Томас Ман
Вълшебната планина (35)

Промени

Какво представлява времето? Една тайна — нереална и всемогъща. Една предпоставка за света на явленията, едно движение, свързано и смесено със съществованието на телата в пространството и с тяхното движение. Но нямаше ли да има движение, ако нямаше време? Питай си ти! Е ли времето функция на пространството? Или обратно? Или двете са идентични? Питай си, питай! Времето е дейно, то, както се казва, тече. А от това какво произтича? Промяна! Сега не е тогава, тук не е там, защото между едното и другото има движение. Тъй като обаче движението, по което мерим времето, е кръгообразно, затворено само в себе си, то това е движение и промяна, които човек със същото основание би могъл да определи като покой и неподвижност, защото едно „тогава“ постоянно се повтаря в едно „сега“, едно „там“ в едно „тук“. А тъй като и с най-отчаяни напъни не можем да си представим едно време с начало и край и пространство с граници, хората са решили да си „представят“ времето и пространството като безкрайни — очевидно смятайки, че това, макар и да не е много добро, все пак е нещо. Не означава ли обаче постановяването на Вечното и Безкрайното едно логично и математично унищожаване на всичко, което е ограничено по време и място, неговото относително свеждане до нула? Как могат да бъдат и хармония с принудителното допускане на Вечното и Безкрайното понятия като разстояние, движение, промяна, пък и съществованието на ограничени тела във всемира? Питай си, колкото щеш!

Такива и подобни въпроси си задаваше Ханс Касторп в своя мозък, който още при пристигането му тук горе се бе показал склонен към индискретности и търсения от този род и се бе особено изострил и одързостил за разправии, може би поради един зъл, но мощен нагон, който междувременно се бе уталожил. Той питаше и себе си, и добрия Йоахим, и долината, покрита от незапомнени времена със сняг, макар че очевидно не можеше да очаква нещо подобно на отговор от нито едно от трите места — трудно е да се каже от кое най-малко. На самия себе си той поставяше такива въпроси тъкмо и само защото не знаеше отговора, Йоахим пък почти не можеше да бъде привлечен да вземе участие, тъй като той, както Ханс Касторп бе казал една вечер на френски, за нищо друго не мислеше, освен как да стане войник в равнината; напоследък той се бе показал склонен да сложи чрез един преврат край на ожесточената борба, която водеше с тая своя ту приближаваща се, ту подигравателно чезнеща в далечината надежда. Да, да, добрият, търпеливият, честният и толкова държащият на службата и дисциплината Йоахим се бе поддал на бунтовни пристъпи, той се бе опълчил срещу скалата на Гафки, онази система за изследвания, с помощта на които долу в лабораторията или „лабото“, както обикновено казваха, се откриваше и установяваше категорията на пациентите, носители на бацили: числото на Гафки, от което всичко зависеше, се определяше по това дали в изследваната проба се намират само единични бацили, или гъмжат безброй. Отброеното число очертаваше напълно достоверно изгледите за оздравяване на съответния му носител и по него не бе трудно да се определи количеството на месеците или годините, които някой трябваше да прекара тук — като се почне от половингодишното посещение „на крак“, та до присъдата „до живот“, която, изчислена по време, често пъти не траеше кой знае колко много. И тъй Йоахим се възмущаваше от скалата на Гафки, той открито се отказваше да вярва в нейния авторитет — не съвсем открито, не тъкмо пред началствата, но пред братовчед си и дори на трапезата.

— До гуша ми дойде, няма вече да им позволявам да се подиграват с мене — казваше той високо и кръвта се изкачваше в бронзираното му лице. — Преди четиринайсет дни имах Гафки № 2, една дреболия, най-добри перспективи, а днес № 9, цяло гъмжило, и дума не може да става за равнината. Сам дяволът не би могъл да разбере какво става с мен, та това е просто нетърпимо. Горе на Шатцалп лежи един мъж, гръцки селянин, изпратили го от Аркадия, изпратил го някакъв агент — безнадежден случай, галопираща туберкулоза, всеки ден го очакват да умре, а тоя мъж никога в живота си не е имал бацили в храчките си. В замяна на това дебелият белгиец, когото изписаха здрав, когато дойдох, имаше Гафки № 9, бацилите така си гъмжаха у него, а при това имаше само една съвсем малка каверна. Много здраве има от мене тоя Гафки! Слагам край, заминавам си в къщи, пък ако ще и да умра!

Тъй говореше Йоахим и всички бяха болезнено слисани, виждайки тоя кротък, улегнал млад човек да се бунтува. При заплахата на Йоахим, че ще захвърли всичко и ще замине за равнината, Ханс Касторп неволно се сети за известни изявления, които бе чул на френски от трето лице. Но той замълча; нима трябваше да изтъква пред братовчед си като образец собственото си търпение, както правеше госпожа Щьор; тя наистина назидаваше Йоахим да не роптае богохулно, а да се потопи в смирение и да вземе пример от нейното постоянство, което тя проявява тук горе, та с твърда воля се отказва да се разпорежда и домакинства в дома си в Канщат, за да възвърне някога на мъжа си в свое лице една напълно и окончателно оздравяла съпруга. Не, това Ханс Касторп все пак не искаше да стори, пък и от времето на карнавала му беше съвестно по отношение на Йоахим; съвестта му казваше, че трябва да вижда нещо като измяна, бягство и изневяра в това, за което не говореха, но което Йоахим несъмнено знаеше: става дума за две кръгли кафяви очи, една доста необоснована охота за смях и един портокалов парфюм, на чиито въздействия бе изложен по пет пъти на ден, но строго и прилично свеждаше пред тях очи към чинията си… Дори и в неохотата, с която Йоахим посрещаше неговото търсене на истината чрез отвлечени разсъждения и възгледите му върху „времето“, Ханс Касторп смяташе, че долавя нещо от това военно благочиние, което съдържаше един упрек към съвестта му. Що се отнася до долината, тая дълбоко заснежена долина, на която Ханс Касторп също така задаваше от своя превъзходен стол свръхсетивните си въпроси, то нейните зъбери, купени, склонове и кафяво-зелено-червеникави гори стояха занемели във времето, обгърнати от тихо протичащото земно време, ту светещи върху тъмната небесна синева, ту обвити от мъгли, ту искрящи като диаманти всред очарованието на лунната нощ, ту заруменени по височините от залязващото слънце — но винаги в сняг, от шест незапаметени, само мярнали се и отминали месеца насам; всички пациенти заявяваха, че не могат вече да гледат снега, той ги отвращавал, за техните изисквания в това отношение стигало и лятото, но всеки божи ден тия снежни маси, снежни купчини, снежни възглавници, заснежени склонове… това превишавало силите на човека, това било убийствено за духа и чувствата. И те носеха цветни очила — зелени, жълти и червени — сигурно и за да си щадят очите, но повече заради сърцето.

Долината и върховете покрити със сняг вече от шест месеца насам? Не, от седем! Времето крачи напред, докато разказваме — нашето време, което посвещаваме на това повествование, но също така напредва и далече отминаващото време на Ханс Касторп и неговите другари по съдба там горе всред снеговете и то докарва промени. Всичко бе на път много скоро да се осъществи, както за яд на Сетембрини бе предрекъл на бърза ръка Ханс Касторп по карнавала на връщане от курорта: не че лятното слънцестоене се бе изправило вече на прага, но Великденът бе минал през долината, април напредваше, провиждаше се Света троица, скоро щеше да пукне пролетта, снегът щеше да се стопи; не всичкият сняг — на юг, по върховете, и на север, в цепнатините на скалите по Ретиконската планинска верига, имаше вечен сняг, да не говорим за другия сняг, който всеки месец щеше да вали, но нямаше да се задържа; ала претъркулването на годината безусловно вещаеше решителни промени в недалечно бъдеще, тъй като от онази карнавална нощ, когато Ханс Касторп бе заел от госпожа Шоша един молив, бе й върнал същия по-късно и бе пожелал в замяна на това да получи за спомен нещо, което оттогава носеше в джоба си, бяха изминали шест седмици — двойно повече, отколкото Ханс Касторп в началото бе възнамерявал да остане тук горе.

