Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Zauberberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
stomart(18.05.2010)
Корекция
NomaD(2010)

Издание:

Томас Ман. Вълшебната планина

Редактор: Недялка Попова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Издателство „Народна култура“, София, 1972

 

Aufbau—Verlag, Berlin, 1953

История

  1. —Добавяне
  2. —Разпределяне на бележките по абзаци
  3. —Добавяне на анотация (пратена от solipsizam)

Статия

По-долу е показана статията за Вълшебната планина от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вълшебната планина
Der Zauberberg
АвторТомас Ман
Създаване1924 г.
Германска империя, Германия
Първо издание1924 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияНародна култура
ПреводачТодор Берберов
НачалоEin einfacher junger Mensch reiste im Hochsommer von Hamburg, seiner Vaterstadt, nach Davos-Platz im Graubündischen.
Вълшебната планина в Общомедия

„Вълшебната планина“ (на немски: Der Zauberberg) е роман от германския писател Томас Ман (1875 – 1955), публикуван през 1924 г. [1]

Сюжет

Швейцарският алпийски курорт Давос

През 1912 година Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния швейцарски курорт Давос, където жена му, Катя Ман, се лекува от белодробно заболяване. При влажното и студено време сам той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност подлага на преглед бронхите си при шефа на клиниката. Лекарят веднага установява някакво „болно място“ в гърдите на госта и го уверява, че ще постъпи разумно, ако остане в планината половин година на лечение. Писателят не се поддава на изкушението да се откъсне „временно“ от напрегнатия живот в „равнината“, а решава да опише преживяването си в неголям разказ, който да бъде само хумористичен паралел към трагичната новела „Смърт във Венеция“ и да разглежда проблема за смъртта в забавна и пародийно-иронична светлина. Така през следващите дванадесет години се ражда мамонтовият роман „Вълшебната планина“. Причина за това неимоверно разрастване на сюжета е Първата световна война, която предизвиква дълбоки промени в светогледа на писателя и го подтиква към преосмисляне на политическите и естетическите позиции, изразени в критично-полемичната му студия „Размишления на аполитичния“.

Героят като tabula rasa

Томас Ман, 1905 г.

Подобно на автора, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“. Той е дошъл тук само да посети болния си братовчед и да си почине три седмици, преди да заеме мястото си в една хамбургска корабостроителница. Но веднъж вплетен в мрежите на безжизнения болен свят на санаториума, той сам се разболява и твърде скоро се отчуждава напълно от действителния живот. Недодяланият и изпълнен с младежка наивност бюргер проявява забележителен талант на пациент. Поддава се на всички лекарски терапии, а също на педагогическите усилия на своите самозвани възпитатели.

Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини, внук на революционер и син на учен-хуманист. Сам той нарича себе си „homo humanus“, тоест човечен човек, и всичко преценява от гледището на бойкия хуманизъм. Заклет рационалист и индивидуалист, Сетембрини се опълчва срещу другия учител на героя, малкия йезуит Лео Нафта, духовен предшественик на европейския тоталитаризъм от XX век. Той от своя страна се нарича „homo dei“, божи човек, и счита насилието, жестокостта и подчинението на индивида неотменни в политическото развитие на Европа и света. Трети учител на Касторп, ала не с проповеди, а с поведението си, става едрият, широкоплещест и белокос минхер Питер Пеперкорн, човек на чувствата и живота, в чието присъствие интелектуалните разговори жалко избледняват.

Ханс Касторп или За възпитанието

Така под кръстосания огън на възпитателни въздействия героят проумява, че към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път. Ханс Касторп стига до възгледа, че всяко по-висше здраве трябва предварително да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова той се грижи за умиращите, посещава ги, носи им цветя и това му помага да се отнася спокойно към смъртта, да мисли за нея като за част от живота и школа на живота.

Този интерес и на писателя, и на простодушия му герой към патологичното и смъртта е преди всичко от духовен характер. Затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс Касторп се влюбва безнадеждно в една пациентка от руски произход с тесни киргизки очи на име Клавдия Шоша. От болестта тялото ѝ изглежда още по плътско и за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовното чувство на героя, както и общуването му със смъртта и болестта превръщат простата материя на неговата душа в сложен дух на прозрението. Касторп претърпява особено „повишаване“ на личността си, което, по думите на самия Томас Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени приключения, за каквито долу в „равнината“ никога не би могъл дори да сънува.

