Ханс Касторп сметна за целесъобразно едно посещение у малкия? На Сетембрини това не щеше да се понрави — Ханс Касторп бе достатъчно хитър и тънкокож, за да го разбере. Още първата им среща бе неприятна за хуманиста, очевидно се постара да я осуети в желанието си да защити педагогично младите хора от едно познанство с Нафта, и то особено него самия — тъй си бе казало дяволитото грижовно дете на живота; макар че лично той се срещаше и се впускаше в прения с него. Такива са възпитателите. На себе си разрешават интересни работи, смятайки се „узрели“ за тях; на младежта обаче забраняват същите и искат от нея да не се чувства „узряла“ за интересното. Цяло щастие е, че шарманкаджията изобщо не смяташе сериозно да забранява нещо на младия Ханс Касторп и че не бе се дори и опитвал в тая насока. Грижовният питомец трябваше само да прикрие своята тънка кожа и да се прави на наивен, за да не му попречи нищо да се отзове дружелюбно на поканата на дребния Нафта, което и направи заедно с Йоахим, който, ще не ще, го придружи — няколко дена след първата среща, един неделен следобед, след главното режимно лежане.

Пътят от „Бергхоф“ до къщурката и обрамчената с кучешко грозде портичка им отне само няколко минути. Те влязоха, оставиха от дясната си страна входа за бакалницата и се изкачиха по тясното кафяво стълбище, което ги изведе до една врата на първия етаж; до звънеца имаше табелка само с името на Лукачек, дамския шивач. Отвори им невръстно момче в нещо като ливрея — в сако на райета и гамаши, — един малък прислужник, ниско остриган и червенобузест. Те го попитаха за господин професор Нафта и тъй като нямаха визитни картички, отчетливо му казаха имената си, които той — изпускайки званието — каза, че ще съобщи на господин Нафта. Вратата срещу входа бе отворена и позволяваше да се види шивачницата, където въпреки празника Лукачек бе седнал с подвити нозе върху масата и шиеше. Той бе блед и плешив; под свръхголемия му клюмнал нос висяха с вкиснат израз мустаците покрай устата му.

— Добър ден! — пожела Ханс Касторп.

— Здрасти — отвърна шивачът на диалект, въпреки че швейцарският изговор не подхождаше нито на името, нито на външността му и прозвуча малко фалшиво и странно.

— Трудите ли се? — настави Ханс Касторп и кимна. — Нали е неделя…

— Бърза работа — отвърна Лукачек накратко и продължи да шие.

— Трябва да е нещо фино — предположи Ханс Касторп, — което скоро ще дотрябва за някой прием или нещо подобно?

Шивачът остави за момент въпроса без отговор, откъсна със зъби конец и го вдяна. После кимна.

— Хубаво ли ще бъде? — продължи да пита Ханс Касторп. — Ще му турите ли ръкави?

— Ръкави ли, да, то е за една стара жена — отвърна Лукачек със силен чешки акцент. Връщането на малкия прислужник прекъсна водения през вратата разговор. Господин Нафта ги моли да заповядат, съобщи той и отвори пред младите една врата две-три крачки по-нататък, вдясно, при което се наложи да повдигне и една двойна завеса. Нафта, застанал в обувки с връзки върху мъхавозелен килим, посрещна влезлите.

Двамата братовчеди бяха изненадани от лукса на работния кабинет с двата прозореца, в който бяха пристъпили, те дори бяха заслепени от изненада, защото бедността на къщурката, на стълбището, на мизерния коридор съвсем не ги бе подготвила и затова придаваше чрез контрастно въздействие нещо приказно на елегантната наредба у Нафта, нещо, което тя едва ли притежаваше, а и в очите на Ханс Касторп и Йоахим Цимсен не би могла да притежава. Все пак тя беше фина, дори блестяща, и то така, че въпреки бюрото и шкафовете с книги всъщност бе загубила кабинетния си характер. У нея имаше премного коприна, виненочервена, пурпурночервена коприна: завесите, които прикриваха лошите врати, бяха копринени, такива бяха и горните завеси на прозорците, такава бе и тапицировката на групата мебели, които бяха разположени срещу втората врата, до по-тясната стена, покрита почти изцяло от един гоблен. Барокови кресла с малко тапицировка и върху облегалките за ръцете бяха групирани около една кръгла маса с метални украшения, зад която стоеше канапе в същия стил с възглавници от копринен плюш. Шкафовете с книги заемаха свободните части от стените до двете врати. Те, както и бюрото, което по-скоро представляваше писалищна маса-шкаф с извита ролетка и бе сместено между прозорците, бяха изработени от махагон и имаха стъклени врати, зад които бе опъната зелена коприна. Но в ъгъла, вляво от групата с канапето, можеше да се види едно произведение на изкуството, голяма оцветена дървена скулптура върху тапицирана в червено подставка — една скръбна Богородица над тялото Христово, нещо дълбоко ужасяващо, нещо примитивно и действено до гротеска: пребрадената божия майка със сключени вежди и жално изкривена отворена уста, а на скута й Страдалецът — фигура с наивно сбъркани пропорции и рязко изработена анатомия, която свидетелстваше за невежество; клюмналата глава увенчана с тръни, лицето и членовете опетнени и оросени с кръв, около раната в ребрата и дупките от гвоздеите на ръцете и краката тежки, съсирени капки кръв. Този експонат естествено придаваше един особен акцент на копринената стая. Между впрочем и тапетите, които можеха да се видят над шкафовете и по стената с прозорците, очевидно бяха дело на наемателя: надлъжните черти по тях бяха от същия зелен цвят, както мекият килим, който бе разстлан върху червената тапицировка на пода. Само за ниския таван не бе било възможно да се стори нещо особено. Той бе гол и пропукан. Но там висеше един малък венециански полилей. Прозорците бяха закрити от кремави завеси, които стигаха до пода.

— Ето ни, че пристигнахме за една беседа! — каза Ханс Касторп, докато очите му се спираха повече върху благочестивата страхотия в ъгъла, отколкото върху обитателя на изненадващата стая, който поблагодари, задето братовчедите си бяха удържали думата. С приканващи движения на малката си десница той поиска да ги упъти към копринените кресла, но Ханс Касторп тръгна като омагьосан направо към дървената група и застана пред кея с подпрени върху хълбоците ръце и наклонена встрани глава. — Какво имате тука! — каза той тихо. — Ами че това е ужасно хубаво. Къде се е чуло и видяло такова страдание? Нещо старо, разбира се?

— Четиринадесети век — отговори Нафта. — Вероятно от рейнски произход. Направи ли ви впечатление?

— Огромно — каза Ханс Касторп. — Това в никой случай не може да не направи впечатление на зрителя. Не бих помислил, че нещо може едновременно да бъде толкова грозно, прощавайте, и толкова красиво.

