Томас Ман
Вълшебната планина (21)

Анализ

За щастие в ъгъла до вратата се оказа едно свободно място. Той се прокрадна отстрани до него и седна, сякаш открай време бе седял там. С още неотслабнало внимание публиката не откъсваше поглед от устата на д-р Кроковски и почти не го забеляза; и това бе добре, защото той изглеждаше ужасно. Лицето му бе бледо като платно, а дрехите му бяха опръскани с кръв, та приличаше на убиец, току-що извършил престъпление. Дамата пред него, разбира се, обърна глава, когато той седна, и го изгледа с тесните си очи. Беше мадам Шоша, той я позна със своеобразно озлобение. Дяволска работа! Нямаше ли спокойствие за него? Той смяташе, че е достигнал целта си, че ще поседи тук и ще си почине малко, а ето че тя му се изпречи пред носа — случайност, на която при други обстоятелства би могъл и да се порадва, но уморен и капнал както беше, каква полза от нея? Тя само натоварваше допълнително сърцето му и щеше да го държи в напрежение, докато траеше лекцията. Мадам Шоша го бе премерила с очите на Пшибислав, изгледала бе лицето му и кървавите петна по костюма му — впрочем доста безцеремонно и натрапчиво, както и подхождаше за обноските на жена, която тръшка вратите. Колко зле се държеше тя! Не като жените от домашния кръг на Ханс Касторп, които с изправен кръст обръщат глава към сътрапезника си и му говорят с върха на устните си. Госпожа Шоша седеше свита и отпусната, гърбът й бе превит, раменете й приведени напред, а освен това и главата си държеше издадена напред, та над задната изрезка на бялата й блуза се подаваше един прешлен. И Пшибислав си бе държал така главата; обаче той бе отличник, който се ползваше с всеобща почит (макар че не това бе причината, поради която Ханс Касторп бе заел от него молива), докато бе пределно ясно, че небрежното държание на мадам Шоша, затръшването на вратите и безцеремонността на погледа й бяха във връзка с болестта й, те бяха проява на нейната независимост, на ония не много почетни, но почти безгранични предимства, с които се бе хвалил младият господин Албин…

Мислите на Ханс Касторп се объркаха, докато гледаше отпуснатия гръб на мадам Шоша; те престанаха да бъдат мисли и преминаха в някакво мечтание, всред което като из голяма далечина се носеше провлеченият баритон на д-р Кроковски и неговото меко „р“. Но тишината в залата, дълбокото внимание, което държеше всички наоколо му в плен, му подейства, действително го събуди от дрямката му. Той се огледа… До него седеше пианистът с оредялата коса; той слушаше с глава, облегната назад, с отворена уста и скръстени ръце. Малко по-нататък бе учителката госпожица Енгелхард с жадни очи и мъхести червени петна върху двете бузи — тая пламналост Ханс Касторп забеляза и по лицата на останалите дами, които видя: и у госпожа Заломон, там, до господин Албин, и у съпругата на пивоваря госпожа Магнус, онази, дето губеше белтъчини. Върху лицето на госпожа Щьор, малко по-назад бе описан такъв тъп екстаз, че просто да я съжали човек, докато госпожица Леви, която все така изглеждаше като от слонова кост, се бе отпуснала върху облегалото на стола с полузатворени очи, бе кръстосала ръце върху скута си и би приличала напълно на умряла, ако гърдите й не се дигаха и снишаваха силно и равномерно, поради което напомняше на Ханс Касторп за една женска восъчна фигура, която някога бе видял в паноптикума и която имаше двигателен механизъм в гърдите си. Някои от гостите държеха ръка, свита в кривачка, до ухото си или пък си даваха вид, че вършат същото, като държеха ръката си наполовина вдигната до ухото, сякаш вниманието ги бе накарало да замръзнат насред път. Прокурорът Параван, един мургав и на пръв поглед неимоверно силен мъж, даже си изчовърка ухото с показалеца, за да чува по-добре, и после пак го подложи под потока на речта на д-р Кроковски.