И действително шест седмици изтекоха от оная вечер, когато Ханс Касторп се бе запознал с Клавдия Шоша и се бе прибрал в стаята си много по-късно от изпълнителния Йоахим; шест седмици от следващия ден, който бе донесъл заминаването на госпожа Шоша, нейното поредно, неокончателно заминаване за Дагестан, далече на изток отвъд Кавказ. Че това заминаване има само неокончателен характер, че е само временно, че госпожа Шоша възнамерява да се върне, неопределено кога, но че иска и даже трябва да се върне — за всичко това Ханс Касторп притежаваше непосредствени устни уверения, които бяха дадени не в описания вече диалог на чужд език, а по-късно, в едно оставено от нас безмълвно междувремие, през което ние прекъснахме течението на нашия свързан с времето разказ и оставихме да се разпорежда само то, чистото време. Във всеки случай младият човек бе получил тези уверения и утешителни обещания, преди да се върне в стая № 34; тъй като на следващия ден той вече не размени нито дума с госпожа Шоша, почти не можа да я види, съзря я само два пъти отдалече: на обяд, когато тя, облечена в синя сукнена пола и бяла вълнена жилетка, още веднъж затръшна вратата и пристигна със своята приятна плавна походка, при което сърцето му заби в гърлото и само строгото наблюдение от страна на госпожица Енгелхард му попречи да закрие лицето си с ръце — и после, следобед в три часа, при нейното отпътуване, на което всъщност не бе присъствал, а само бе го проследил от един прозорец на коридора, който гледаше към изхода.

Действието бе се развило така, както Ханс Касторп на няколко пъти вече през престоя си тук горе го бе видял да се развива: шейната или колата спираше на рампата, кочияшът и слугата привързваха куфарите; пред портала се събираха обитателите на санаториума приятели на този, който, оздравял, или не, се връщаше в равнината, за да живее или да умре, или пък такива, които само бягаха от режима, за да не изпуснат впечатленията от събитието; явяваше се един господин в сюртук, от администрацията, понякога даже и лекарите, а после излизаше заминаващият, който, крайно оживен за момента от предстоящото приключение, най-често със сияещо лице благосклонно поздравяваше събраните наоколо му любопитни… Този път излизащата бе госпожа Шоша — усмихната, натоварена с цветя, с дълго, рошаво, обточено с кожички пътническо манто и голяма шапка, следвана от господин Булигин, съотечественикът й с хлътналите гърди, който щеше да я изпрати донякъде си. И тя изглеждаше радостно възбудена, както бе всеки отпътуващ — само поради промяната на живота, съвсем независимо от това дали той заминава с лекарско разрешение или на свой риск и с неспокойна съвест прекъсва престоя си само от отчаяна досада. Бузите й бяха зачервени, тя постоянно бъбреше, вероятно на руски, докато й завиваха коленете с кожено покривало… Явили се бяха не само съотечествениците и сътрапезниците на госпожа Шоша, а и многобройни други гости; доктор Кроковски, юнашки засмян, бе лъснал жълти зъби над брадата си, пристигнаха още цветя, пралелята бе донесла конфитюр или както казваше, „конфитюрче“, тоест руски мармалад, там бяха и учителката, и манхаймецът, който бе застанал малко по-настрана, взирайки се унило насам-натам, докато мрачните, изпълнени със страдание очи най-сетне се плъзнаха нагоре по постройката, където съзряха Ханс Касторп на прозореца на коридора и останаха приковани там… Придворният съветник Беренс не бе се показал; той очевидно се бе вече простил с пътничката при други обстоятелства, насаме… После конете потеглиха под виковете и ръкомаханията на събраните; сега, когато поради тръгването ма шейната госпожа Шоша бе принудена да се облегне назад върху тапицерията, косите й очи, усмихнати, още веднъж пробягнаха по фасадата на санаториума „Бергхоф“ и за частица от секундата се спряха върху лицето на Ханс Касторп… Той бледен изтича до стаята си и излезе на лоджията, за да зърне оттам още един път шейната, която със звънтене се плъзгаше надолу по пътя към селото; после се тръшна на стола си и извади от вътрешния си джоб паметния дар, залога, който този път не се състоеше от кафявочервени моливни обрезки, а от една плочка с тънка рамка, стъклена плочка, която трябваше да се вдигне срещу светлината, за да се открие нещо върху нея — вътрешният портрет на Клавдия, който беше без лице, но показваше деликатните кости на гръдния й кош и органите там, заобиколени призрачно от меките, светли форми на плътта…

Колко пъти той бе го разглеждал и притискал до устните си — през времето, което бе изтекло оттогава, носейки промени със себе си! То бе донесло например привикването към един живот тук горе при далечното, пространствено отсъствие на Клавдия Шоша, донесло го бе по-скоро, отколкото би могъл да си помисли човек: пък и тукашното време бе особено пригодено, бе организирано, с цел да донася привикване, макар и само едно привикване към обстоятелството, че човек не привиква. Нямаше го вече дрънчащото затръшване в началото на петте пребогати менюта и нямаше вече да се чуе; госпожа Шоша затръшваше сега вратата другаде, на ужасно разстояние оттук — една лична нейна манифестация, която бе свързана с битието и болестта й както времето с телата в пространството: може би това беше нейната болест и нищо друго… Но макар и да беше невидимо отсъстваща тя беше в същото време и невидимо присъстваща за съзнанието на Ханс Касторп — добрият дух на това място, който той бе опознал и притежавал в един лош час, в един час на сладостно изстъпление — към тоя дух не прилягаше никоя спокойна песенчица от равнината и той носеше неговия вътрешен силует в своето сърце, толкова силно претоварено от девет месеца насам.

В оня час неговата трепкаща уста бе мълвяла в изстъпление полузадавено и полунесъзнателно на чужд и матерен език сума неща: предположения, луди проекти и твърди намерения, които с пълно право не получиха никакво одобрение — например, че ще придружи добрия дух отвъд Кавказ, ще отпътува след него, ще го очаква на първото местопребиваване, което едно волно хрумване на добрия дух ще си избере, за да не се раздели никога вече от него, и други подобни безотговорности. Това, което претенциозният млад човек бе отнесъл от оня час на голямото приключение, бе само този силуетен залог и приближаващата се до категорията на вероятното възможност госпожа Шоша да се върне тук за четвърти престой — по-рано или по-късно, според както вече разпореди болестта, която засега й бе върнала свободата. Но дали по-рано или по-късно Ханс Касторп — така бе повтарял той при сбогуването — тогава безусловно щял „отдавна да бъде много далече“. Пренебрежителният смисъл на това пророчество щеше да бъде още по-тежък за понасяне, ако не можеше да се помисли, че някои неща се предсказват не за да се сбъднат, а за да не се сбъднат — именно по смисъла на заклинанието. Този вид прорицатели се подиграват на бъдещето, като му казват как ще се представи то, за да го е срам да се представи действително така. И ако по това време на съобщения от нас разговор и вън от него добрият дух бе нарекъл него, Ханс Касторп, един „joli bourgeois an petit endroit humide“^[1], което бе нещо като превод на израза на Сетембрини за „грижовното дете на живота“, то питаше се коя съставка на тази смесица в неговото същество щеше да се окаже по-силна: буржоата или другото… Освен това добрият дух не бе взел пред вид, че сам той многократно бе заминавал и се връщал и че Ханс Касторп също би могъл да се върне в подходящия момент — макар че той, разбира се, стоеше все още тук горе само за това, за да не се наложи едно връщане: това бе, както при толкова много люде, изричният смисъл на неговия престой.