— Произведенията на един свят на душата и на чувството — продължи Нафта — са винаги грозни от красота и красиви от грозота, това е по правило. Касае се до духовна красота, не до плътска, която е абсолютно глупава. Между другото тя е и абстрактна — добави той. — Красотата на тялото е абстрактна. Действителна е само вътрешната, красотата на религиозния израз.

— Заслужавате благодарност за това правилно разграничаване и определяне — каза Ханс Касторп. — Четиринадесето? — увери сам себе си той. — Хиляда триста и толкова? Да, това е Средновековието, както го описват в книгите, донякъде откривам в тая скулптура представата, която придобих през последно време за Средновековието. Аз всъщност нищо не разбирах от тия работи, нали съм човек на техническия прогрес, доколкото изобщо може да става дума за мене. Но тук горе по различни пътища представата за Средновековието ми стана по-близка. По него време още не е съществувала икономическата социология, това е ясно. А как ли се е казвал скулпторът?

Нафта вдигна рамене.

— Какво значение има това? — каза той. — Не би трябвало да задаваме този въпрос, тъй както и тогава, когато е била създадена творбата, не са го задавали. Тя няма за автор някой си бог знае колко индивидуален господин, тя е анонимна и всеобща. Тя между впрочем е много напреднало Средновековие, готика, signum mortificationis^[18]. Тук не ще намерите вече нищо от щаденето и разкрасяването, които през романската епоха са се смятали за задължителни при изобразяването на Разпнатия, никаква царска корона, никакъв величествен триумф над света и мъченическата смърт. Всичко е една радикална манифестация на страданието и слабостта на плътта. Едва готическият вкус е действително песимистично-аскетичен. Вие сигур не познавате съчинението на Инокентий Трети „De miseria humanae conditionis“^[19] — едно крайно остроумно литературно произведение. То е от края на дванадесетия век, но едва това изкуство дава илюстрациите към него.

— Господин Нафта — каза Ханс Касторп след една въздишка, — интересува ме всяка дума от това, което изтъквате. Казахте „signum mortificationis“. Ще го запомня. По-рано казахте нещо за „анонимно и всеобщо“, върху което, изглежда, също си заслужава да се позамисли човек. За съжаление правилно допускате, че не познавам съчинението на папата — предполагам, че Инокентий Трети е бил папа. Правилно ли съм разбрал, че това съчинение е и аскетично, и остроумно? Трябва да призная: никога не съм си представял, че тия неща могат да вървят ръка за ръка, но като се вгледам, става ми ясно; разбира се, един трактат върху човешката мизерия предлага възможност и за остроумие — за сметка на плътта. Може ли да се намери това съчинение? Като се понапрегна с моя латински, може би ще ми се удаде да го прочета.

— Притежавам книгата — каза Нафта, като посочи с глава към един от шкафовете. — Тя е на ваше разположение. Но няма ли да поседнем? От канапето също ще виждате скулптурата. Ето че ни носят и закуската…

Мъничкият прислужник внесе чая и с него едно хубаво, обковано със сребро панерче, в което имаше нарязан кейк. А зад него, през отворената врата, кой влезе с крилати стъпки, фина усмивка, едно „по дяволите!“ и едно „accidenti“^[20]? Това бе господин Сетембрини, който живееше на горния етаж и бе пристигнал, за да прави компания на господата. През своето прозорче, каза той, видял братовчедите да идват и на бърза ръка дописал една страница за енциклопедията, която тъкмо бил започнал, за да може да се самопокани и той. Нямаше нищо неестествено в идването му. Неговото старо познанство с двамата обитатели на „Бергхоф“ му даваше това право, а и общуването и размяната на мнения с Нафта очевидно бяха твърде оживени въпреки дълбоките противоречия помежду им, така че домакинът направо и без изненада го поздрави като близък. Това не попречи на Ханс Касторп да получи много ясно едно двойнствено впечатление от идването му. Първо, тъй почувства той, господин Сетембрини бе пристигнал, за да не остави него и Йоахим, или всъщност и вкратце него, насаме с грозния дребничък Нафта, а чрез своето присъствие да постави една педагогическа противотежест; и, второ, ясно пролича, че той няма нищо против да се възползва от случая и да смени за малко престоя на своя таван с престоя във фината копринена стая на Нафта и да изпие един изискано сервиран чай: преди да посегне, той си потърка жълтеникавите ръце, обрасли с черни косми по малкия пръст и протежението, и похапна с несъмнено, изразено с похвала удоволствие от кейка, чиито тънки, бухнали филийки бяха прошарени с шоколадени жилки.

Разговорът продължи да се върти все около скулптурната група, тъй като Ханс Касторп не откъсваше нито погледа, нито думите си от този предмет, при което се обърна към Сетембрини и се опита да постави и него в критичен контакт с творбата — а пък отвращението на хуманиста към това украшение на стаята можеше достатъчно ясно да се разбере от израза на лицето му, с който той се извърна към него: защото бе седнал с гръб към оня ъгъл. Достатъчно учтив, за да не каже всичко, което мислеше, той се ограничи с едно оспорване на съразмерността на правилните телесни форми на групата — нарушения на жизнената правда, които ни най-малко не го трогвали, защото не се дължали на праисторическо безсилие, а на зла воля, на един в основата си враждебен принцип — с което Нафта ехидно се съгласи. Точно така, и дума не можело да става за техническа несръчност. Касаело се до съзнателна еманципация на духа от природата, презрението към която се изразявало религиозно в едно отричане на каквото и да е смирение пред нея. Ала когато Сетембрини обяви за човешка заблуда пренебрегването на природата и нейното изучаване, когато с високопарни слова се опълчи срещу абсурдната безформеност, на която слугували Средновековието и подражаващите му епохи, когато запревъзнася гръко-римското наследство, класицизма, формата, красотата, разума и изпълненото с благочестие към природата веселие като единствени предопределени да облагодетелстват делото на човечеството, Ханс Касторп се намеси и запита как да се съгласува с всичко това един Плотин, за когото можело да се докаже, че се е срамувал от тялото си, и с Волтер, който се възбунтувал срещу скандалното земетресение в Лисабон. Абсурд? Това било също абсурдно, но ако човек премислел добре, щял, според него, сигурно да определи абсурдното като духовно почтено, а абсурдната вражда на готическото изкуство към природата била в края на краищата също така почтена, както и поведението на Плотин и Волтер, защото в нея се изявявала същата еманципация от съдбата и факта, същата несломима гордост, която да не се прекланя пред тая глупава стихия, тоест пред природата…

Нафта избухна в смях, който прозвуча като пукната чиния и завърши с кашлица. Сетембрини каза рицарски:

— Ощетявате домакина ни, като сте толкова остроумен и по този начин се оказвате неблагодарен за този превъзходен сладкиш. Разбирате ли изобщо нещо от благодарност? При което предпоставям, че благодарността се състои в това да се употребяват правилно получените подаръци…

Тъй като Ханс Касторп се засрами, той любезно добави:

