Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart(18.05.2010)
Корекция
NomaD(2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. —Добавяне
  2. —Разпределяне на бележките по абзаци
  3. —Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
Създаване1924 г.
Германска империя, Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Свобода

Как всъщност виждаше младият Ханс Касторп нещата? Дали седемте седмици, които доказано и несъмнено бе изкарал при тия тук горе, му се струваха само седем дена? Или, напротив, имаше чувството, че много по-отдавна, отколкото отговаряше на действителността, живее тук? Той се запитваше сам — вътрешно, а и в друга форма, — разпитваше Йоахим, но не можа да стигне до някакво решение. Сигурно и едното, и другото бе вярно: като се оглеждаше назад, прекараното тук време му се струваше едновременно необикновено кратко и необикновено дълго — само действителното времетраене не можеше да определи, ако, разбира се, допуснем, че времето изобщо е естествено явление и че може да бъде свързано с понятието за действителността.

Във всеки случай октомври стоеше пред вратата, той всеки ден можеше да настъпи. Ханс Касторп лесно можеше да пресметне дните, а и разговорите на съпациенти, които слушаше, му напомняха за това.

— Знаете ли, че след пет дена пак иде първо число? — чу той Хермине Клефелд да казва на двама млади господа от компанията си — на студента Расмусен и на младежа с дебелите устни, който се казваше Гензер. Бяха застанали след обяда между масите всред изпаренията от ястията и разговаряха, защото не им се отиваше още да легнат.

— Първи октомври, видях го на календара в администрацията. Втори път го посрещам тук, в тая градина на удоволствията. Няма що, лятото отмина, доколкото имаше лято; и то ни измами, както ни измами изобщо и напълно животът. — И тя въздъхна с половината си дроб, като поклати глава и вдигна премрежените си от глупост очи към потона. — По-весело, Расмусен! — добави тя и тупна другаря си по отпуснатото рамо. — Я разкажете някой виц!

— Знам само няколко — отвърна Расмусен и китките му увиснаха пред гърдите като перки, — но не ми идват на ум, винаги съм толкова уморен.

— И куче — процеди Гензер през зъби, — и куче не би живяло при тези или подобни условия. — И те се разсмяха, вдигайки рамене.

Но и Сетембрини бе застанал до тях със своята клечка за зъби между устните и на излизане каза на Ханс Касторп:

— Не им вярвайте, инженере, не им вярвайте никога, когато ругаят! Всички без изключение ругаят, макар че тук се чувстват като у дома си. Лентяйстват, пък претендират за съчувствие, смятат, че имат основание да бъдат огорчени, цинични! „В тая градина на удоволствията!“ — да не би случайно да не е градина на удоволствията? Казват ви, че е такава, и то в най-двусмисленото значение на думата! „Измами ни — казва тази жена, — измами ни животът в тази градина на удоволствията.“ Но пуснете я да слезе в равнината, и животът й там долу няма да остави място за никакви съмнения, че прави всичко възможно час по-скоро да дойде отново тук горе. Ах, да, иронията! Пазете се от виреещата тук ирония, инженере! Пазете се изобщо от това умонастроение! Там, където иронията не е прямо и класическо средство на красноречието, където макар и за миг престава да бъде разбираема за здравия разум, тя създава безпътица, явява се като препятствие за цивилизацията, като нечиста любовчица със застоя, тъпоглавието, порока. Тъй като атмосферата, всред която живеем, очевидно е твърде благоприятна за растежа на този блатен вид, смея да се надявам или трябва да се боя, че ме разбирате.

Действително думите на италианеца бяха такива, каквито само преди седем седмица Ханс Касторп би сметнал в равнината за пустозвън, но престоят му тук горе бе направил духа му възприемчив за тях в смисъл на интелектуално разбирателство, макар и не без друго в смисъл на симпатия, което може би щеше да бъде от още по-голямо значение. В дълбините на душата си Ханс Касторп се радваше, че Сетембрини и сега, след всичко, което бе станало, продължаваше да говори с него по същия начин, продължаваше да го поучава, да го предупреждава и да се стреми да му влияе, но неговата възприемчивост бе нараснала дотам, че той подлагаше на преценка думите му и се пазеше, поне до известна степен, да се съгласява с тях. „Виж го ти него — мислеше той, — говори за иронията, както бе говорил за музиката, остава само да я нарече «политически неблагонадеждна», да речем, от този момент, когато ще престане да бъде «прямо и класическо» средство за поучение. Пък и каква ще е тази ирония, която «макар и за миг не престава да бъде разбираема», каква ще е тази ирония, питам се, за бога, аз, но няма да се разприказвам. Суха, даскалска ирония би било това.“ Толкова неблагодарна е младежта, която се образова. Приема подаръци, а после им намира недостатъци.