Едно шеговито предсказание от карнавалната вечер беше се сбъднало: Ханс Касторп бе получил лоша температурна крива, стръмно назъбена, която бе начертал с чувство на тържество; тогава кривата се беше изкачила и след малко понижение бе се задържала трайно над обичайната, досега равна линия като някакво леко накъдрено високо плато. Това беше една свръхтемпература, чиято височина и упоритост по думите на придворния съветник никак не съответстваше на локалната находка.

— Явно, приятелче, интоксикиран сте повече, отколкото давахте вид — каза той. — Е, нека пристъпим към инжекции! Това ще ви подейства добре. След три-четири месеца ще бъдете като риба във вода, доколкото зависи от долуподписания.

Ето как Ханс Касторп трябваше да се явява в лабораторията долу два пъти седмично, в сряда и събота, веднага след сутрешната разходка, за да получи своята инжекция.

Инжекциите правеха двамата лекари, ту единият, ту другият, но придворният съветник бе виртуоз, той вкарваше лекарството с един замах едновременно с пробождането. Между впрочем не го беше грижа къде вкарва иглата, така че болката понякога бе дяволска, а мястото оставаше дълго време възпалено и втвърдено. Освен това инжекцията силно атакуваше целия организъм, разтърсваше нервната система като при голямо спортно напрежение — свидетелство за криещата се в нея сила, която се проявяваше и в това, че непосредствено, за момента, дори повишаваше температурата: тъй бе предрекъл придворният съветник и тъй стана — закономерно и без да имаше нещо нередно в предвиденото явление. Процедурата бързо свършваше, след като човек бе стигнал веднъж до реда си; докато се обърнеше, противоотровата вече бе под кожата на мишницата или бедрото му. Няколко пъти обаче, когато придворният съветник бе в добро, непомрачено от тютюна настроение, покрай инжекцията се завързваше кратък разговор, който Ханс Касторп успяваше да поведе приблизително както следва:

— Все още си спомням с удоволствие за приятния час, господин придворен съветник, когато миналата година, през есента, така се случи, че пихме кафе у вас. Едва вчера или може би малко по-отдавна, припомних на братовчед си за това…

— Гафки седем — каза придворният съветник. — Последен резултат. Тоя момък не ще и не ще да се дезинтоксикира. И при това напоследък както никога досега ме врънка и тормози, защото иска да си върви, и дрънка сабята си, детински му работи. Дига врява за своите пет малки тримесечия, сякаш са векове, които залудо е пропуснал. Иска да си върви така или иначе — и на вас ли казва същото? Трябва малко да му биете на съвестта, по ваша инициатива, и то с настойчивост! Тоя приятел ще го загубите, ако преждевременно се нагълта с вашата благотворна мъгла, тук горе вдясно. Такъв един ветрогон не се нуждае от голямо количество сиво вещество, но вие като по-улегнал, като цивилен човек с буржоазно възпитание, би трябвало да му напълните главата, преди да стори някоя глупост.

— Това и правя, господин придворен съветник отвърна Ханс Касторп, ала не се отказа да направлява разговора. — Често му говоря, когато се опълчва по този начин, и смятам, че ще се вразуми. Но примерите, които имаме пред очите си, не винаги са най-добрите, това именно вреди. Постоянно се случва да си заминават пациенти — заминават за равнината на своя глава и без изрично разрешение, но празнуват, сякаш се касае до истинско заминаване, и това действа изкусително върху по-слаби характери. Например неотдавна… кой ли беше заминал неотдавна? Една дама от „добрата руска маса“, мадам Шоша. За Дагестан, както разправяха. Е, Дагестан, не му зная климата, в края на краищата ще да е по-малко неблагоприятен, отколкото горе, при морето. Но в нашия смисъл там е равнина, макар че географски погледнато, може да е и планинско място, не съм толкова осведомен. Как ще живее неизлекуван човек там, където не се познават основни понятия и където никой не знае какъв е нашият ред тук горе и как стои въпросът с лежането и меренето? Между впрочем тя и без това смята да се върне, така разбрах случайно — как изобщо стана дума за нея? Да, тогава ви срещнахме в парка, господин придворен съветник, ако си спомняте, тоест вие ни срещнахте, тъй като ние бяхме седнали на една скамейка, още си спомням на коя, мога точно да ви определя скамейката, на която седяхме и пушехме. Искам да кажа, пушех аз, тъй като не мога да разбера защо, но братовчед ми не пуши. Вие също тъкмо пушехте и ние взаимно си разменихме по една пура от нашите марки, както току-що се сетих — вашата бразилска пура много ми допадна, но към нея човек трябва да се отнася като към млади коне, тъй смятам, иначе може да се случи премеждие както с вас, когато поради двете импортни пури сте щели да слезете с изпъчени гърди от сцената — но краят все пак е бил добър, та можем да се посмеем. Между впрочем неотдавна пак си изписах от Бремен няколкостотин парчета „Мария Манчини“, много съм привикнал към тази марка, във всяко отношение ми е приятна. Само че доста чувствително поскъпват поради митото и пощенските разноски и ако следния път ми постановите по-значителен срок, ще стигна дотам, че накрай ще се преклоня пред някой тукашен бурен — по витрините се виждат доста хубави неща. А после ни разрешихте да видим картините ви, като днес си спомням, голямо удоволствие ни доставихте — направо загубих и ума и дума, само как рисувате с блажни бои, аз никога не бих се решил на такова нещо. Тогава видяхме и портрета на госпожа Шоша с отлично нарисуваната кожа — мога да кажа, че останах възхитен. Тогава още не познавах модела, но бях го виждал, само по име го знаех. По-късно, непосредствено преди нейното последно заминаване, аз и лично се запознах с нея.

— Нима! — отвърна придворният съветник по същия начин, ако ни е позволено да се върнем назад, както бе отвърнал, когато Ханс Касторп му бе разправил преди първия преглед, че между другото има и малко температура. А после нищо повече не каза.

— Да, точно така, запознах се — потвърди Ханс Касторп. — От опит знаем, че тук запознанствата не стават лесно, но с госпожа Шоша в последния момент се яви сгода и работите се наредиха; разговаряйки, ние се… — Ханс Касторп пое въздух между зъбите. Бяха му направили инжекцията. — Ффф! — издиша той обратно. — Това сигурно бе някой твърде важен нерв, дето го улучихте, господин придворен съветник. О, да-да, адски ме заболя. Благодаря, с малко масаж ще се оправи… Разговаряйки, ние доста се сближихме.

— Така ли? Е? — попита придворният съветник. Той попита, кимайки с глава, като човек, който очаква един много похвален отговор и от собствен опит влага във въпроса веднага и потвърждението на очакваната похвала.

— Допускам, че моят френски малко е куцал — измъкна се Ханс Касторп. — Че и отде в края на краищата да го знам. Но тъкмо когато дотрябва, това и онова хрумва на човека, така че доста добре се разбрахме.

— Вярвам. Е? — повтори придворният съветник своята подкана. И от себе си добави: — Не е лошо, а?

Застанал с разкрачени нозе и лакти, Ханс Касторп си закопчаваше яката на ризата с поглед към потона.

— Туй в края на краищата не е нещо ново — каза той. — В един курорт седмици наред живеят двама души или две семейства под един и същ покрив и спазват дистанция. Един ден се запознават, искрено си допадат един другиму, ала в същото време се оказва, че единият се готви да замине. Това за съжаление се случва, мога да си представя. А тогава човек иска поне връзка някаква да запази в тоя живот, да разменя новини, тоест по пощата. Но госпожа Шоша…

— Аха, тя май че не иска — засмя се добродушно придворният съветник.

— Не, и дума не даде да се издума. И на вас ли не драсва някога по един-два реда оттам, дето живее?