— Вие сте известен шегобиец, инженере. Вашият маниер да се закачате приятелски с доброто в никой случай не ме кара да се съмнявам в любовта ви към него. Вие, разбира се, знаете, че може да се нарече почтено само онова опълчване на духа срещу природата, което взима присърце достойнството и красотата на човека, а не онова, което даже когато не цели неговото деградиране и унижение, във всеки случай докарва и едното, и другото. Вие знаете също какви нечовешки ужаси, каква кръвожадна нетърпимост докара епохата, на която дължи съществуването си това произведение на изкуството. Достатъчно е само да ви припомня отвратителния тип на един съдия на еретиците, например кървавата фигура на един Конрад Марбургски и неговата долна попска ярост срещу всичко, което се е противопоставяло на господството на свръхестественото. Вие в никой случай не ще можете да признаете меча и кладата като атрибути на любовта към човека…

— В служба на тая любов — пресече го Нафта — е работила машинарията, с която Конвентът е прочиствал света от лоши граждани. Всички черковни наказания — и кладата, и отлъчването — са били налагани, за да се спаси душата от вечното осъждане, нещо, което не може да се каже за якобинците. Позволявам си да забележа, че всяко правосъдие с изтезания и смъртни присъди, което не произтича от вяра в някакъв задгробен живот, е една животинска безсмислица. А що се отнася до унижението на човека, историята на това унижение точно съвпада с буржоазния дух. Възраждането, Просвещението, естествените и икономическите науки на деветнадесетия век не са пропуснали да проповядват нищо, ама действително нищичко, което що-годе е могло да подсили това унижение, като се почне от новата астрономия, която превърна в една малка незначителна планета центъра на вселената, светлейшата арена, където бог и дявол се бореха за притежанието на силно желаното и от двамата създание; по този начин засега се тури край на възвишеното космическо положение на човека, върху което между впрочем почиваше цялата астрология.

— Засега? — Тъй както бе запитал дебнешком, Сетембрини сам доби вид на някой съдия над еретици и инквизитор, който чака подследствения да се заплете в нещо несъмнено наказуемо.

— Точно така. За няколкостотин години — потвърди хладно Нафта. — И в това отношение, ако всичко не ни мами, предстои едно почетно спасение на схоластиката, то вече е в пълен ход. Коперник ще бъде бит от Птоломей. Хелиоцентрическата теза среща най-сетне един духовен отпор, чиито начинания вероятно ще стигнат до целта. Науката ще се види философски принудена да издигне земята до онова достойнство, което черковната догма искаше да й запази.

— Как? Как? Духовен отпор? Ще се види философски принудена? От какъв вид е този волунтаризъм, който се лее из устата ви? Ами безусловните изследвания? Чистото познание? Истината, господине, която е толкова тясно преплетена със свободата, и свързаните в кръвно родство с нея свидетели, които искате да изкарате оскърбители на земята, напротив, навеки ще красят тази планета!

Господин Сетембрини имаше един неотразим начин да пита. Той седеше високо изправен и сипеше град от достопочтени слова върху малкия Нафта; накрай той мощно повиши гласа си — в тона му прозвуча колко е сигурен, че отговорът на противника му може да бъде само едно посрамено мълчание. Докато говореше, той държеше между пръстите си едно парче кейк, но сега го постави отново в чинията, тъй като след тия въпроси нямаше как да си отхапе.

Нафта отвърна с неприятно спокойствие:

— Добри приятелю, чисто познание няма. Правилността на църковната наука, която може да се резюмира в Августиновото изречение „вярвам, за да позная“, е абсолютно неоспорима. Вярата е органът на познанието, а интелектът е вторичен. Вашата безусловна наука е някакъв мит. По правило има налице една вяра, един светоглед, една идея, вкратце — една воля, и задачата на разума е да установи същата, да я докаже. Винаги и във всички случаи работата се свежда до quod erat demonstrandum^[21]. Понятието „доказателство“ вече съдържа, взето психологически, силен волунтаристичен елемент. Великите схоластици на дванадесетия и тринадесетия век бяха единни в убеждението, че във философията не може да бъде вярно нищо, което е неправилно според богословието. Ако искате, нека оставим богословието настрана, но човечество, което не признава, че в естествените науки не може да бъде вярно нищо, което пред философията е неправилно, не е човечество. Аргументацията на католическата църква против Галилей се свеждаше до това, че неговите постановки са философски абсурдни. По-съкрушителна аргументация няма.

— Де, де, аргументите на нашия беден, велик Галилей се оказаха по-състоятелни! Не, дайте да говорим сериозно, професоре! Отговорете ми пред тези двама внимателни люде на въпроса: вярвате ли в една истина, в обективната, научна истина, стремежът към която е върховният закон на всяка нравственост, истина, чиито победи над авторитета бележат славната история на човешкия дух?!

Ханс Касторп и Йоахим извърнаха глава от Сетембрини към Нафта, първият по-бързо от втория. Нафта отговори:

— Такава победа не е възможна, тъй като авторитетът е човекът, неговият интерес, неговото достойнство, неговото спасение; между авторитета и истината не може да има противоречия. Те се покриват.

— Според това истината ще бъде…

— Истина е, което помага на човека. В него е резюмирана природата, всред цялата природа само той е сътворен и цялата природа съществува само за него. Той е мярката на всяко нещо и неговото спасение е критерият за истината. Едно теоретично познание, на което липсва практическото отношение към идеята за спасение на човека, е толкова неинтересно, че се налага да му се отрече всяка истинна стойност, да не се възприема. Християнските векове бяха напълно единодушни върху това, че естествените науки нямат значимост за човека. Лактанций, когото Константин Велики избрал за учител на сина си, направо попитал какво блаженство ще изпита, ако знае къде извира Нил и какво бръщолевят физиците за небето. А да видя как бихте му отговорили! Ако са предпочитали Платоновата философия пред всяка друга, то е било, защото тя не се занимава с познанието на природата, а с познанието на бога. Мога да ви уверя: човечеството е на път да се върне към тази гледна точка и да се съгласи, че задачата на истинската наука не е да търчи по неспасителни познания, а принципно да изключва вредното или дори това, което само е незначително в идейно отношение, и с една дума, да манифестира инстинкта, мярката, избора. Детинско е да се мисли, че църквата е бранила мрака срещу светлината. Тя трикратно добре е постъпила, когато е обявявала за наказуем всеки „безусловен“ стремеж към познанието на нещата, тоест оня стремеж, който няма пред вид духовното, който се е отърсил от целта да се постигне спасение; това, което е завлякло човека в мрака и ще го завлече още по-дълбоко, са по-скоро „безусловните“, афилософските естествени науки.