Одисея на духа

Вълшебството на планината започва с това, че невинната триседмична почивка на героя се превръща в седемгодишна одисея на духа. Той постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се с житейската „философия на ведростта“, която му позволява да превъзмогне реалността чрез иронията и пародията. Това най-ясно проличава в главата с надслов „Сняг“, където заблудилият се в гибелно опасни висини Ханс Касторп бълнува своя блян за Човека.

Ледена пързалка в курорта Давос, ок. 1915 г.

Обитателите на „Вълшебната планина“ са омагьосани от непроменчивостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуване, в което няма развитие, а вечно повтаряне на вече познати и отдавна изучени периоди от време. Така се създават условията за протичане на един „херметичен самовъзпитателен процес“, на който е изложен героят. Той пребивава във „Вълшебната планина“, забравил напълно астрономическото и календарното време, дори собственото си „биографично време“.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на иреалното, Ханс Касторп осъществява своето пробуждане, своето излизане от състоянието на безвремие и безисторичност. Този момент на пробуждане представлява кулминацията на романа, откъдето следва постепенната развръзка или по-точно осъзнаването на липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света като единствено средство за самосъхранение в името на застрашените хуманни ценности.

Критика на културата

Томас Ман, 1926 г.

След Първата световна война, в процеса на тежка светогледна криза Томас Ман стига до прозрението, че „занапред не бихме могли да живеем и творим като досега“ и нарича романа „Вълшебната планина“ средищна и повратна точка на своята художествена продукция. Като във фокус тук са събрани и осветлени критично всички онези духовни, световноисторически, културнофилософски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал и стълкновявал в годините след войната.

Така романът от една страна представлява равносметка на епохата, понеже обрисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за предмет „чистото време“ в неговия философски, психологически и метафоричен аспект. Тази цел на романа се осъществява с помощта на особена музикална лайтмотивна техника, която създава усещането именно за „кръгово време“, за вечно настояще. Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование, изпъстрен с множество приключения, но се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дебрите на съзнанието и психиката. Затова „Вълшебната планина“ се нарежда сред немските образователни романи и неин образен е Гьотевият Вилхелм Майстер.

В тази книга Томас Ман насочва вниманието към дълбоката проблематичност и загубената образователна стойност на европейската културна традиция и показва, че тя вече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Така романът е отправен към идните дни и макар героят да се изгубва от погледа на читателя сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил своето вътрешно „повишаване“ и неговият път е определен. Томас Ман нарича „Вълшебната планина“ книга на идейно отричане от много опасни склонности, обаяния и изкушения, книга на сбогуването и на педагогическото самодисциплиниране.

Вижте също

Бележки

  1. Ман, Томас „Вълшебната планина“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1972 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-07-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

Сатана

Неговата възраст трудно можеше да се определи; трябва да беше между тридесет и четиридесетгодишен, защото, макар че общият му вид бе младежки, косата на слепите му очи вече бе посребрена, а по-нагоре — видимо оредяла: две лиси петна се бяха образували до тесния, рядък път и правеха челото му по-високо. Неговият костюм — тези светложълтеникави карирани панталони и въздългото сако от развласен плат с два реда копчета и много големи ревери — бе всичко друго, но не елегантен; пък и поизвърнатата му права яка бе излиняла по ръбовете от много пране, черната му връзка бе поизтъркана, а ръкавели очевидно не носеше — Ханс Касторп забеляза това по ръкавите, които свободно висяха около китките му. Въпреки това той видя, че пред себе си има истински господин; интелигентният израз на лицето му, неговото свободно, дори красиво държание поставяха това вън от съмнение. Тази смесица обаче от опърпаност и грациозност, тия черни очи и леко завитите мустаци веднага напомниха на Ханс Касторп за ония чуждоземни музиканти, които по Коледа свирят по дворовете на родния му град и с вдигнати нагоре кадифени очи поднасят широкополите си шапки, за да уловят хвърлените им десетпфенигови монети. „Шарманкаджия!“ — помисли си той. Ето защо не се чуди на името, което чу, когато Йоахим стана от скамейката и с известна стеснителност го представи:

— Моят братовчед Касторп, господин Сетембрини.