— Ами, пазил ме бог! — отговори Беренс. — Дори на ум не й иде. Първо, защото я мързи и, второ — как да пише? Руски не мога да чета — говоря завалено, когато няма как иначе, но и дума не мога да прочета. А и тя не може. По френски и съвременен високонемски това котенце мяука най-приятно, но за писане тя би срещнала най-големите затруднения. Правописът, драги приятелю! Не, с това трябва да се примирим, момчето ми. Пък и тя винаги се връща, от време на време. Въпрос на техника, на темперамент, както казват. Един заминава веднъж-дваж и всеки път трябва да се върне, а друг направо си остава толкова дълго, че никога вече не става нужда да се върне. Ако вашият братовчед замине сега, кажете му само, че лесно може да се случи да видите тук тържественото му завръщане.

— Но, господин придворен съветник, колко време смятате, че аз…

— Че вие? Че той! Че той няма да изкара долу толкова време, колкото е прекарал тук. Това смята моята чистосърдечна личност и това е моето поръчение до вас за него, ако желаете да бъдете така любезен.

Горе-долу сигурно така е протекъл този разговор, майсторски направляван от Ханс Касторп, макар и резултатът да бе никакъв или най-много двусмислен. Защото по отношение на това колко време трябва да остане човек, за да дочака връщането на един отпътувал преждевременно пациент, той бе двусмислен, а по отношение на заминалата дама — равен на нула. Ханс Касторп щеше да остане без известия от нея, докато ги делеше тайната на пространството и времето; тя нямаше да пише, а и нему не щеше да се представи случай да стори това… А като размисляше добре, защо между впрочем би трябвало работите да се докарат иначе? Не беше ли от негова страна съвсем буржоазна и педантична представата, че трябва да си пишат, докато на времето му се струваше, че и един разговор помежду им не само не е необходим, но дори не е желателен. А бе ли „говорил“ той с нея в смисъла на образования Запад, когато бяха заедно през карнавалната вечер, или по-скоро бе бърборил сънен и на чужд език по не особено цивилизован начин? За какво, значи, да пише сега на книга за писма или илюстровани картички като тези, които изпраща понякога в равнината до дома, за да ги осведоми относно колебливите резултати от изследванията? Не беше ли права Клавдия да се чувства незадължена към писане по силата на свободата, която й даваше болестта? Говорене, писане — едно всъщност типично хуманистично-републиканско занимание, занимание за господин Брунето Латини, който написал книгата за добродетелите и пороците и който придал изисканост на флорентинците, научил ги как да говорят и как да владеят изкуството да управляват своята република по правилата на политиката…

При това мислите на Ханс Касторп се спряха върху Лодовико Сетембрини и той се изчерви, както се бе изчервил тогава, когато писателят неочаквано бе влязъл в болничната стая и тутакси бе запалил лампата. Та Ханс Касторп би могъл също така, макар и само за предизвикателство и заяждане, да зададе на Сетембрини своите въпроси, отнасящи се до трансцендентни загадки, без да очаква отговор на тях от хуманиста, чиито стремежи се отнасяха до земните интереси на живота. Но от карнавалното празненство насам и откак Сетембрини се бе бурно оттеглил от салона с пианото, между Ханс Касторп и италианеца се бе установило едно отчуждение, което се дължеше на нечистата съвест у единия и на дълбокото педагогическо разстройство у другия; по тая причина двамата се отбягваха и седмици наред не бяха разменили нито дума помежду си. Бе ли още Ханс Касторп „грижовно дете на живота“ в очите на Сетембрини? Не, този, който търсеше морала в разума и добродетелта, сигурно бе дигнал ръце от него… И Ханс Касторп прояви упорство към господин Сетембрини; когато двамата се срещнеха, той смръщваше вежди и извръщаше устни, докато тъмният бляскав поглед на господин Сетембрини се спираше върху него с ням упрек. Въпреки това упорството веднага се разнесе, когато литераторът след седмици, както казахме, за пръв път отново го заговори, макар и само мимоходом и във формата на един митологически намек, за чието разбиране се искаше западно образование. Това стана след вечерята; те се срещнаха пред стъклената врата, която вече не се затръшваше. Като надмина младия мъж и с предварително намерение веднага пак да го остави, Сетембрини каза:

— Е, инженере, вкусен ли беше нарът?

Ханс Касторп се усмихна зарадван и смутен.

— Тоест… Какво искате да кажете, господин Сетембрини? Нар ли? Ами че нямаше нарове… Аз никога в живота си не съм… Не, пил съм веднъж наров сок със сода. Имаше много сладникав вкус.

Вече преминал, италианецът извърна глава назад и натъртено каза:

— Богове и смъртни са посещавали понякога царството на сенките и са намирали пътя назад. Но хората от подземното царство знаят, че който веднъж е вкусил от плодовете на тяхната земя, им остава обречен.

И той отмина в своите вечни светлокарирани панталони и остави зад гърба си Ханс Касторп, който трябваше да остане „прикован“ от толкова многозначителност, пък и донякъде така си беше, ако и сърдито развеселен от такова недопустимо предположение, да измърмори под носа си:

— Латини, Кардучи, кучето му сучи, остави ме на мира!

Въпреки това той бе щастливо развълнуван от това първо заговаряне, защото мимо трофея — зловещия подарък, който носеше до сърцето си — той бе привързан към Сетембрини, отдаваше голямо значение на неговото битие и мисълта да бъде напълно и завинаги отхвърлен и забравен от него все пак би била по-тежка и по-страшна за душата му, отколкото чувствата на момчето, от което вече не се интересуват в училище и което е вкусило от предимствата на позора както господин Албин… Ала от своя страна той не се решаваше да заговори човека, който остави да изтекат нови седмици, докато отново се приближи до своя „грижовен“ питомец.

Това се случи, когато Великден се дотърколи върху прииждащите в един вечно монотонен ритъм вълни на времето и бе отпразнуван в „Бергхоф“, както грижливо празнуваха там всички етапи и врязове, за да избягнат едно неразчленено еднообразие. При първата закуска всеки гост намери до прибора си букетче теменуги, при втората закуска всеки получи по едно боядисано яйце, а празничната обедна трапеза бе украсена със зайчета от захар и шоколад.

— Пътували ли сте с параход, tenente^[2], или вие, инженере? — попита господин Сетембрини, когато след обеда пристъпи със своята клечка за зъби към братовчедите в хола… Като болшинството гости те днес съкратиха лежането с четвърт час и бяха поседнали тук на чашка кафе с коняк. — Тези зайчета и тези боядисани яйца ми припомнят живота върху голям кораб при пуст хоризонт сред солената пустош в течение на цели седмици — при условия, чиито съвършени удобства ни карат да забравим само повърхностно колко страхотни са те, докато мисълта за тях гризе като таен ужас в дълбините на съзнанието ни… Откривам отново духа, който благочестиво отбелязва празниците на terra ferma^[3] на борда на един такъв Ноев ковчег. Това е възпоминанието за нещо извън нашия свят, сантиментално припомняне на календара… На сушата днес е Великден, нали? На сушата днес празнуват рождения ден на царя… това правим и ние, доколкото можем; и ние сме хора… Не е ли така?

Братовчедите се съгласиха. Наистина, така е. Трогнат от заговарянето и пришпорен от нечистата си съвест, Ханс Касторп високопарно похвали изказването, намери го духовито, превъзходно и художествено, с всички сили се постара да угоди на италианеца. Действително комфортът на един океански параход само повърхностно, както господин Сетембрини толкова пластично се изразил, кара да се забравят условията и тяхната рискованост и ако му е позволено да добави нещо от себе си, в този съвършен комфорт се съдържа известно леконравие и предизвикателство, нещо подобно на това, което в древността са наричали hybris^[4] (от угодничество той прибягна дори към цитати от древността), или нещо като „Аз съм царят на Вавилон!“, с една дума, нещо богохулно. От друга страна обаче, луксът и комфортът на борда инволвират (той рече действително „инволвират!“) и един голям триумф на човешкия дух и човешката чест, като се носят и дързостно утвърждават върху солената пяна на вълните — сякаш човекът стъпва върху шията на бесните сили и стихии, а това инволвира победата на човешката цивилизация над хаоса, ако може да употреби този израз на своя глава…

Господин Сетембрини внимателно го изслуша с кръстосани ръце и нозе, при което деликатно си поглаждаше завитите мустачки с клечката за зъби.