— Проповядвате един прагматизъм — отвърна Сетембрини, — който трябва само да приложите в политиката, за да стане явна цялата му зловредност. Добро, вярно и справедливо е това, което е полезно на държавата. Нейното благополучие, нейното достойнство, нейното могъщество са критерият за нравственото. Хубаво! Така се отваря широко вратата за всяко престъпление, след което идете да търсите човешката правда, индивидуалната справедливост, демокрацията…

— Предлагам малко логика — отби удара Нафта. — Или Птоломей и схоластиката имат право и светът има край във времето и пространството. Тогава божеството е трансцендентно, антагонизмът между бога и света остава налице и човекът също е дуалистично същество: проблемът на душата му се състои в противоречието между сетивното и свръхсетивното и всичко, що се отнася до обществото, е далеч по-второстепенно. Само този индивидуализъм мога да призная за последователен. Или пък вашите ренесансови астрономи са открили истината и космосът е безкраен. Тогава няма свръхсетивен свят, няма дуализъм; отвъдният свят е погълнат от земния, антагонизмът между бога и природата отпада и тъй като в този случай човешката личност не е вече полесражение на две враждебни начала, а е хармонична, единна, вътрешночовешкият конфликт остава да съществува само като конфликт на личните и обществени интереси и смисълът на държавата става, нещо чисто езическо, закон на нравствеността. Едното или другото.

— Протестирам! — извика Сетембрини, като с протегната ръка подложи чашата си на домакина. — Протестирам срещу инсинуацията, че модерната държава е равнозначна с някакво дяволско робство на индивида! Протестирам на трето място, и то срещу объркващата алтернатива между прусащина и готическа реакция, пред която искате да ни поставите! Демокрацията няма друг смисъл освен индивидуалистичната коректура на всеки държавен абсолютизъм. Истината и справедливостта са най-блестящата украса на личната нравственост; в случай на конфликт с държавните интереси те биха могли дори да придобият вид на противодържавни сили, докато всъщност имат пред вид по-висшето, нека кажем: свръхземното благополучие на държавата. Възраждането като извор на боготворенето на държавата! Каква лъжлива логика! Постиженията — казвам с етимологичен акцент: постиженията на Възраждането и Просвещението, господине, се наричат личност, човешко право, свобода!

Слушателите поеха дъх, защото бяха спрели да дишат при дългата реплика на Сетембрини. Ханс Касторп не можа да се стърпи и удари с ръката си по масата, макар и сдържано. „Блестящо!“ — процеди той през зъби, а и Йоахим прояви силно задоволство, въпреки че бе споменато нещо против прусащината. Но после и двамата се извърнаха към бития събеседник — Ханс Касторп тъй ревностно, че подпря лакът върху масата, а брадата върху ръката си, горе-долу както при рисуването на прасето, и напрегнато, съвсем отблизо, се вгледа в лицето на господин Нафта.

Той седеше мълчалив и наострен; мършавите ръце почиваха на скута му. И каза:

— Постарах се да внеса логика в нашия разговор, а вие ми отговаряте с високопарности. Известно ми бе горе-долу, че Възраждането е донесло това, което наричат либерализъм, индивидуализъм, хуманистична буржоазия, но вашите „етимологични акценти“ не ме трогват, защото „боренето“, героичното време на вашите идеали е отдавна отминало, тези идеали са мъртви, те в най-добрия случай днес изживяват последните си часове и нозете на тия, които ще ги изнесат, са вече пред вратата. Вие се наричате, ако се не лъжа, революционер. Но ако вярвате, че резултатът на бъдещите революции ще бъде свобода, много се лъжете. За петстотин години принципът на свободата е преизпълнен и надживян. Една педагогика, която и днес още се смята за дъщеря на Възраждането и съзира своите образователни средства в критиката, освобождението и отглеждането на човешкото „аз“, в разрушаването на абсолютно определени форми на живота, такава една педагогия може да регистрира някои моментни реторични успехи, но за просветения нейната изостаналост ще бъде извън всяко съмнение. Всички истински възпитателни организации от край време са знаели какво само може действително да бъде от значение винаги, при всяка педагогия: абсолютната заповед, желязната спойка, дисциплината, жертвоготовността, отказът от собственото „аз“, насилието над личността. Накрай, едно безсърдечно неразбиране на младежта е да се вярва, че тя намира някакво удоволствие в свободата. Нейното най-голямо удоволствие е послушанието.

Йоахим се изправи на мястото си. Ханс Касторп се изчерви. Господин Сетембрини възбудено взе да навива хубавите си мустаци.

— Не! — продължи Нафта. — Не освобождението и процъфтяването на въпросното „аз“ са тайната и повелята на времето. Това, което му трябва, което то иска и което то ще си създаде, това е… терорът.

Последната дума той бе изговорил по-тихо от всичко предшестващо, без да помръдне; само очилата му проблеснаха за миг. Тримата, които го слушаха, се бяха свили, също и Сетембрини, който обаче скоро се усмихна и се съвзе.

— А може ли да се осведомим — попита той — кого или какво — виждате, че цял съм се превърнал на въпрос, просто не зная как да ви запитам, — кого или какво си представяте като носител на този — с неохота повтарям думата, — на този терор?

Нафта седеше притихнал, наострен и наелектризиран. Той каза:

— Заповядайте. Смятам, че няма да сгреша, ако предпоставя нашето съгласие, допускайки едно праисторическо състояние на човечеството, състояние без държава и насилие, състояние на непосредствено родство с бога, когато не е имало нито господство, нито слугуване, нито закон, нито наказание, никаква неправда, никаква плътска връзка, никакви класови различия, никаква работа, никаква собственост, а равенство, братство, нравствено съвършенство.

— Много добре. Съгласен съм — заяви Сетембрини. — Съгласен съм с изключение на точката за плътската връзка, която очевидно е съществувала във всички времена, тъй като човек е едно високоорганизирано гръбначно и не може както други същества по друг начин…

— Както обичате. Аз установих нашето принципно съгласие, що се отнася до първоначалното райско състояние на директна връзка с бога и липса на правосъдие, състояние, което загубихме поради грехопадението. Смятам, че може да продължим ръка за ръка и по-нататък този път донякъде, приемайки държавата като последица на един обществен договор, който държи сметка за греха и е сключен за защита срещу неправдата; в тоя договор съзираме произхода на господарската власт.

— Benissimo!^[22] — извика Сетембрини. — Обществен договор… това е Просвещението, това е Русо. Не бих помислил…

— Моля ви се. Тук нашите пътища се разделят. От факта, че всяко господство и всяка власт първоначално са били у народа и че той е прехвърлил на държавата, на княза своето законодателно право и цялата своя власт, вашата школа преди всичко вади заключение за революционното право на народа по отношение на царската власт. В замяна на това ние…

„«Ние». — помисли Ханс Касторп напрегнат. — Кои са тези «ние». Трябва непременно после да попитам Сетембрини за кои «ние» говори той.“

— Ние от наша страна — продължи Нафта, — може би не по-малко революционни от вас, от край време преди всичко сме вадили заключението за първенството на църквата пред светската държава. Защото, ако небожественият произход на държавата не е написан на челото й, достатъчно би било да споменем само този исторически факт, че тя води началото си от волята на народа, а не като църквата от волята божия, за да я определим ако не направо като учреждение на злото, то във всеки случай поне като следствие на крайна нужда и на греховното несъвършенство.