Ханс Касторп също бе станал, следи от неговата бурна веселост още личаха по лицето му. Но италианецът с учтиви думи помоли двамата да не си развалят спокойствието и ги накара отново да седнат, докато сам остана прав насреща им в своята приятна поза. Той се усмихваше, докато стоеше и разглеждаше братовчедите, а особено Ханс Касторп; под гъстите му мустаци, там, дето те красиво се извиваха нагоре, единият ъгъл на устата му потрепна и се придръпна, а това упражни особено въздействие върху опиянения Ханс Касторп, накара мисълта му да се избистри и да застане нащрек, за миг го отрезви и той се позасрами. Сетембрини каза:

— Господата са весели; и с право, да, с право. Великолепна сутрин! Небето е синьо, слънцето се усмихва… — И той с леко и умело движение на мишницата си вдигна към небето своята малка, жълтеникава ръка, докато в същото време отпрати в тази посока и един кос, весел поглед. — Човек наистина би могъл да забрави къде се намира.

Той говореше без чужд акцент, само по точния изговор на гласните можеше на всеки случай да се познае чужденецът. Неговите устни оформяха думите с известно удоволствие. Приятно бе да го слуша човек.

— А добре ли пътувахте за насам, господине? — обърна се той към Ханс Касторп. — Получихте ли вече присъдата си? Искам да кажа, състоя ли се вече мрачната церемония на първия преглед? — Тук той би трябвало да помълчи и да почака, ако искаше да слуша, защото бе поставил въпрос и Ханс Касторп се готвеше да му отговори. Но чужденецът продължи да разпитва: — Благополучно ли премина? От вашия смях… — и той замълча за момент, а гънката в ъгъла на устата му се задълбочи — от вашия смях може да се теглят различни заключения. Колко месеца ви трупнаха нашите Минос и Радамант[4]? — Думата „трупнаха“ звучеше в неговата уста особено странно. — Да отгатна ли? Шест? А може би направо девет? Те не са стиснати…

Ханс Касторп се засмя учудено и се помъчи да си спомни кои бяха тия Минос и Радамант. Той отговори:

— Но как така. Не, вие грешите, господин Септем…

— Сетембрини — поправи го италианецът ясно и плавно, като добави и един хумористичен поклон.

— Господин Сетембрини… прощавайте. Не, вие грешите. Аз съвсем не съм болен. Дойдох само на гости на моя братовчед Цимсен за няколко седмици и искам по тоя случай малко да си почина.

— По дяволите, значи, не сте от нашите, а? Вие сте здрав, гостувате само тука като Одисей в царството на сенките? Каква смелост да слезете в дълбините, където незначителните мъртъвци безсмислено линеят…

— В дълбините ли, господин Сетембрини? Прощавайте, моля! Че аз съм изкачил около пет хиляди фута, докато стигна до вас…

— Така ви се е сторило само! Честна дума, мамите се — каза италианецът с решителен жест. — Ние сме дълбоко потънали същества, нали, лейтенанте — обърна се той към Йоахим, който не малко се зарадва на обръщението, макар че опита да скрие това и отговори:

— Ние наистина сме малко нещо опростели. Но все пак човек може да се постегне.

— Да, вярвам, че вие ще можете; вие сте порядъчен човек — каза Сетембрини. — Тъй, тъй, тъй — каза той трикратно, подчертавайки буквата „т“, и като се обърна към Ханс Касторп, три пъти леко цъкна с език. — Виж ти, виж ти — добави той, пак трикратно и пак подчертавайки буквата „т“; после погледна новака толкова втренчено, че очите му се фиксираха и премрежиха, след което отново оживи погледа си и продължи: — Вие, значи, идвате съвсем доброволно тук горе при нас изпадналите и за известно време ще ни доставите удоволствие с вашето присъствие. Е, това е хубаво. А какъв срок имате пред вид? Не питам много учтиво. Но много бих искал да чуя колко време си дава човек сам, когато това зависи от него, а не от Радамант.

— Три седмици — каза Ханс Касторп с малко суетна лекота, защото забеляза, че му завиждат.