Какво разправяше д-р Кроковски? В кой ред на мисли се движеше! Ханс Касторп събра мислите си, за да влезе в течение на лекцията, което не му се удаде веднага, защото не бе чул началото, а и доста бе пропуснал, докато размишляваше за превития гръб на госпожа Шоша. Касаеше се до едно могъщество… седна дума, касаеше се до могъществото на любовта. Ама разбира се! Нали темата бе заложена в общото заглавие на цикъла от лекции, а и за какво друго би могъл да говори д-р Кроковски, след като това бе неговата специалност. Малко странно беше да слуша човек изведнъж лекция върху любовта, докато обикновено бе слушал за работи като например редукционната трансмисия в корабостроителството. Как можеше да се разглежда един толкова неподатлив и дискретен обект посред бял ден пред дами и господа? Д-р Кроковски го разглеждаше със смесени изрази, едновременно в поетичен и лекционен стил, безцеремонно научно, при това с един напевен, вибриращ тон, който се стори на Ханс Касторп малко неприличен, макар че тъкмо там, изглежда, се криеше причината дамите да имат такива пламнали бузи, а господата да си прочистват ушите. Пък и лекторът постоянно употребяваше думата „любов“ в някакъв леко колеблив смисъл, така че никой път не се знаеше как да бъде възприета тя — като нещо безобидно или като нещо страстно и плътско, а това предизвикваше едно леко чувство на морска болест. Никога в живота си Ханс Касторп не бе чувал толкова често едно след друго да се изговаря тази дума както тук днес, а като се поразмисли, стори му се, че той никога не бе я изговарял, нито пък бе я чувал из чужда уста. Може би се лъжеше, но във всеки случай не намираше, че думата печели от честото повтаряне. Напротив, тези двусмислени две срички с езиковия и лабиален звук и меката съгласна по средата почнаха да му стават все по-отвратителни, те му създаваха някаква представа за разводнено мляко — нещо белосинкаво, блудкаво, особено в сравнение със силните изрази, които в същност д-р Кроковски употребяваше. Ясно бе едно — човек можеше да кажа доста прекалени работи, без да изгони хората из салона, ако постъпваше като него. Той в никой случай не се задоволяваше с това да споменава с опияняващ такт общоизвестни неща, които обикновено биват обвити в булото на мълчанието; той разрушаваше илюзии, неумолимо отдаваше почит на познанието, не остави място за сантименталната вяра в достойнството на белите коси и ангелската чистота на наивното дете. Между впрочем той бе облякъл и към редингота риза с мека яка, а върху сивите си чорапи бе обул сандали, което създаваше някакво принципно и идеалистично впечатление, макар че поуплаши Ханс Касторп. След като въз основа на книги и отделни листове, които лежаха пред него на масата, подкрепи своето изложение с различни примери и анекдоти и многократно дори рецитира стихове, д-р Кроковски се спря върху ужасяващите форми на любовта, върху нейните странни, болезнени и зловещи прояви и върху нейното всемогъщество. Между всички природни нагони любовта била най-неустойчивият, най-застрашеният, нейната същност клоняла към заблуда и неизлечима извратеност и това не бивало да ни учудва. Защото този могъщ импулс не бил нещо просто, по своята природа той се състоял от многобройни сложни съставки, колкото и правилен да бил като цяло — съставен бил само от перверсности. Тъй като обаче, и то с право, така продължи д-р Кроковски, тъй като обаче правилно се отказват да смятат поради перверсност на съставките и цялото за перверсно, човек неминуемо е принуден да приеме правилността, законността на част от цялото, ако не и на всичките части, да приеме и отделната перверсност за законна. Това било изискване на логиката и той молел своите слушатели да го имат пред вид. Перверсните съставки се сливали в едно правилно и полезно цяло под влиянието на психическите задръжки и корективи, които имали балансиращо и уравновесяващо въздействие; касаело се до инстинктите за благоприличие и ред, тези, искало му се да каже, почти буржоазни инстинкти; този процес се срещал често и бил достоен за похвала, макар че резултатът от него (както малко пренебрежително добави д-р Кроковски) не бил интересен за лекаря и мислителя. В други пък случаи този процес не искал, а и не трябвало да успее и кой, така попита д-р Кроковски, би могъл да каже дали тези случаи не са по-благородните, по-ценните от психическа гледна точка? В такива случаи и на двете групи сили — силите на любовния нагон и тези на противоположните импулси, между които особено трябвало да се упоменат свянът и погнусата — били присъщи напрежение и страст, надвишаващи обикновената за буржоазното общество мярка; борбата между тия две групи сили се водела в глъбините на душата и пречела на онова ограничаване, обезопасяване и цивилизоване на блуждаещите нагони, което довежда до обичайната хармония, до един отговарящ на целомъдрието и силите на любовта — тъй като за такъв сблъсък ставало дума, — как завършвал той? Той завършвал привидно с победата на целомъдрието. Страхът, благонравието, целомъдрената погнуса, трепетното чувство за чистота потискали любовта, държали я окована всред мрачината, допускали до съзнанието и до развихряне нейните смътни повели само отчасти, далече не в тяхното многообразие и могъщество. Но тази победа на целомъдрието била само привидна, една пирова победа, тъй като повелята на любовта не се оставяла да я връзват и да я изнасилват, потиснатата любов не била мъртва, тя живеела, стремяла се към изява и в мрачината, и в глъбините, тя разбивала опеката на целомъдрието и отново се появявала, макар и във видоизменен, неузнаваем образ… И кой бил този образ, коя била тая маска, под която прогонената и потисната любов отново се появявала? Така запита д-р Кроковски и огледа редиците, сякаш сериозно очакваше отговор от своите слушатели. Да, и това трябваше сам той да каже, след като бе казал толкова много неща. Никой освен него не знаеше, но той сигурно и това знаеше, то си личеше. Със своите пламтящи очи, със своята восъчна бледност, със своята черна брада и калугерските сандали върху сивите вълнени чорапи, той сякаш олицетворяваше борбата между целомъдрие и страст, за която бе говорил. Поне такова беше впечатлението на Ханс Касторп, докато и той, както всички останали, с най-голямо напрежение очакваше да му се отговори в какъв образ се връща прогонената любов. Жените едва дишаха. Прокурорът Параван бърже си прочисти още веднъж ухото, за да бъде то отпушено и готово за решителния момент. Тогава д-р Кроковски каза: „В образа на болестта!“ Болестният симптом бил прикрита проява на любовта, а всяка болест — видоизменена любов.