— Държавата, господине…

— Знам какво мислите за националната държава. „Над всичко любовта към отечеството и неутолимата жажда за слава.“ Това е от Вергилий. Вие го коригирате посредством малко либерален идеализъм и това е демокрацията, но вашето принципно отношение към държавата си остава напълно незасегнато. Че нейната душа са парите, това очевидно не ви тревожи. Нима искате да ме опровергавате? Древният свят бе капиталистически, защото се прекланяше пред държавата. Християнското Средновековие ясно прозря иманентния капитализъм на светската държава. „Парите ще бъдат император“ — това е едно предсказание от единадесетия век. Отричате ли, че то буквално се е изпълнило и че по този начин дяволът е превзел напълно света?

— Драги приятелю, думата имате вие. Горя от нетърпение да се запозная с великия непознат, носителя на ужаса.

— Рисковано любопитство от страна на глашатая на една обществена класа, класа—носител на тази свобода, която съсипа света. Мога в краен случай да се откажа от вашата реплика, тъй като ми е известна политическата идеология на буржоазията. Нейната цел е демократичната империя, самопревишаването на националния държавен принцип до универсалност, до световната държава. Владетелят на тази империя? Ние го знаем. Вашата утопия е отвратителна и въпреки това… ние отново се срещаме на този пункт. Защото нашата капиталистическа световна република има нещо трансцендентно, световната държава действително е трансцендентността на светската държава и ние сме единодушни в убеждението, че на съвършеното първоначално състояние на човечеството ще трябва да отговаря едно съвършено крайно състояние, което е нейде далече на хоризонта. От дните на Григорий Велики, основател на божията държава, църквата е смятала за своя задача да върне човека под ръководството на бога. Претенцията на папата за господство не е била издигната заради самата нея, а защото неговата наместническа диктатура е била средство и път към спасителната цел, преходна форма от езическата държава към царството небесно. Вие разказахте на тия учащи се тук за кървавите деяния на църквата, за нейната наказваща нетърпимост — съвсем неразумно, защото ревността към бога естествено не може да бъде пацифистичен, а и Григорий е казал следните слова: „Проклет да бъде човекът, който въздържа меча си от кръв!“ Че властта е зла, това ние знаем. Но дуализмът на добро и зло, на задгробен и земен свят, на дух и власт трябва, за да дойде царството небесно, временно да отстъпи пред един принцип, който обединява аскетизма и господството. Това е, което наричам необходимостта на терора.

— Носителя! Носителя!

— Вие питате? Нима вашето манчестърство е пропуснало да отбележи едно социално учение, което означава преодоляването на икономизма и чиито принципи и цели напълно съвпадат с принципите и целите на божията държава? Църковните отци са определили „мое“ и „твое“ като гибелни думи, а частната собственост като противозаконно присвояване и кражба. Те са отхвърляли притежанието на имоти, защото според божественото естествено право земята е обща за всички човеци и затова дава плодовете си за общо ползване от всички. Те са учели, че само алчността, една последица от грехопадението, застъпва правата за притежание и е създала отделната, лична собственост. Те са били достатъчно хуманни, достатъчно антитърговци, за да нарекат стопанската дейност изобщо опасност за спасението на душата, тоест за човечеството. Те са ненавиждали парите и паричните сделки и са наричали капиталистическото богатство гориво за адския огън. Основният икономически закон, според който цената е резултат от съотношението между предлагане и търсене, те са презирали от дън душа и сърце, а използването на конюнктурата са проклели като цинична експлоатация на бедственото положение на ближния. В техните очи е имало една още по-безбожна експлоатация: експлоатацията на времето, безчинството да се събира премия върху простото протичане на времето, става дума за лихвата, чрез която се злоупотребява с една всеобща божия институция, с времето, в полза на единия и във вреда на другия.

— Benissimo! — извика Ханс Касторп, като от ревност си послужи с одобрителната формула на господин Сетембрини. — Времето… Една всеобща божия институция… Това е извънредно важно!…

— Точно така — продължи Нафта. — Тези човешки духове са смятали за гнусна идеята, че парите могат самостоятелно да се умножават, свели са към понятието „лихвоимство“ всички сделки с лихва и спекулация и са заявили, че всеки богаташ е или крадец, или наследник на крадец. Те са отишли и по-далеч. Смятали са, както Тома Аквински, търговията изобщо, чистата търговска сделка, купуването и продаването с прибирането на печалба като позорно занятие, щом като не е имало преработка, подобрение на стопанското благо. Те не са били склонни да оценяват много високо труда, защото той е една етична категория, не религиозна, и се полага в служба на живота, не на бога. И когато са се занимавали само с живота и икономиката, те са изисквали продуктивният труд да бъде предпоставка за икономическа изгода и мерило за почтеност. Достоен за уважение според тях е земеделецът, не индустриалецът. Защото те са искали производството да се нагажда според нуждите и са ненавиждали масовата продукция на стоки. Е добре, всички тези икономически принципи и мерила възкръсват сега, след вековното затрупване, в съвременното движение на комунизма. Сходството е пълно чак до смисъла на претенцията за господство, което интернационалният труд предявява на интернационалното търговско и спекулантско съсловие — световния пролетариат, който днес противопоставя на буржоазно-капиталистическото разтление хуманизма и критериите на божията държава. Диктатурата на пролетариата, тази политико-икономическа повеля на времето, няма пред вид господството заради самото него и навеки, а едно временно анулиране на противоречието между духа и властта под знака на кръста, едно преодоляване на света посредством световното господство, един преход, една трансцендентност, една империя. Пролетариатът е взел в ръцете си делото на Григорий, наследил е неговата ревност към бога и той не повече от него ще може да възпре ръката си пред кръвопролитието. Неговата задача е ужасът — заради благото на света и за постигането на спасителната цел, на бездържавната и безкласовата синовност божия.

Тъй завърши Нафта своята безпощадна реч. Малкото събрание мълчеше. Младите хора погледнаха към господин Сетембрини. Негов ред беше да вземе някакво становище. Той рече:

— Удивително. Аз наистина признавам своя потрес, не очаквах това. Roma locuta^[23]. И как… и как проговори Рим! Той направи пред очите ни едно йератическо салтомортале — ако тук има противоречие в прилагателното, той го е „временно анулирал“, ах, да! Повтарям: това е удивително. Смятате ли възраженията за мислими, професоре, възраженията от гледна точка на последователността? Вие преди малко се постарахте да ни накарате да разберем един християнски индивидуализъм, почиващ върху двоякостта на бога и света, и да ни докажете неговото превъзходство над всяка политически обусловена нравственост. Няколко минути по-късно вие докарвате социализма до диктатура и ужаси. Как да се съгласуват тия неща?