— Забележително е — каза той. — Човек не прави нито едно съсредоточено изказване от по-общ характер, без напълно да се издаде, без да вложи в него цялото свое „аз“, без да изложи в някаква притча основната тема и предвечната проблема на своя живот. Така се случи току-що с вас, инженере. Това, което казахте, действително извираше из недрата на вашата личност, като същевременно изрази по поетичен начин настоящото състояние на вашата личност: то все още се намира във фазата на експеримента…

— Placet experiri! — каза Ханс Касторп с италианско „с“, като кимна и се засмя.

— Sicuro^[5]… ако в случая се касае до достойната за уважение страст за опознаване на света, а не до безпътство. Вие споменахте за hybris, послужихте си с този израз. Но една hybris на разума против тъмните сили е висша човечност, когато тя предизвиква отмъщението на завистливите богове, per esempio^[6], когато луксозният Ноев ковчег претърпи крушение и потъне в дълбините, това ще бъде гибел с чест. И делото на Прометей беше hybris — неговите страдания върху скалата в Скития са за нас истинско великомъченичество. В замяна на това как стои въпросът с другата hybris, с гибелта при сводническия експеримент със силите на противоразума, с ненавистта към човешкия род? Това чест ли е? Може ли в това да има чест? Si o no!^[7]

Ханс Касторп си разбъркваше чашката, въпреки че нищо вече нямаше в нея.

— Инженере, инженере — каза италианецът, кимайки с глава, а неговите черни очи замислено се бяха вторачили в една точка, — не се ли страхувате от вихрушката във втория кръг на ада, която разтърсва и премята съгрешилите в плътта, нещастниците, които са пожертвали разума заради похотта? Gran Dio^[8], като си помисля как ще се развявате насам-натам, как ще се премятате презглава, иде ми да рухна от скръб, както рухва един труп…

Те се разсмяха, радостни, че се шегува и говори като поет. Но Сетембрини добави:

— Когато пихме вино през карнавалната вечер, вие си спомняте, инженере, един вид се сбогувахте с мене, така е, така е, то приличаше много на сбогуване. Сега пък идва моят ред. Тъй както ме гледате, господа, аз съм на път да се простя с вас. Напускам този дом.

Двамата безкрайно се учудиха.

— Не е възможно! Вие само се шегувате! — извика Ханс Касторп, както и при друг случай вече бе извикал. Той се бе уплашил също както тогава. Но и Сетембрини отговори.

— Съвсем не. Така е, както ви казвам. А между впрочем тази новина не ви намира неподготвени. Бях ви заявил: в момента, когато загубя надежда, че в обозримо време ще мога да се върна в света на труда, аз ще си вдигна шатрите оттук и ще се установя за постоянно някъде в селото. Е, какво искате — този момент настъпи. Не мога да оздравея, това е несъмнено. Мога да живуркам, но само тук. Присъдата, окончателната присъда гласи: до живот — обяви ми я с присъщото му добро настроение придворният съветник Беренс. Е добре, аз ще си тегля изводите. Наех си квартира, на път съм да пренеса там своето незначително земно имущество, своите литературни средства за производство… Не е далече, тук е, в селото, положително ще се срещаме, аз няма да ви изгубя из погледа си, но като досегашен съжител имам честта да се сбогувам с вас.

Това беше великденското съобщение на Сетембрини. Братовчедите останаха извънредно развълнувани от него. Надълго и нашироко, многократно, те бяха разговаряли с литератора за неговото решение: как той лично ще продължава да спазва режима и как ще вземе със себе си и ще продължи огромния енциклопедически труд, с който се беше наел — обзор върху всичките белетристични шедьоври от гледна точка на конфликтите, породени от страдания, и тяхното изкореняване; бяха говорили и за неговата бъдеща квартира у някой „бакалин“, както се бе изразил Сетембрини. Бакалинът, разказваше той, бил отдал под наем горния етаж от дома си на един чех — дамски крояч, който от своя страна приемал пренаематели… Тези разговори бяха вече отдавнашни. Времето бе напреднало и бе предизвикало не една промяна. Сетембрини наистина не живееше вече в Интернационалния санаториум „Бергхоф“, а у Лукачек, дамския шивач — вече от няколко седмици насам. Той бе напуснал санаториума не в шейна, а пешком, в къс, жълт балтон, който бе обточен с малки кожички около яката и маншетите; придружавал го бе един човек, дошъл да откара с количка литературния и земния ръчен багаж на писателя; изпращачите бяха видели как Сетембрини си тръгна, въртейки бастуна си, след като още на портала бе ощипал с опакото на два пръста бузата на една от прислужничките… Април, както казахме, бе отминал в голямата си част, на три четвърти, в сянката на миналото, но естествено още цареше дълбока зима, в стаята имаше сутрин едва шест градуса над нулата; вън бе минус девет градуса, ако се оставеше мастилницата в лоджията, мастилото замръзваше през нощта на ледена буца като парче от черни каменни въглища. Но пролетта наближаваше, това се знаеше; денем, когато грееше слънцето, понякога се долавяше във въздуха едно тихо, съвсем слабо предвестие за нея; периодът на топенето на снеговете стоеше на прага, а с него бяха свързани промените, които неудържимо настъпваха в „Бергхоф“ — не можеше да ги удържи дори и авторитетът, живото слово на придворния съветник, който — по стаите и в трапезарията, при всеки преглед, при всяка визитация, при всяко ядене — се бореше против популярния предразсъдък спрямо топенето на снеговете.

Със спортисти ли има работа, питаше той, или с болни, с пациенти? За какво им е дотрябвал, за бога сняг, замръзнал сняг? Топенето на снеговете било уж неблагоприятно време! Не, то било най-благоприятното! Доказано било, че по това време в долината имало относително по-малко болни на легло, отколкото когато и да е друг път през годината. В този сезон навсякъде по света времето било по-опасно за гръдоболни, отколкото тук. Който имал искрица разум, щял да издържи и да използва закаляващото въздействие на тукашните условия. След това щял да стане ненараним от какъвто и да е удар, неуязвим от който и да е климат по света, при условие само, че е изчакал своето пълно излекуване — и тъй нататък. Но придворният съветник можеше да си приказва — предубеждението против топенето на снеговете бе здраво заседнало в главите, курортът се изпразваше; много бе възможно, че наближаващата пролет вече бе попъплила по телата и караше уседналите люде да стават неспокойни и да търсят промяна — във всеки случай „черните“ и „фалшивите“ отпътувания обезпокоително се умножиха и в санаториума „Бергхоф“. Госпожа Заломон от Амстердам например — въпреки удоволствието, което й доставяха прегледите и свързаното с тях показване на най-фино дантелено бельо — окончателно си замина по „черен и фалшив“ начин, без каквото и да е разрешение, и не защото бе по-добре, а защото ставаше все по-зле. Началото на нейния престой тук горе се губеше далече зад пристигането на Ханс Касторп; повече от година бе изтекла, откак бе дошла със съвсем леко увреждане, за което й бяха присъдили три месеца. След четири месеца я увериха, че след месец „сигурно ще бъде здрава“, а шест седмици по-късно не можеше изобщо да се говори за оздравяване: трябвало, казаха й, да остане поне още четири месеца. Така бе продължило и нали тук не беше нито каторга, нито сибирска мина — ето че госпожа Заломон остана и излагаше на показ най-финото си долно облекло. Тъй като обаче при последния преглед преди топенето на снеговете бе получила една добавка от пет месеца — заради свирене вляво горе и несъмнени неблагоприятни тонове по-долу от лявата подмишница, търпението й се изчерпа и тя си замина дома, за Амстердам, един град на влага и течения, замина си, протестирайки, проклинайки и селото, и курорта, и прочутия въздух, и интернационалния хотел „Бергхоф“, и лекарите.