Е, сега вече знаеха, макар че не всички можеха напълно да оценят тази истина. Една въздишка премина през залата и прокурорът Параван важно-важно кимна в одобрение, докато д-р Кроковски продължаваше да развива своята теза. Ханс Касторп от своя страна сведе глава, за да обмисли това, което бе чул, и да се изпита дали го е разбрал. Но какъвто си бе непривикнал към подобни умозаключения, при това с не съвсем бистър ум след злополучната разходка, той лесно можеше да бъде отвлечен и наистина биде отвлечен от гърба пред себе си и принадлежащата към него мишница, която се вдигна и изви назад — една ръка подпираше отдолу плитките на косата.

Мъчително бе да има човек толкова близо пред очите си тая ръка — ще не ще, той трябва да я разглежда, да обследва като през увеличително стъкло всичките петънца и човешки недостатъци, които й бяха присъщи. Не, тя нямаше нищо аристократично, тази възкъса ръка на ученичка с криво-ляво подрязаните нокти — човек не бе много сигурен дали краищата на пръстите и бяха съвсем чисти, а кожата около ноктите бе огризана, в това нямаше никакво съмнение. Устата на Ханс Касторп се изкриви, но очите му останаха приковани в ръката на мадам Шоша и един смътен полуспомен мина през ума му за това, което д-р Кроковски бе казал относно буржоазните задръжки, които се съпротивлявали на любовта… Мишницата бе по-хубава, тази леко извита зад главата мишница, тъй като материята на ръкавите бе по-тънка от самата блуза — най-лек газ, така че мишницата просветваше през него — без това забулване тя вероятно би била по-малко привлекателна. Тя бе едновременно и нежна, и закръглена, а — по всяка вероятност — и прохладна. У Ханс Касторп явно нямаше никакви буржоазни задръжки.