— Противоположностите — каза Нафта — могат да се съгласуват. Не се съгласува само половинчатото и посредственото. Вашият индивидуализъм, както вече си позволих да забележа, е една половинчатост, една концесия. Той коригира вашата езическа идея за държавна нравственост посредством малко християнство, малко „право на индивида“, малко тъй наречена свобода, това е всичко. В замяна на това един индивидуализъм, който изхожда от космическото, от астрологическото значение на индивидуалната душа, един не социален, но религиозен индивидуализъм, който не схваща човешкото като противоречие между „аз“ и обществото, а като противоречие между „аз“ и бога, между плътта и духа — един такъв индивидуализъм много добре се съгласува с най-обвързващата общност…

— Той е анонимен и всеобщ — каза Ханс Касторп.

Сетембрини го изгледа учуден до немай-къде.

— Млъкнете, инженере! — заповяда той със строгост, която трябваше да мине за сметка на нервността и напрежението му. — Учете се, но не произвеждайте!… Това е един отговор — каза той, като отново се извърна към Нафта. — Той малко ме утешава, но все пак е отговор. Да погледнем всички последици право в очите… С индустрията християнският комунизъм отрича техниката, машината, прогреса. С това, което наричате лихвоимство, с парите и паричните сделки, които в класическата древност далече повече са се ценели от земеделието, той отрича свободата. Защото е ясно, просто избожда очите, че по този начин, както през Средновековието, всички частни и обществени отношения се свързват със земята, също и — не ми е много лесно да го изговоря, — също и личността. Може ли само земята да изхранва човека, то само тя е, която дава свободата. Ако не притежават земя, занаятчиите и селяните, колкото и да се смятат за достопочтени, са крепостни на тоя, който притежава такава. И действително дори голяма част от градовете се състоеше от крепостни чак до късното Средновековие. През време на разговорите вие споменахте на два-три пъти и нещо за човешкото достойнство. А същевременно застъпвате един икономически морал, който лишава от свобода и достойнство човешката личност.

— По въпроса за достойнството и недостойнството — възрази Нафта — може да се говори. Засега бих останал доволен, ако тези зависимости ви дадат повод да не схващате свободата толкова като някакъв красив жест, а като проблема. Вие констатирате, че в своята красота и човещина християнският икономически морал създава крепостници. В замяна на това аз констатирам, че каузата на свободата, каузата на градовете, както по-конкретно можем да се изразим — че тази кауза, колкото и да е морална, е исторически свързана с най-човешкото израждане на икономическия морал с всичките страхотии на съвременното лихвоимство и спекулантство, със сатанинското господство на парата, на сделката.

— Принуждавате ме да изтъкна, че не се криете зад двусмислици и антиномии, а ясно и недвусмислено се обявявате за привърженик на най-черната реакция!

— Първата крачка към истинската свобода и хуманност ще направим, ако отърсим от себе си жалкия страх от понятието „реакция“.

— Е, достатъчно — заяви господин Сетембрини с леко разтреперан глас, като отмести чашата и чинията, които между впрочем бяха празни, и стана от коприненото канапе. — Достатъчно е за днес, достатъчно е за един ден, както ми се струва. Професоре, благодарим за апетитната закуска и за твърде духовития разговор. Режимът зове моите приятели от санаториума, а искам, преди да си тръгнат, да им покажа моята килия горе. Елате, господа! Addio, padre!^[24]

Сега той бе нарекъл Нафта дори „padre“. Ханс Касторп отбеляза това с вдигнати вежди. Никой не се възпротиви на това, че Сетембрини накара братовчедите да си тръгнат, че разполагаше с тях и че нито дума не пророни да запита дали случайно и Нафта не желае да се присъедини към тях. Младите хора си взеха сбогом, също благодарейки, и получиха покана отново да дойдат. Те тръгнаха с италианеца, а на изпроводяк Ханс Касторп получи заемообразно книгата „De miseria humanae conditionis“, един прогнил подвързан том. Киселият и небръснат Лукачек все още седеше на масата, наведен над роклята за старата жена, когато те минаха край неговата отворена врата, за да стигнат до стръмната като катаряга стълба към таванския етаж. То между впрочем и точно погледнато, не бе никакъв етаж. Озоваха се направо на тавана с дялани греди под шиндите, където владееше някаква лятна атмосфера на хамбар и мирис на топло дърво. Но на тавана имаше две стаички и в тях живееше републиканският капиталист, те служеха на белетриста, сътрудник на „Енциклопедията на страданията“, за работен кабинет и спалня. Той весело ги показа на младите си приятели, нарече апартаментчето изолирано и уютно, за да им подскаже подходящите думи, които да им послужат за похвала — и от това те единодушно се възползваха. Било чудесно — изолирано и уютно, точно както той казал. Те хвърлиха поглед в малката спалня, където пред тясното и късо легло бе постлан малък излинял килим, и отново свърнаха към работното помещение, което също така бе оскъдно обзаведено, но се отличаваше с някакъв параден и даже смразяващ ред. Тромави, старомодни столове със седалки от плетена слама, четири на брой, бяха симетрично разположени покрай вратите, а и диванът бе също прилепен до стената, така че кръглата маса със зелена покривка стоеше усамотена посред стаята; върху нея, като прозаично украшение или за освежаване, бе поставено стъкло за вода, захлупено с обърната наопаки чаша. Книги, подвързани и броширани, се опираха косо една с друга върху малка полица на стената, а до отвореното прозорче се мъдреше един висок изящно изработен пулт с наклонен плот, пред който имаше на пода малко, дебело парче кече, едва колкото да стъпи човек върху него. Ханс Касторп застана един миг за проба там — до работното място на господин Сетембрини, където за енциклопедически цели и от гледището на човешките страдания се обработваше художествената литература; той подпря лакти върху скосения плот и отсече, че тук човек действително се чувства изолирано и уютно. Тъй, каза той, трябва да е стоял на времето в Падуа бащата на Лодовико пред своя пулт със своя дълъг, фин нос… и разбра, че е застанал наистина пред пулта на починалия учен, че също и столовете, и масата, и дори стъклото за вода са били негово притежание, а и нещо повече: сламените столове били собственост още на дядото карбонар, те били украсявали стените на адвокатското му бюро в Милано. Това бе внушително. Физиономията на столовете доби нещо политически подмолно в очите на младите хора, В Йоахим стана от стола си, където, нищо неподозиращ, се бе разположил с кръстосани нозе, недоверчиво го изгледа и вече не седна върху му. Ханс Касторп обаче, застанал до пулта на Сетембрини-старши, се позамисли как ли работи тук синът, съчетавайки политиката на дядото, хуманизма на бащата и белетристиката. После и тримата излязоха. Писателят бе предложил на братовчедите да ги изпрати.