— O dio[5], три седмици! Чухте ли, лейтенанте? Не е ли малко дръзко да кажеш: идвам за три седмици тук и после си заминавам? Ние, господине, не мерим със седмици, разрешете да ви уведомя. Нашата най-малка мярка за време е месецът. Ние смятаме в голям стил, това е привилегия на сенките. Имаме и други привилегии, все от подобно качество. Мога ли да попитам какво занятие упражнявате в живота или по-точно, за какво се готвите? Виждате, че не оковаваме своето любопитство. И любопитството причисляваме към нашите привилегии.

— Моля ви се — каза Ханс Касторп и обясни каквото го бяха запитали.

— Корабостроител! Ами че това е великолепно! — извика Сетембрини. — Уверявам ви, че намирам това за великолепно, макар че моите лични способности лежат в друго направление.

— Господин Сетембрини е литератор — обясни Йоахим малко смутено. — Той е написал за германските вестници възпоменателната статия за Кардучи… Кардучи, нали го знаеш… — И той още повече се смути, защото братовчед му учудено го изгледа и сякаш искаше да каже: „Какво ли пък знаеш ти за Кардучи? Смятам, че точно толкова малко, колкото и аз.“

— Вярно е — каза италианецът и потвърди с глава. — Аз имах честта да разкажа на вашите съотечественици за живота на този голям поет и свободомислещ човек, когато той свърши. Познавах го, мога да се смятам за негов ученик. До нозете му съм седял в Болоня. Колкото има у мене култура и жизнерадост, нему ги дължа. Но ние говорехме за вас. Корабостроител! Знаете ли, че просто израствате пред очите ми? Изведнъж ви виждам насреща си като представител на един цял свят на труда и на практическия гений!

— Но, господин Сетембрини, аз всъщност съм още студент, сега почвам…

— Разбирам, а всяко начало е трудно. Изобщо всяка работа, която заслужава да се нарече така, е трудна, нали?

— Да, дявол да я вземе! — каза Ханс Касторп и това бе от сърце.

Сетембрини бърже повдигна вежди.

— И дявола даже призовавате — каза той, — за да подчертаете това. Сам дявола. А знаете ли, че моят учител му е написал химн?

— Позволете — каза Ханс Касторп, — на дявола ли?

— На него самия. В моята родина понякога го пеят, при тържествени случаи: „О salute, о Satana, о Ribellione, о Forza vindice della Ragione!“[6] Прекрасна песен! Но сигур не за този дявол сте мислили, защото той е в отлични отношения с работата. Този, когото споменахте и който ненавижда работата, защото трябва да се бои от нея, е вероятно същият, за когото казват, че не трябва да му се подава и малкият пръст…

Всичко това се стори много особено на добрия Ханс Касторп. Италиански той не разбираше, а и останалото не му беше много понятно. То напомняше неделна проповед, макар че разговорът се водеше в лек и шеговит тон. Той погледна братовчед си, който позатвори очи; после каза:

— Ах, господин Сетембрини, много буквално схващате думите ми. Това за дявола беше само един обрат на речта, уверявам ви!

— Все някой трябва да бъде остроумен — каза Сетембрини, като погледна меланхолично пред себе си. После отново се съживи, поразведри се и с грация промени тона: — Всеки случай с право заключавам от вашите думи, че сте избрали една колкото напрегната, толкова и почтена професия. Боже мой, аз съм хуманист, един homo humanus[7], нищо не разбирам от инженерските работи, колкото и дълбоко уважение да изпитвам към тях. Но все пак мога да си представя, че теорията на вашата специалност изисква ясен и остър ум, а практиката се нуждае от мъже на място, не е ли така?

— Положително е така, тук съм напълно съгласен с вас — отвърна Ханс Касторп, като неволно се стараеше да говори малко красноречиво. — Изискванията днес са колосални, най-добре е да не е много наясно човек колко прецизни са те, иначе би изгубил всяка смелост. Не, това не е шега. А ако човек не е от най-здравите… Вярно, аз тук съм само на гости, но чак толкова здрав не съм, пък и бих излъгал, ако речех, че много леко понасям работата. Напротив, трябва да кажа, че тя много ме уморява. Всъщност напълно здрав се чувствам само когато нищо не върша…

— Например сега?