Разумна ли беше тази постъпка? Придворният съветник Беренс вдигаше рамене и ръце, които на сваляне плесваше о бедрата си. Най-късно наесен, казваше той, госпожа Заломон отново щяла да се завърне тук — но тогава завинаги. Дали ще излезе прав? Ще видим, ние още за доста дълго земно време сме свързани с това забавно място. Но случаят на госпожа Заломон далече не беше единственият от този вид. Времето носеше промени — то винаги бе вършило това, но по-постепенно, не така очебийно. В трапезарията личаха празни места, празни места и на седемте маси, както на „добрата руска маса“, така и на „лошата“, както на надлъжните маси, така и на напречните. Не може да се каже, че това би дало една надеждна картина за движението в санаториума; както по всяко време, бяха пристигнали и нови пациенти; стаите, изглежда, бяха заети, но там се касаеше до гости, чиято свобода бе ограничена поради финалното им състояние. В трапезарията, както казахме, доста хора липсваха благодарение на това, че все още разполагаха с известна свобода; други пък си заминаха по един особено дълбок и изчерпателен начин като например д-р Блуменкол, който умря. Лицето му все по-подчертано бе добивало израз, сякаш че има в устата си нещо с лош вкус; после той дълго се залежа и сетне умря — никой не можа да каже точно кога; с всичката обичайна внимателност и тактичност бяха се справили с него. Празно място. До празното място седеше госпожа Щьор и се ужасяваше от него. Затова се премести от другата страна на младия Цимсен, на мястото на мис Робинсън, която бяха изписали като здрава, срещу учителката, лявата съседка на Ханс Касторп, която твърдо бе останала на поста си. Понастоящем тя седеше съвсем сама на тази страна на масата, останалите три места бяха свободни. Студентът Расмусен, който от ден на ден бе ставал по-глупав и по-отпуснат, бе на легло и минаваше за умиращ; пралелята бе заминала със своята племенница и Маруся — ние казваме „заминала“, тъй както всички казваха, защото връщането й в близко бъдеще бе в кърпа вързано. Наесен те пак щяха да дойдат — можеше ли това да се нарече заминаване? Нима щеше да остане много време до лятното слънцестоене, след като веднъж минеше Света Троица, която стоеше пред вратата; после щеше да дойде най-дългият ден, а оттам почваше бързото надолнище към зимата — с една дума, пралелята и Маруся бяха почти вече отново тук и това беше добре, защото вечно засмяната Маруся в никой случай не бе излекувана и дезинтоксикирана; учителката бе подочула нещо за туберкулозни тумори, които кафявооката Маруся имала в своите закръглени гърди и които неведнъж вече трябвало да се оперират. Когато учителката разправяше това, Ханс Касторп хвърли бегъл поглед върху наведения над чинията Йоахим, по чието лице бяха избили петна. Веселата пралеля бе дала на своите сътрапезници, тоест на братовчедите, на учителката и на госпожа Щьор, прощална вечеря в ресторанта — една гощавка с хайвер, шампанско и ликьори, при която Йоахим се бе държал крайно мълчаливо, бе се бе се обаждал само откъслечно с почти беззвучен глас, така че пралелята в своето човеколюбие му бе вдъхнала кураж и дори, потъпвайки законите на цивилизованите нрави, бе му говорила на „ти“. „Няма никакво значение, бащице, недей да се тровиш, ами пий, яж и разговаряй, ние скоро ще се върнем — бе казала тя. — Хайде всички да похапнем, да пийнем и да си побъбрем, пък мъката нека си е мъка, бог ще докара есента, преди да се усетим, прецени сам дали имаш основание да тъгуваш.“ На другата сутрин тя бе раздала разноцветни кутии с „лакомства“ почти на всички хранещи се в трапезарията и после замина „за малко“ с двете млади момичета.

А Йоахим, какво стана с него? Бе ли той освободен и облекчен оттогава, или душата му страдаше от тежкото лишение, предизвикано от полуопразнената маса? Имаше ли връзка със заминаването на Маруся неговото необичайно и бунтовно нетърпение, неговата заплаха, че ще си иде на своя глава, ако продължат да го водят за носа? Или пък фактът, че той засега все още не беше си тръгнал, а се вслуша във венцехваленията на придворния съветник относно топенето на снеговете, се дължеше на друг факт — на това, че високогърдестата Маруся не бе заминала окончателно, а само временно и че след пет от най-малките деления на тукашното време тя щеше отново да пристигне? Ах, в случая всичко му се бе струпало наведнъж — едното бе равностойно на другото: Ханс Касторп можеше да си представи това, без никога да бе говорил с Йоахим по този въпрос, тъй като той се въздържаше също така строго, както Йоахим отбягваше да произнесе името на една друга заминала „за малко“.

Междувременно обаче на масата на Сетембрини, на мястото на италианеца — кой седеше там отскоро, в компанията на гости от Холандия, чийто апетит бе толкова огромен, че всеки от тях си поръчваше преди супата, в началото на обеда от пет блюда, още по три яйца на очи? Туй беше Антон Карлович Ферге, този, който бе изпитал адското приключение на плеврошока! Да, господин Ферге бе станал от легло; и без пневмоторакс неговото състояние се бе подобрило дотам, че той прекарваше по-голямата част от деня на крак и облечен и се явяваше редовно на храна със своите добродушно бухнати мустаци и добродушната адамова ябълка. Братовчедите си побъбряха понякога с него в трапезарията и хола, а и на задължителните разходи го срещаха от време на време, когато се представеше случай; те изпитваха сърдечно разположение към този скромен търпеливец, който заявяваше, че от по-възвишени работи нищо не разбира и след тази забележка извънредно приятно разказваше за производството на галоши и за далечните области на руската империя, за Самара и Грузия, докато през мъглата джапаха из водната снежна киша.

А пътищата сега наистина бяха почти непроходими, бяха се напълно разкашкали и мъглите се стелеха върху тях. Вярно, придворният съветник казваше, че не се касаело до мъгли, а до облаци, но по преценката на Ханс Касторп това бяха празнословици. Пролетта водеше тежка битка, която щеше да трае цели месеци, чак до средата на юни, при стотина сурови, зимни поврати. Още през март, когато грееше слънце, едва можеше да се издържа от горещина на балкона и в лежащия стол въпреки лекото облекло и слънчобрана; имаше дами, които още тогава го удариха на лято и още при първата закуска се явиха в муселинени рокли. Те до известна степен бяха извинени от особеностите на климата тук горе, който благоприятстваше за бъркотията, като премяташе насам-натам сезоните, но в тяхната дързост се съдържаше голямо късогледство и липса на фантазия — оная глупост на еднодневки, които не могат да си представят, че всичко може отново да се обърне; в нея имаше и повече от всичко жажда за разнообразие и едно нетърпение, което искаше да погълне времето: календарът показваше март, това значеше пролет, то бе почти лято и дамите извадиха муселинените рокли, за да се покажат с тях, преди да настъпи есента. А тя, тъй да се каже, настъпваше. През април се заредиха мрачни, влажно-студени дни, които обърнаха проливните дъждове на сняг, изви се вихрушка с нов сняг. В лоджията пръстите се вкочаняваха, двете одеяла от камилска вълна отново излязоха на линия, насмалко и на кожения чувал щеше да дойде редът; администрацията се реши да пусне отоплението и всеки се оплакваше, че с измама са му отнели пролетта. Към края на месеца навсякъде имаше дълбок сняг, но после се появи южнякът, предсказан и предугаден от опитни и чувствителни гости: както госпожа Щьор, така и госпожица Леви с лицето в цвят на слонова кост, а също и вдовицата Хесенфелд единодушно го усетиха още преди да се бе появило и най-малкото облаче на юг, над върха на Гранитберг. Госпожа Хесенфелд тутакси го удари на истеричен плач, госпожица Леви остана да пази леглото, а госпожа Щьор, опърничаво озъбена, ежечасно оповестяваше суеверните си опасения, че ще я сполети кръвоизлив, тъй като се говореше, че южнякът благоприятства и дори предизвиква кръвоизливите. Цареше невероятна топлина, отоплението угасна, през нощта оставяха балконските врати отворени и въпреки това сутрин в стаята имаше единадесет градуса; снегът бързо се топеше, той доби цвят на лед, стана порест и на дупки, степваше се, където беше натрупан накуп, сякаш в земята се завираше. Навсякъде се просмукваше, процеждаше, протичаше, в гората прокапваше и се строполяваше от дърветата; изчезнаха накамарените край пътищата купчини, белите килими по ливадите, ако и снежните маси да бяха твърде огромни, за да изчезнат толкова скоро. Имаше чудновати явления, пролетни изненади по време на задължителните разходки в долината — приказни, невиждани. Ширнали се бяха едни ливади — на задния фон се извисяваше конусът на Шварцхорн, още напълно покрит със сняг, а вдясно от него също така изцяло заснеженият глетчер Скалета; в местността с купите сено все още имаше сняг, макар че покривката бе изтъняла и излиняла, тук-таме я прекъсваха грапави, черни извишения на почвата, сухата трева навсякъде я бе надупчила. Но както нашите пешеходци откриха, заснежаването на тази ливада не бе равномерно — в далечината, към гористите склонове, то бе по-плътно, а на предния план, пред очите на природоизпитателите, изсушената и обезцветената от зимата трева бе само напръскана, поръсена, нашарена със сняг… Те пристъпиха да погледат по-отблизо, наведоха се удивени — това не беше сняг, това бяха цветя, снежни цветя, сняг от цветя, и нискостеблени малки чашки, бели и синьо-бели, това бяха минзухари, кой да им се надява, милиони минзухари, поникнали върху просмуканата почва на ливадите — тъй нагъсто, че човек като нищо можеше да ги вземе за сняг, с който те по-нататък действително неусетно се сливаха.