По пътя те отначало мълчаха, но мълчанието им бе посветено на Нафта, а Ханс Касторп можеше да почака: той бе сигурен, че Сетембрини ще заговори за съквартиранта си, че дори именно с тази цел бе тръгнал за тях. Той не се измами. След като пое дъх сякаш за да се затича, италианецът почна:

— Господа… искам да ви предвардя.

Тъй като той остави да настъпи пауза, Ханс Касторп, разбира се, с престорено учудване запита:

— От какво?

Той би могъл поне да запита: „От кого?“, но се изрази безлично, за да манифестира своята невинност, докато даже и Йоахим добре знаеше за какво става дума.

— От личността, чиито гости току-що бяхме — отвърна Сетембрини — и с която ви запознах мимо желанието и намерението си. Вие знаете, случаят така пожела и аз нямах друг изход, но аз нося отговорността и тя много ми тежи. Мой дълг е да предвардя вашата младост от духовната опасност, която я грози при контакта с този човек, и между другото да ви помоля да държите връзките си с него в разумни граници.

Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата.

— Е, без съмнение — каза Ханс Касторп. Май че не всичко било напълно в ред около този Нафта, пък и приказките му понякога звучали малко странно; той направо създавал впечатление, като че ли иска да вярва, че слънцето се върти около земята. Но в края на краищата как те, братовчедите, биха се сетили, че е неразумно да поддържат контакт с един негов, на Сетембрини, приятел? Нека кажел той сам: чрез него те се били запознали с Нафта, били ги срещнали заедно, той се разхождал с него, слизал непринудено да пие чай в стаята му; всичко това доказвало…

— Сигурно, инженере, сигурно. — Гласът на Сетембрини прозвуча меко, примирено и въпреки това леко трепереше. — Така може да ми се отговори, затова и вие ми отговаряте така. Добре, аз съм готов да се оправдая. Живея с този господин под един покрив, срещите са неизбежни, една дума поражда друга, запознаваме се. Господин Нафта е умна глава — това е рядко. Той е мисловна натура — аз също. Нека ме осъди, който иска, но аз използвам възможността да кръстосам шпагата на идеята си с един все пак равностоен противник. Жива душа нямам около себе си… С една дума, вярно е, че отивам у него, той идва у мене, разхождаме се заедно. Спорим. Спорим до кърви, почти всеки ден, но признавам, че противоположността и враждебността на неговите идеи още повече ме примамват да се срещаме него. Необходимо ми е триенето. Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят… при това моите убеждения са укрепнали. Как бихте могли да твърдите същото за себе си — вие, лейтенанте, или дори вие, инженере? Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

— Аха — каза Ханс Касторп. Вярно било, че двамата, братовчед му и той, са повече или по-малко застрашени натури. Той разбирал, касаело се до историята за грижовните чеда на живота. Но, от друга страна, можело да се цитира Петрарка и неговият девиз, господин Сетембрини го знаел, а и във всеки случай напълно си заслужавало да се чуе каквото излагал Нафта: човек трябвало да бъде справедлив, това за комунистическото време, за чието изтичане никой не бивало да получи премия, било отлично; после много му било интересно да чуе някои неща за педагогиката, които без Нафта никога нямало да стигнат до ушите му…

Господин Сетембрини стисна устни, поради което Ханс Касторп побърза да добави, че сам той естествено се въздържал да вземе страна и становище, но все пак смятал, че заслужава да се чуе това, което Нафта казал за насладите на младежта.

— Но най-напред ми обяснете сега само едно нещо! — продължи той. — Този господин Нафта, казвам „този господин“, за да намекна, че съвсем не му симпатизирам безусловно, а, напротив, вътрешно съм крайно сдържан…

— При което добре постъпвате! — извика Сетембрини благодарно.

— … та този господин наговори сума работи против парите, душата на държавата, както се изрази, и против собствеността, защото тя била кражба, с една дума, против капиталистическото богатство, за което, струва ми се, каза, че било горивото за огъня на преизподнята… Така приблизително се изрази той веднъж, ако не се лъжа, и изпя какви ли не хвалебствия на средновековната забрана на лихвата. А при това… той сам… Прощавайте, но той трябва да е… Ами човек остава крайно изненадан, когато влезе у него. Всичката тази коприна…

— Е, да — усмихна се Сетембрини, — това е едно характерно направление на вкуса.

— … тези хубави стари мебели — продължаваше да си спомня Ханс Касторп, — скулптурната група от четиринадесетия век… венецианският полилей… малкият паж с ливреята… А и шоколаден кейк имаше колкото щеш… Той трябва лично…

— Господин Нафта — отвърна Сетембрини — е лично толкова малко капиталист, колкото съм и аз.

— Но? — попита Ханс Касторп. — Във вашето изказване, господин Сетембрини, липсва едно „но“.

— Е добре, ония там не оставят да търпи нужда никого от своите.

— Кои „ония там“.

— Отците.

— Кои отци?

— Но, инженере, става дума за йезуитите.

Настъпи пауза. Братовчедите бяха изумени до немай-къде. Ханс Касторп извика:

— Какво, тоя човек, да го вземат дяволите, е йезуит?!

— Отгатнахте — каза Сетембрини язвително.

— Не, никога в живота си не бих… Кой да му се надява! Затова, значи, го титулувахте „padre“.

— Преувеличих малко, от учтивост — отвърна Сетембрини. — Господин Нафта не е отец. Болестта е причина, задето не е стигнал засега дотам. Но той е изкарал послушничеството и е дал първия обет. Болестта го е принудила да прекъсне философските си занимания. После е служил няколко години като префект в един институт на ордена, тоест надзирател, наставник и гуверньор на младите питомци. Това е отговаряло на педагогическите му наклонности. Тук също може да им се отдава, защото преподава латински в гимназията „Фридерицианум“. От пет години е тук. Не е вече сигурен дали и кога ще може да напусне това място. Но той принадлежи към ордена и дори да не бе в толкова тесни връзки с него, пак нищо нямаше да му липсва. Казах ви, че той лично е беден, искам да кажа безимотен. Естествено това е предписание. Но орденът разполага с несметни богатства и се грижи за своите хора, както видяхте.

— Гръм и мълния! — промърмори Ханс Касторп. — А пък аз изобщо нищо не съм знаел и си мислех, че такива работи вече няма в действителност! Йезуит. Аха, така!… Но кажете ми едно: щом като ония там толкова добре го снабдяват и обезпечават, защо, за бога, живее тогава… Разбира се, не искам да ви засягам квартирата, господин Сетембрини, вие чудесно сте се настанили у Лукачек, толкова приятно изолирано и освен това уютно. Искам обаче да кажа: ако Нафта рине парите с лопата, нека се изразя по народному, защо не си намери друго жилище, по-представително, с приличен вход и големи стаи, някой изискан дом? Има нещо потайно, авантюристично, тъй както се е сврял в тая дупка с всичката коприна…

Сетембрини сви рамене.