— Сега ли? Сега съм още много отскоро тук, малко съм объркан, можете да си представите.

— А, объркан.

— Да, а и не спах съвсем както трябва, пък и закуската беше много обилна… Е, свикнал съм на порядъчна закуска, но днешната беше, както изглежда, малко тежичка за мене, too rich[8], както казват англичаните. С една дума, чувствам се малко угнетен, и то особено тази сутрин, когато не ми бе вкусна пурата, помислете си! Това почти никога не ми се случва, освен когато съм сериозно болен, а днес тя имаше вкус на кожа. Трябваше да я хвърля, нямаше смисъл да се насилвам. Пушач ли сте, ако мога да запитам? Не? Тогава не можете да си представите досадата и разочарованието на човек, който от младини особено много обича да пуши като мене…

— Нямам опит в тази област — отвърна Сетембрини и с моето неведение се намирам в нелоша компания. Редица благородни и трезви духове са ненавиждали тютюна. И Кардучи не го обичаше. Но тук ще се разберете с нашия Радамант. Той е привърженик на вашия порок.

— Е, господин Сетембрини, чак порок…

— Защо не? Нещата трябва да се определят истински и с енергия. Това подкрепя и възвишава живота. И аз имам пороци.

— Значи, придворният съветник Беренс е познавач на пури. Прекрасен човек.

— Намирате ли? А, значи, вече сте се запознали с него?

— Да, преди малко, когато излязохме. Беше почти като консултация, но sine pecunia, разбирате ли. Той веднага видя, че съм доста анемичен. А после посъветва да живея тук съвсем като братовчед ми, да лежа много на балкона, че даже и температурата да си меря, така каза.

— Наистина ли! — извика Сетембрини… — Великолепно! — извика той нагоре във въздуха, защото се беше попревил назад от смях. — Как беше в операта на вашия майстор? „Аз съм ловецът на малките птички, винаги весел, най-весел от всички.“ С една дума, много забавно. Ще последвате ли съвета му. Без съмнение. Че и как иначе. Голям дявол е този Радамант! И „винаги най-весел“, ако и понякога малко насила. Той клони към меланхолия. Порокът му не му понася — иначе не би било порок, — тютюнът го настройва меланхолно, ето защо нашата достопочтена старша сестра е прибрала запасите му и му дава само малки дневни дажби. Случвало се да се поддаде на изкушението да я обере и тогава изпадал в меланхолия. С една дума: хаотична душа. Вие сигурно познавате вече и нашата старша сестра? Не? Ами че това е грешка? Постъпвате неправилно, ако не се стремите да се запознаете с нея. Тя е от стария род Милендонк, господине. От Медичиевската Венера се различава по това, че там, дето са на богинята гърдите, тя има само един кръст.

— Ха, ха, отлично! — разсмя се Ханс Касторп.

— Казва се Адриатика.

— И това ли? — извика Ханс Касторп. — Слушайте, това е забележително. Фон Милендонк, че и Адриатика. Звучи, сякаш отдавна е умряла. Навява нещо съвсем средновековно.

— Уважаеми господине — отвърна Сетембрини, — тук има много работи, които „навяват нещо средновековно“, според както благоволихте да се изразите. Аз лично съм убеден, че нашият Радамант само от чувство за художествен стил е назначил тази вкаменелост за главна надзирателка на своя дворец на ужасите. Защото той е художник, не знаете ли това? Рисува с маслени бои. Какво искате, не е забранено, нали, и всеки е свободен… Госпожа Адриатика разказва на всеки, който я слуша, а и на другите също, че една фон Милендонк към средата на тринадесетия век е била игуменка на манастир в Бон на Рейн. Самата тя трябва да се е появила на този свят не много по-късно от него време…

— Ха, ха, ха! Ама и вие сте един присмехулко, господин Сетембрини.

— Присмехулко ли? Искате да кажете: проклетник. Да, малко съм проклетник — каза Сетембрини. Мъчно ми е само, дето ми е писано да изразходвам проклетията си по такива мизерни обекти. Надявам се, че нямате нищо против проклетията, инженере. В моите очи тя е най-блестящото оръжие срещу силите на мрака и грозотата. Проклетия, господине, значи критичен дух, а от критиката произхожда и напредъкът, и просвещението. — И веднага почна да говори за Петрарка, когото нарече „бащата на новото време“.