Те се разсмяха на заблудата си, разсмяха се от радост за чудото пред очите им, това мило, плахо, подражаващо приспособяване на органичния живот, който за пръв път отново се осмеляваше да излезе навън. Те набраха цветя, разглеждаха и изследваха нежните чашковидни форми, втъкнаха си по едно в петелките, занесоха и в къщи, поставиха ги във водни чаши в стаите си; тъй като неорганичното вцепенение на долината бе траяло дълго време — дълго, макар и нескучно време.

Но върху снега от цветя падна истински сняг, същата съдба постигна и сините планински звънчета, и жълтите и червени иглики, които се появиха след тях. Да, трудно бе за пролетта да си пробие път и да надделее над тукашната зима! Десет пъти я отхвърляха, докато можа да се затвърди тук горе — до следното нахлуване на зимата с нейните бели вихри, вледеняващи ветрове и парни отопления. В началото на май (защото настъпи вече и месец май, докато разправяхме за снежните цветя), в началото на май бе жива мъка да се напише дори само една пощенска картичка до равнината, тъй боляха пръстите от суровата ноемврийска влага, а петте и половина широколистни дървета наоколо бяха голи като дърветата долу през януари. Дни наред продължи дъждът, цяла седмица се ля като из ведро и без примирителните свойства на тукашните лежащи столове щеше да бъде извънредно тежко да се прекарват по толкова часове в почивка на открито с мокро, вцепенено лице, при тия кълбести мъгли. Дъждът обаче, за който става дума, тайно си беше пролетен и все повече и повече, колкото времето минаваше, той се разкриваше като такъв. Под неговите струи се разтопи почти всичкият сняг, нямаше вече бяло, само тук-таме се мяркаше по някое ледено сиво петно и сега ливадите наистина се раззелениха!

Каква свежа благодат за очите — зеленината на ливадите след безкрайната белота! Имаше и друга зеленина, която далече превъзхождаше по нежност и чаровна мекота зеленината на поникналата трева. Това бяха новите иглени снопчета на листвениците — при задължителните разходки Ханс Касторп рядко не се поддаваше на изкушението да ги помилва с ръка и да си погали бузата о тях, тъй неотразимо чаровни бяха те в своята мекота и свежест.

— Човек би могъл да стане ботаник — каза веднъж младият мъж на придружителя си, — той наистина и действително може да се увлече в тази наука само поради удоволствието от възраждането на природата след една зима като нашата тук горе. Та това, дето го виждаш, човече, там по склона, е тинтява, а това тук са някакъв вид малки жълти теменужки, които не са ми познати. Тука пък имаме лютичета, те и долу не изглеждат другояче, от семейството ранункулацеи, уплътнени, както забелязвам, едно особено очарователно растение, между впрочем двуполово, ето, виждаш сума тичинки и известно число яйчници, един андроцей и един гинецей, доколкото съм запомнил. Струва ми се сигурно, че ще си поръчам някоя и друга ботаническа книга, за да се осведомя малко по-добре за този отрасъл на живота и знанието. Да-да, колко пъстър само става светът!

— Още по-хубаво ще бъде през юни — каза Йоахим. — Ливадният цъфтеж тук е прочут. Но аз все пак не вярвам, че ще го дочакам… Ти май от Кроковски се повлия, дето искаш да изучаваш ботаниката, а?

Кроковски? Какво искаше да каже? А, така, той спомена това, защото наскоро, при една от своите лекции, д-р Кроковски се бе проявил като ботаник. Защото положително ще сбърка този, който си помисли, че предизвиканите от времето промени бяха успели да отменят лекциите на д-р Кроковски! Той си ги изнасяше както досега през седмица, в сюртук, макар и не вече в сандали, които носеше само лете и, значи, скоро пак щеше да подноси — всеки втори понеделник в трапезарията, както тогава, когато Ханс Касторп, оплескан с кръв, бе закъснял — то бе през неговите първи дни тук. Три четвърти година аналитикът бе говорил за любов и болест и никога много наведнъж; на малки порции, в половин до три четвърт часови беседи той бе излагал своите съкровища от познания и мисли и всеки оставаше с впечатлението, че никога не ще му се наложи да свърши, че това би могло да продължи винаги и навеки. Това бе нещо като полумесечна „Хиляда и една нощ“, която от лекция на лекция се провлачваше до безкрайност и сигурно имаше свойството като приказките на Шехерезада да задоволи един любопитен владетел и да го възпре от насилия. По своята безбрежност темата на д-р Кроковски напомняше за енциклопедията на страданията, начинанието на което Сетембрини бе подарил сътрудничеството си, а колко пригодна се бе оказала тази тема за вариации, пролича от факта, че напоследък лекторът бе говорил даже за ботаника, по-точно: за гъби… Между впрочем той бе изменил може би малко предмета; сега по-скоро ставаше дума за любов и смърт, което даваше повод за много преценки, отчасти с нежно поетичен, отчасти обаче с неумолимо научен облик. Във връзка с това, значи, ученият бе стигнал със своя провлечен източен изговор и със своето нетрептящо лингвално „р“ до ботаниката, тоест до гъбите — тези пищни и фантастични създания на сянката и на органичния живот, месести по природа, много близки до животинското царство; в техния строеж се намираха продукти на животинската обмяна на веществата — белтъци, гликоген, значи, животинска скорбяла. И д-р Кроковски бе говорил за една гъба, известна още от класическата древност заради своята форма и приписваните й сили — един вид смрадлика, в чието латинско название се мъдреше прилагателното „impudicus“^[9] и чиято форма напомняше любовта, но миризмата й напомняше смъртта. Тъй като гъбата impudicus разпространяваше една поразителна миризма на леш, когато от камбановидната й шапчица прокапваше зеленикавата лепкава слуз, която я покриваше и бе носителка на спорите. Но необразованите люде и до днес смятали тази гъба за афродизиак.