Все пак много авантюристично му се стори да изрази несъгласието си с думи. Той се ограничи само с някои възражения против преценките на Сетембрини за Хермине Клефелд, които му се сториха несправедливи или поради специални причини искаше да ги сметне за такива.

— Но госпожицата е болна! — каза той. — Тя наистина действително е тежко болна и има пълното основание да бъде отчаяна! Какво всъщност искате от нея?

— Болестта и отчаянието — каза Сетембрини — често пъти са само форми на безпътицата.

„А Леопарди — помисли Ханс Касторп, — който се бил отчаял даже в науката и прогреса? Ами сам той, господин учителят? Нали и той е болен и все за това поменава; Кардучи не би му се зарадвал много.“ А гласно добави:

— Бива ви. Госпожицата е с единия крак в гроба и това наричате безпътица! Би трябвало да се уточните. Ако ми кажехте: „Болестта понякога е последица на безпътицата“, щяхте да бъдете по-убедителен.

— Много убедителен — прекъсна го Сетембрини. — Честна дума, доволен ли щяхте да бъдете, ако бях спрял там?

— Или, ако кажехте: „Болестта понякога служи като предлог на безпътицата“, и това бих приел.

— Grazie tanto.

— Но болестта като форма на безпътицата? Това значи: не произлязла от безпътицата, а сама безпътица? Че това е парадокс!

— О, моля ви, инженере, не ми приписвайте, каквото не съм казвал. Презирам парадоксите, ненавиждам ги. Всичките ми забележки относно иронията важат и за парадокса плюс още нещо. Парадоксът е отровното цвете на квиетизма, измамен проблясък на загниващия дух, най-голямата безпътица от всички! Между впрочем констатирам, че пак вземате болестта под своя защита…

— Не, но това, което казвате, ме интересува. То поразително напомня за някои неща от понеделничните лекции на доктор Кроковски. И той смята органичното заболяване за вторично явление.

— Не напълно чист идеалист.

— Какво имате против него?

— Тъкмо това.

— Лошо мнение ли имате за анализа?

— Не всеки ден. Много лошо и много добро, ту едното, ту другото, инженере.

— Как да ви разбирам?

— Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяда корените му. Анализът може да бъде и доста неапетитно нещо, неапетитно като смъртта, към която може би и принадлежи — сроден с гроба и неговата съмнителна анатомия.

„Добре ревеш, лъве“ — неволно си помисли Ханс Касторп както обикновено, когато господин Сетембрини се проявеше като педагог. Но той каза само:

— Тия дни се позанимахме със светлинна анатомия в приземието. Беренс употреби този термин, когато ни преглеждаше на рентгена.

— А, и през тази станция ли минахте вече? Е, и?

— Видях скелета на ръката си — каза Ханс Касторп, като се постара да възстанови впечатленията, които бе получил тогава. — Виждали ли сте вашия?

— Не, ни най-малко не се интересувам за скелета си. А резултатът от прегледа?

— Той видя повесма, повесма с възли.

— Дявол и половина.

— И по-рано вече един път нарекохте така придворния съветник Беренс. Какво искате да кажете с това?

— Бъдете уверен, че изразът е добре подбран.

— Не, вие сте несправедлив, господин Сетембрини. Признавам, че този човек си има слабости. Начинът, по който говори, почва да ме дразни; в него има нещо изнасилено особено като си спомним, че е изпитал голямото нещастие да загуби тук горе жена си. Но в края на краищата той е един заслужил и достоен за уважение човек, един благодетел за страдащите! Неотдавна го срещнах, когато излизаше от операция — резекция на ребра, въпрос на живот и смърт. Направи ми голямо впечатление, като го видях да излиза от своята тежка, полезна работа, която той толкова добре владее. Още бе съвсем разгорещен и си запали за награда една пура. Аз му завидях.

— Много хубаво от ваша страна. А на колко ви осъди?

— Не ми каза никакъв определен срок.

— И то не е лошо. Да лягаме, значи, инженере. Да заемем позициите си.

Те се разделиха пред №34.

— Е, вървете си на покрива, господин Сетембрини. Трябва да е по-весело да лежи човек в компания, отколкото сам. Забавлявате ли се? Има ли интересни хора, с които да споделяте режима?

— Ами, само партяни и скити.

— Искате да кажете руси?

— И рускини — каза господин Сетембрини и устата му се придръпна в ъгъла. — Сбогом, инженере!