Ханс Касторп мечтаеше с поглед, впит в мишницата на мадам Шоша. Как се обличаха тия жени! Те показваха туй-онуй от тила и гърдите си, караха мишниците си да просветват през прозрачния газ… Това правеха по целия свят, за да предизвикват копнеж и страстни желания. Боже мой, колко хубав беше животът! Той бе хубав именно поради тази себепонятност, с която жените се обличаха примамливо — тъй като то бе себепонятно и толкова обичайно и общоприето, че човек нито и помисляше за него и го възприемаше несъзнателно и без много да се церемони. Но човек трябваше да осъзнае това, мислеше си Ханс Касторп, за да се радва истински на живота, за да разбере, че се касае до една ощастливяваща и всъщност почти приказна институция. То се разбира, че си имаше оправдание, дето могат да се обличат така ощастливяващо и приказно, без да престъпват границите на благонравието; касаеше се до следната генерация, до размножението на човешкия род, точно така. Ами ако една жена е вътрешно болна, ако тя съвсем не е годна за майчинство — какво тогава? Имаше ли смисъл тогава да носи ръкави от газ, за да кара мъжете да се интересуват от тялото й, от нейното болно отвътре тяло? Това очевидно нямаше смисъл и би трябвало да се смята за неприлично, би трябвало да бъде забранено. Защото положително нямаше повече разум в интереса на един мъж към една болна жена, отколкото… е добре, отколкото в неговия спонтанен интерес навремето към Пшибислав Хипе. Глупаво сравнение, малко неприятен спомен. Но този спомен се появи неповикан и без участието на самия Ханс Касторп. Между впрочем неговите унесени размишления се прекъснаха тук, защото вниманието му отново бе привлечено от д-р Кроковски, който забележимо бе повишил гласа си. И действително той бе застанал зад своята масичка с разперени ръце и склонена встрана глава и въпреки редингота си изглеждаше почти като господ Исус Христос на кръста!

Оказа се, че д-р Кроковски правеше в края на своята лекция голяма пропаганда на душевния анализ и с открити обятия призоваваше всички бедни да дойдат при него. Елате при мен, казваше той с други думи, всички, които сте отрудени и обременени! И той не допусна никакво съмнение в своята увереност, че всички без изключение са отрудени и обременени. Той заговори за спотаени страдания, за свян и горест, за спасителното въздействие на анализа; възхвали проникването в несъзнателното, препоръча обратната трансформация на болестта в съзнателен вече афект, призова към доверие, обеща излекуване. После отпусна ръце, отново изправи главата си, сбра книжата, които му бяха послужили при лекцията, притисна ги като истински учител с лявата ръка към рамото и се оттегли с вирната глава през коридора.

Всички станаха, разбутаха столовете и бавно се отправиха към същия изход, през който докторът бе напуснал салона. Те сякаш се движеха концентрично след лектора, от всички страни, колебливо, но безволно и в единодушно вцепенение като гъмжилото след ловеца на плъхове.^[10] Ханс Касторп остана на място въпреки течението, като се подпираше с ръка о стола. Аз съм тук само на гости, мислеше си той, здрав съм и, слава богу, това не ме засяга, пък и няма да съм тук за следващата лекция. Той видя госпожа Шоша да излиза — гъвкава, с издадена напред глава. Дали отива да я анализират? — помисли той и сърцето му силно заби… Така не забеляза, че Йоахим пристъпи към него през столовете и нервно трепна, когато братовчед му го заговори.

— Ама ти дойде в последния момент — каза Йоахим. — Далече ли стигна? Как беше?

— Хубаво — отвърна Ханс Касторп. — Доста далече стигнах. Но трябва да призная, че по-малко ми понесе, отколкото очаквах. Преждевременно беше или изобщо погрешно. Засега няма да го повтарям.

Дали му бе допаднала лекцията, Йоахим не запита, а и Ханс Касторп нищо не каза. Сякаш по негласно споразумение и по-късно двамата не споменаха нито дума за лекцията.