Е, на дамите малко множко им дойде, намери прокурорът Параван, който, морално укрепен от пропагандата на придворния съветник, бе превъзмогнал времето на топенето на снега. А и госпожа Щьор, която също така с характер бе издържала и смело се бе опълчила срещу всяко изкушение за „черно“ отпътуване, каза на масата, че днес Кроковски бил много „обскурен“ със своята класическа гъба. „Обскурен“ — бе казала клетата и опозори болестта си с още една неизразима простотия. Ханс Касторп обаче се учуди на това, че Йоахим намекна за д-р Кроковски и неговата ботаника, тъй като всъщност помежду им бе ставало дума толкова малко за аналитика, колкото за личността на Клавдия Шоша или за Маруся — те не го споменаваха, предпочитаха да отминават с мълчание съществованието и дейността му. Сега обаче Йоахим бе споменал асистента — с озлобен тон, както между впрочем крайно озлобено бе прозвучала забележката му, че няма намерение да дочака пълното разцъфтяване на ливадите. Изглеждаше, че най-сетне и добрият Йоахим бе на път да загуби равновесието си; при говоренето гласът му трепереше от раздразнение, това съвсем не беше благодушието и разсъдливостта на стария Йоахим. Портокаловият парфюм ли му липсваше? Подбивът с числото на Гафки ли го докарваше до отчаяние? Не можеше ли сам със себе си да се спогоди дали ще дочака есента тук, или ще отпътува на своя глава?

В действителност имаше още нещо друго, поради което гласът на Йоахим раздразнено трепереше и поради което бе споменал неотдавнашната ботаническа лекция с един почти подигравателен тон. За това нещо Ханс Касторп нищо не знаеше или по-точно не знаеше, че Йоахим знае за него, тъй като самият той, този безпътник, това грижовно дете на живота и педагогиката, напълно бе осведомен за него. С една дума, Йоахим бе открил някои хитрини на братовчед си, неволно го бе подслушал при едно предателство, подобно на това, което той виновно бе извършил през карнавалната вечер — една нова изневяра, обострена от несъмнено доказаното обстоятелство, че я върши постоянно.

Към вечно еднообразния ритъм на протичащото време, към установеното нескучно разчленение на нормалния ден, който поразително, до объркване, приличаше на всички останали, който бе еднакъв с тях, бе някаква замряла вечност, така че трудно можеше да се разбере как смогва да донесе промени — към непоклатимия всекидневен ред, значи, спадаше, както всеки си спомня, и обиколката на д-р Кроковски между три и половина и четири часа след обед — по всичките стаи, тоест по всичките балкони, от един лежащ стол до следния. Колко пъти се бе възобновявал нормалният ден на „Бергхоф“ оттогава, когато поставеният в хоризонтално положение Ханс Касторп се бе ядосвал, задето асистентът описва кръг около него и не му обръща внимание! Отдавна вече гостът се бе превърнал в другар — д-р Кроковски дори често го заговаряше с това име при своите контролни визитации и ако тая войнишка дума, чиято буква „р“ той произнасяше с еднократно прилепване на езика към предната част на небцето, отвратително отиваше на лицето му (както Ханс Касторп бе обсъдил пред Йоахим), то същата не прилягаше зле на неговия набит вид и на мъжествено веселото му държане, което подканваше към радостно доверие, но естествено до известна степен се подронваше от обрамчената в черно бледност на лицето му — в нея по всяко време имаше нещо съмнително.

— Е, другарю, как сте, какво става? — казваше д-р Кроковски, който идваше от двойката варвари-руси и пристъпваше откъм главата на легналия със скръстени ръце Ханс Касторп; заговореният по този бодър начин всеки ден отново се усмихваше на отвратителния поздрав, докато разглеждаше жълтите зъби на доктора, които се показваха между мустаците и брадата му. — Добре ли си починахте? — продължаваше благосклонно д-р Кроковски. — Спадаща крива? Днес възходяща? Е, няма значение, до сватбата все ще се оправи. Поздравявам ви. — И с тази дума, която също така звучеше отвратително, защото я произнасяше „поздливявам“, той вече продължаваше нататък, към Йоахим — касаеше се до една обиколка, до един кратък поглед дали всичко е наред и нищо повече.

Но естествено понякога д-р Кроковски се забавяше по-дълго, заставаше, широкоплещест и винаги мъжествено усмихнат, и се разговаряше с „другаря“ за това и онова, за времето, за отпътували и пристигнали, за настроението на пациента си, че и за личните му работи, за произхода и перспективите му, докато кажеше „поздливявам ви“ и отминеше; а Ханс Касторп, скръстил за разнообразие ръце зад главата си, му отговаряше, също усмихнат, на всичките тези въпроси — с едно пронизващо чувство на отвращение, точно така, но все пак му отговаряше. Те разговаряха приглушено — макар че стъклената преградка не разделяше напълно лоджиите, Йоахим не можеше да разбере водещия се у съседа му разговор, а и ни най-малко не се опитваше. Но той чуваше как братовчед му става от лежащия стол и влиза с д-р Кроковски в стаята вероятно за да му покаже температурния график, а там сигурно разговорът продължаваше някое и друго време, като се съди по закъснението, с което асистентът пристигаше по вътрешния път при Йоахим. За какво разговаряха другарите? Йоахим не питаше, но ако някой измежду нас не вземеше пример от него и поставеше въпроса, би трябвало изобщо да изтъкнем колко предмети и поводи за духовна обмяна съществуват между мъже и другари, чиито мирогледи носят идеалистичен отпечатък и от които единият по пътя на образованието си е стигнал до това да смята материята като грехопадение за духа, като негов зъл дразнител и заглушител, докато другият, като лекар, е свикнал да подчертава вторичния характер на органичното заболяване. Колко много неща, смятаме ние, можеха да се обсъждат и обменят върху материята като недостойно израждане на нематериалното, върху живота като безсрамие на материята, върху болестта като развратна форма на живота! Тук можеше, във връзка с текущите лекции, да стане дума за любовта като болестотворна сила, за трансцендентната същина на признаците, за „стари“ и „пресни“ огнища, за прозирането на Несъзнателното, за благодатта на разчленението на душата, за обратната трансформация на симптома — та нима знаем ние, които изказваме само предположения и догадки във връзка с едно евентуално подхвърляне на въпроса, нима знаем ние за какво можеха да разговарят помежду си д-р Кроковски и младият Ханс Касторп!

Между впрочем те вече не се разговаряха, това бе отминало, само известно време, няколко седмици наред беше така; напоследък д-р Кроковски се задържаше при този пациент не повече, отколкото при всички останали. „Е, другарю?“ и „Поздливявам ви“, с това най-често се ограничаваше сега визитацията. В замяна на това Йоахим бе направил друго откритие, именно това, което чувстваше като предателство от страна на Ханс Касторп, а направил го бе напълно неволно, неговата войнишка доверчивост ни най-малко не бе го накарала да се впуска в разузнаване, в това може да ни се вярва. Съвсем просто го бяха дигнали една сряда от първото режимно лежане, бяха го повикали долу в сутерена, за да го претегли масажистът — и тогава, значи, той видя това. Слизаше по стълбището, безупречно застланото с линолеум стълбище с поглед към амбулаторията, от двете страни на която бяха разположени двата аналитични кабинета, вляво органичният, а вдясно психичният с визитната карта на д-р Кроковски на вратата — за там се слизаше по още едно стъпало. Но по средата на стълбището Йоахим се спря, защото тъкмо в този момент Ханс Касторп излезе след инжекцията от амбулаторията. Той затвори с двете си ръце вратата, от която бързо бе излязъл, и без да се оглежда, се извърна надясно, към вратата с прикрепената с кабарчета визитна картичка, която той достигна с няколко леко пружиниращи напред крачки. Той почука, понаведе се при чукането и приближи ухо към хлопащия пръст. И тъй като от килията прокънтя баритоновото „Влез вътре!“ на нейния обитател — с екзотичното небно „р“ и един завален „ъ“, Йоахим видя братовчед си да изчезва в полумрака на аналитичната бърлога на д-р Кроковски.