Това бе изречено с натъртване, нямаше съмнение. Ханс Касторп смутен пристъпи в стаята. Знаеше ли Сетембрини какво му бе положението? Той вероятно педагогически го бе следил и бе проследил пътищата, накъдето се насочваха очите му. Ханс Касторп бе сърдит на италианеца, а и на себе си, защото, без да се усети, бе предизвикал това унижаване. Докато събираше писмените си принадлежности, за да ги вземе навън — никакво време за двоумене вече нямаше: писмото до дома, третото, трябваше да се напише, — той продължи да се ядосва, измърмори някоя и друга дума по адрес на този ветрогонец и дървен философ, който се бъркаше в работи, дето никак не го засягат, а сам вика „тра-ла-ла“ на момичетата по улиците; вече никак не му се пишеше — със своите подмятания този латернаджия бе покрусил настроението му да пише писма. Но, тъй или иначе, трябваха му зимни дрехи, пари, бельо, обувки — с една дума, всичко, каквото би взел, ако би знаел, че не заминава за три летни седмици, а… а за един още неопределен срок, който във всеки случай щеше да закачи от зимата, който може би, според тукашните понятия и схващания за време, щеше дори да я включи. Това именно трябваше, поне като възможност, да се съобщи дома. Този път не можеше вече да клинчи, трябваше да каже истината на ония там долу и да не мами вече нито себе си, нито тях…

В този дух той написа писмото, като спазваше оная техника, която на няколко пъти бе забелязал у Йоахим: в лежащия стол, с автоматичната писалка и папката върху вдигнатите колене. Писмото написа върху бланка на заведението, каквито имаше цял куп в чекмеджето на масата, до Джеймс Тинапел, който му бе най-близък от тримата вуйчовци, и го помоли да уведоми консула. Той говори за една досадна случка, за опасения, които са се оправдали, за лекарите, според които било необходимо да прекара горе част от зимата, а може би и цялата, тъй като случаи като неговия били често пъти по-упорити от други, които почвали с голям шум, и важното било да се вземат солидни мерки и веднъж за винаги да се пресекат възможностите за повторение. От тази гледна точка, казваше той, цяло щастие и благополучие било, дето тъкмо сега се бе случил тук горе и бе принуден да се подложи на преглед; иначе сигурно дълго време още нямаше да е ясно състоянието му и по-късно може би по много по-осезателен начин щеше да го научи. Що се отнася до предполагаемото времетраене на лечението, да не се чудят, че той вероятно ще изгуби цялата зима тук и едва ли ще се върне в равнината по-рано от Йоахим. Тук понятията за време били други — не тия, които важали за бани и курорти; месецът бил, така да се каже, най-малката единица време и поединично никаква роля не играел…

Бе хладно, той пишеше със зачервени ръце; облякъл бе пардесю и се бе завил с едно одеяло. По някой път вдигаше глава от хартията, която се изпълваше с разумни и убедителни изрази, и хвърляше поглед към познатия му пейзаж, който почти вече не забелязваше — тази продълговата долина с кулисата от върхове в дъното, която днес бе стъклено-бледа, светлият, гъсто населен валог, който на моменти проблясваше на слънцето, и склоновете, покрити отчасти със сурови гори, отчасти с ливади, отдето се чуваха звънците на кравите. Той пишеше с растяща лекота и вече не разбираше как е могъл да се бои от това писмо. Докато пишеше, схвана, че изложението му бе от ясно по-ясно и че близките му естествено ще го разберат напълно. Един млад човек от неговата класа и положение правеше за себе си нещо, което бе разумно, ползваше се от удобствата, създадени за равните нему. Така и трябваше. И да беше се върнал дома, пак щяха да го изпратят тук горе, ако им обяснеше положението. Той помоли да му изпратят каквото трябваше. Накрай помоли и да му изпращат редовно необходимите пари — 800 марки месечно стигали за всичко.

Той се подписа. И това бе сторено! Това трето писмо до в къщи бе обширно, то стигаше и престигаше — не според техните понятия за време, а според понятията, които владееха тук горе; то укрепваше свободата на Ханс Касторп. Тази дума той употреби, макар и не изрично, макар че не бе съчетал и на ум сричките й, но я почувства в най-широк смисъл, както бе свикнал от тукашния си престой — смисъл, нямащ почти нищо общо със смисъла, който Сетембрини придаваше на тази дума, — и една вече позната вълна на страх и възбуда го обзе, от която гърдите му се разтрепераха и дълбоко поеха дъх.

От писането кръвта бе нахлула в главата му, бузите му горяха. Той взе Меркурий от масичката и си премери температурата, сякаш за да се възползва от сгодата. Меркурий се покачи на 37,8.

„Виждате ли?“ — помисли Ханс Касторп. И той прибави в постскриптум: „Писмото все пак ме умори. Премерих 37,8. Виждам, че засега трябва да пазя пълно спокойствие. Трябва да ме извините, ако пиша по-рядко.“ После легна и дигна ръката си към небето с дланта навън — тъй, както я бе държал зад екрана. Но небесният зрак не промени живата й форма, материята, от която бе направена, стана дори по-тъмна и по-непроницаема от светлината и само нейните най-външни очертания станаха червеникаво прозрачни. Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея — не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана; аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.