— Сигурно се е ръководил — каза той — от съображения на такт и вкус. Допускам, че облекчава антикапиталистическата си съвест, като обитава стаите на един бедняк, а се обезщетява посредством начина, по който ги обитава. Тук трябва да има пръст и дискретността. Човек не разтръбява пред всички колко добре се грижи дяволът отзад за него. Закрива се зад някоя съвсем невзрачна фасада, а вътре се отдава на своя копринен попски вкус.

— Извънредно забележително! — каза Ханс Касторп. — Признавам, че за мен това е съвсем ново и направо ме развълнува. Не, ние наистина ви дължим благодарност, господин Сетембрини, за това запознанство. Ще повярвате ли, че ние много пъти още ще го посетим? Това е сигурно. Такъв контакт разширява хоризонта в съвсем неочаквани размери и ни запознава с един свят, за чието съществуване и понятие не сме имали. Истински йезуит! А когато казвам „истински“, сам си давам ключовата дума за това, което ми минава през главата и което все пак искам да забележа. Питам: истински ли е той? Знам, ще кажете: какво истинско може да има у човек, когото дяволът снабдява по задни пътища. Аз обаче искам друго да кажа, въпросът ми се свежда до: истински ли е той като йезуит — това ми минава през главата. Та той изприказва един куп неща — вие знаете какво имам пред вид — за съвременния комунизъм и за ревността към бога у пролетариата, който не бива да въздържа ръката си от кръвопролитие, накратко — неща, за които няма какво да кажа повече, но нашият дядо с гражданското копие е бил невинно агънце в сравнение с тоя, прощавайте за израза. Бива ли така? Съгласни ли са с него началниците му? Съвпадат ли такива изказвания с римската доктрина, за която орденът събужда интерес по целия свят, доколкото знам? Не е ли това — как му викаха — ерес, отклонение, некоректност? Ей това на ме занимава във връзка с Нафта и бих искал да чуя какво мислите Вие.

Сетембрини се усмихна.

— Много просто. Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа — иначе не бих търсил неговото общество — и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособявания, връзки, съвременни промени. Вие видяхте, че и аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не бе се разкривал пред мене. Аз използвах импулса, който видимо му даде вашето присъствие, за да го подсторя да си каже последната дума в някои отношения. Тая дума се оказа доста странна, доста отвратителна…

— Да-да, но защо не е станал отец? Той отдавна е навършил предписаната възраст.

— Нали ви казах, че засега болестта го е възпрепятствала.

— Добре, но щом като той е на първо място йезуит и на второ човек на духа, на комбинациите, не смятате ли, че второто, допълнителното, е във връзка с болестта му?

— Какво искате да кажете?

— Не-не, господин Сетембрини. Искам само да кажа: той има някакъв възпален участък, който му е попречил да стане отец. Но и неговите комбинации биха му попречили и затова комбинациите и възпаленият участък са едно. Той посвоему е също някакво грижовно дете на живота, един joli jesuite с една petite tache humide.

Бяха стигнали до санаториума. На площадката пред дома те се поспряха за момент, преди да се разделят — стояха така на малка група, докато няколко пациенти, които висяха пред портала, ги гледаха как разговарят. Господин Сетембрини каза:

— Нека отново повторя, млади мои приятели, предупреждавам ви. Не мога да ви попреча да укрепите едно вече сключено запознанство, щом като ви подтиква любопитството. Но въоръжете с недоверие сърцето и духа си, никога не оставайте без критична съпротива. Ще ви охарактеризирам този човек с една дума. Той е сластолюбец.

Лицата на братовчедите се удължиха. После Ханс Касторп попита:

— Един… какъв? Но позволете, той е член на ордена. Там се дават известни обети, доколкото знам, а освен това той е толкова смачкан и хилав…

— Глупости говорите, инженере — отвърна господин Сетембрини. — Това няма нищо общо с хилавостта, а що се отнася до обетите, те се дават и под резерва. Аз обаче говорех в един по-широк и по-духовен смисъл, за който смятах, че в края на краищата трябва да намеря разбиране у вас. Спомняте ли си още как един ден ви посетих във вашата стая, то беше отдавна, ужасно отдавна, току-що ви бяха приели и вие пазехте леглото…

— Разбира се! Вие пристигнахте в здрача и запалихте лампата, спомням си като днес…

— Добре, тогава се завърза разговор помежду ни, както, слава богу, често ни се случва — на по-възвишени теми. Мисля дори, че говорихме за смъртта и живота, за достойнствата на смъртта, доколкото тя е условие и принадлежност на живота, и за гротескността, в която тя изпада, когато духът по един отвратителен начин я изолира като принцип. Господа! — продължи господин Сетембрини, като пристъпи досами двамата млади хора, разпъна към тях като вилка палеца и средния пръст на лявата си ръка сякаш за да ги обедини във внимание, и назидателно издигна показалеца на десницата си. — Запомнете добре, че духът е суверенен, неговата воля е свободна, той определя нравствения мир. Изолира ли той дуалистично смъртта, тя наистина и фактически се превръща чрез тази духовна воля в самостоятелна, враждебна на живота сила, разбирате ли ме, в антагонистичен принцип, във велико изкушение и нейното царство е царството на сластолюбието. Вие ще запитате: защо на сластолюбието? Отговарям ви: защото тя разлага и избавя, защото тя е избавлението, но не избавление от злото, а едно зло избавление. Тя разлага нравите и нравствеността, избавя от дисциплината и благоприличието, дава свобода за сластолюбие. Ако ви казвам да се пазите от този човек, с когото толкова неохотно ви запознах, ако искам от вас трижди да препашете сърцата си с критика при връзките и разговорите с него, това върша, защото всичките негови идеи имат сластолюбив характер, защото те стоят под закрилата на смъртта — до немай-къде развратна сила, както ви казах тогава, инженере; добре си спомням израза, аз всякога запомням силните и сполучливи фрази, които съм имал случай да кажа, — под закрилата на една насочена против благонравието, напредъка, труда и живота сила, и най-благородният дълг на един възпитател е да брани младите души от нейния сатанински полъх.

Човек не можеше да говори по-добре от Сетембрини, по-ясно и по-завършено. Ханс Касторп и Йоахим Цимсен му благодариха най-учтиво за това, което бяха чули, сбогуваха се и се изкачиха към портала на „Бергхоф“, а господин Сетембрини се върна при своя хуманистичен пулт, като подмина копринената килия на господин Нафта.

Това беше първото посещение на братовчедите у Нафта, чието протичане ние тук разказахме. Оттогава последваха две или три други, едното дори в отсъствието на господин Сетембрини; и те доставиха на младия Ханс Касторп материал за размишления, когато седеше на своето уединено място всред сините цветове и „управляваше“, докато пред духовния му взор се възправяше фантастичната фигура, наречена „homo dei“.