— Трябва да вървим да се лекуваме чрез лежане — подхвърли сдържано Йоахим.

Литераторът бе придружавал своите думи с грациозни движения. Сега той приключи тази игра с един жест, отправен към Йоахим, и каза:

— Нашият лейтенант ни зове на служба: да вървим тогава. Пътят ни е един и същ… „вдясно, където на Дис могъщия издигат се страшните кули“. Ах, Вергилий, Вергилий. Господа, той е ненадминат. Вярвам в напредъка, разбира се, но Вергилий разполага с епитети, каквито никой съвременник няма. — И докато вървяха на връщане, той почна да декламира латински стихове с италианско произношение, но престана, когато някакво младо момиче, сигурно от селището и далеч не особено красиво, дойде насреща им; той взе да му се усмихва по донжуански, да тананика и да цъка с уста: Ц-ц-ц! Ай, ай, ай! Ла, ла, ла! Сладко бръмбарче, искаш ли да бъдеш мое? Я вижте: „Очите й светят във нощния мрак“, процитира той, един бог го знаеше какво, и изпрати една въздушна целувка зад гърба на смутеното момиче.

Истински ветрогон, помисли Ханс Касторп и продължи да мисли така, когато Сетембрини отново изпадна в размисли след своя галантен пристъп. Той се бе насочил главно към придворния съветник Беренс, иронизираше обема на краката му, взе на подбив титлата му, която бил получил от един принц, страдащ от туберкулоза на мозъка. За скандалния живот на този принц още говорели всички наоколо, но Радамант си затварял едното око, двете очи, от глава до пети придворен съветник. Между впрочем господата дали знаят, че той е откривателят на летния сезон? Да, той и никой друг. Заслугата е само негова. По-рано през лятото издържали само най-верните от верните в тази долина. „Нашият хуморист“ обаче с неподкупна проницателност разбрал, че тази неуредица е само плод на един предразсъдък. Той бил измислил цяла теория, според която, поне що се отнася до неговия институт, лятното лечение не само било за препоръчване, но дори било особено ефикасно и направо незаменимо.

Бил успял да разпространи тази теория, като пишел популярни статии и ги публикувал в печата. Оттогава работите му потръгнали и през лятото, както през зимата. „Гений!“ — каза Сетембрини. — „Ин-ту-и-ци-я!“ — добави той. След това одума здравата другите здравни заведения в курорта и по най-хаплив начин похвали търговския усет на притежателите. Например професор Кафка… Всяка година, когато настъпело критичното време на топенето на снеговете и когато много пациенти искали да си отиват, професор Кафка изведнъж се оказвал принуден бързо да замине за една седмица, като обещавал да ги изпише, щом се върне. След това обаче отсъствал по шест седмици и нещастниците чакали, а междувременно сметките им благополучно набъбвали. Чак до Фиуме отивал Кафка и не си тръгвал, докато не измъкнат пет хиляди хубавички швейцарски франка и ето че нови четиридесет дена преминавали. А после на втория ден след връщането на този celebrissimo, болният умирал. Що се отнасяло до доктор Залцман, той разправял за професор Кафка, че спринцовките му не били съвсем чисти и причинявал на болните разни инфекции. Той пристъпвал на гумени подметки, казвал Залцман, за да не го чуели мъртъвците му… в замяна на което Кафка твърдял, че при Залцман предписвали на хората такива количества от „щедрия дар на лозата“, разбира се, за да закръгляват сметките им, че те мрели като мухи, и то не от фтизия, а от пиянство и чер дроб…

Тъй продължаваше той, а Ханс Касторп добродушно и от сърце се смееше на този бързей от находчиви злословия. Красноречието на италианеца звучеше особено приятно в своята безусловна точност и чистота, чужда на всякакъв диалект. Думите излизаха напращели, ясни и сякаш току-що създадени от неговите подвижни устни, той сам се наслаждаваше от изисканите, хапливи и бързи обрати и форми на речта, с които си служеше, и дори от граматичното склонение и флексията на думите; това предизвикваше у него някакво очевидно, заразително и развеселяващо доволство, а яснотата и присъствието на духа му не допускаха дори един-единствен път да сгреши.

— Много особено говорите, господин Сетембрини — каза Ханс Касторп, — така живо, не зная как да го определя.

— Пластично, а? — отвърна италианецът и си вееше хлад с носната кърпа, макар че времето беше по-скоро студено. — Това ще да е думата, която търсите. Аз имам един пластичен начин на говорене, това искате да кажете. Но стойте! — извика той. — Какво виждам! Там се разхождат нашите пъклени съдии! Каква гледка!

Тримата бяха изминали вече завоя на пътя. Дали благодарение на красноречието на Сетембрини, дали защото слизаха надолу, или защото в действителност бяха се отдалечили от санаториума по-малко, отколкото се бе сторило на Ханс Касторп — тъй като един път, по който вървим за първи път, е значително по-дълъг, отколкото ако го познаваме вече — всеки случай връщането бе станало неочаквано бърже. Сетембрини бе прав, долу по площадката пред задната фасада на санаториума се движеха двамата лекари — напред, проточил врат, придворният съветник, който размахваше ръцете си като гребла, по стъпките му д-р Кроковски в черна престилка; той се оглеждаше самоуверено, макар че клиническият обичай изискваше при служебни обиколки да върви след шефа.

— А, Кроковски! — извика Сетембрини. — Ей го, разхожда се и знае всички тайни на нашите дами. Умолявате се да обърнете внимание на тънката символика на облеклото му. Той се носи в черно, за да покаже, че неговата истинска научна област е нощта. Този човек има в главата си само една мисъл и тя е мръсна. Инженере, как се случи, че досега никак не сме говорили за него? Запознахте ли се?

Ханс Касторп потвърди.

— Е, и? Почвам да мисля, че и той ви се е харесал.

— Наистина не знам, господин Сетембрини. Срещата ни бе съвсем бегла. Пък и не съм много бърз с присъдите си. Наблюдавам хората и си мисля: „Такъв си ти, значи. Е, добре.“

— Това е апатия! — отговори италианецът. — Съдете! Природата затова ви е дала очи и разум. Вие намерихте, че говоря злобно, но ако съм говорил така, то може би не е било без педагогични намерения. Ние хуманистите всички имаме по една педагогична жилка… Господа, историческата връзка между хуманизма и педагогиката доказва, че помежду им съществува и психологическа връзка. Не бива да се отнема на хуманиста педагогическата служба, тъй като той пази традицията за достойнството и красотата на човека. На времето той замести свещеника, който през смътните човеконенавистни времена си бе присвоил правото да възпитава младежта. Оттогава, господа, не се е появил някой нов възпитател от нов тип. Класическата гимназия, наречете ме назадничав, инженере, но по принцип, in abstracto[9], моля ви да ме разберете, аз съм неин привърженик…

Дори и в асансьора той продължи да развива своите теории и замлъкна чак когато братовчедите излязоха на втория етаж. Сам продължи до третия, където според думите на Йоахим заемал една малка стая с изглед към задния двор.

— Той май че няма пари? — попита Ханс Касторп, който придружаваше Йоахим. Стаята на Йоахим приличаше досущ на неговата.

— Не — каза Йоахим, — сигурно няма. Или може би само толкова, колкото да си плаща престоя тук. И баща му е бил литератор, знаеш ли, а мисля, че и дядо му.

— Е, тогава… — каза Ханс Касторп. — Той всъщност сериозно ли е болен?

— Доколкото знам, болестта му не е опасна, но упорита и постоянно го повтаря. Той боледува вече от години и от време на време напуска санаториума, но скоро пак се връща.

— Бедният човек! А толкова изглежда, че обича работата. Ужасно словоохотлив, как само се прехвърля от една тема на друга. Вярно, с момичето беше малко нахален, за момента се смутих. Но това, което после каза за човешкото достойнство, звучеше прекрасно, също като при някой тържествен акт. А често ли се срещаш с него?

Бележки

[4] Според гръцката митология братята Минос и Радамант са съдии в царството на сенките.

[5] О боже! (итал.)

[6] Привет на теб, о Сатана, о Бунтарю, о отмъстителна сила на Разума! (итал.)

[7] Човечен човек (лат.).

[8] Прекалено богата (англ.).

[9] Абстрактно (лат.).