Майк Резник
Прераждането на убиеца (9)

Осма глава

Когато тръгна отново към „Синия дракон“, Найтхоук внезапно изпита натрапчивото чувство, че някой го следи. Беше достатъчно опитен и не се обърна рязко назад. Въпреки това изострените му сетива сигнализираха за някакво едва доловимо движение зад него, отразено във витрините на магазините и металните врати на превозните средства, които префучаваха наблизо.

Ако някой искаше да го убие, досега да се е опитал. Затова предположи, че тази сянка или иска да говори с него, или държи да разбере накъде е тръгнал. Тъй като нямаше никакво съмнение точно къде отива — беше ходил само в „Синия дракон“ след като напусна кораба миналата вечер, а сега пак се здрачаваше — той реши, че мистериозният преследвач иска да поговорят.

Глождеше го един-единствен въпрос — дали да улесни онзи зад себе си или да го накара да се поизпоти. Ако бяха пратили убиец по следите му, най-уместно би било да свърне в най-близката улица — или както там му казваха в тоя влудяващ свят, пренаселен с хора и извънземни, да се притаи, да обезоръжи преследвача си и малко да го пораздруса. Това би било съвсем достойно представяне.

Въпреки това беше готов да се обзаложи, че Ибн бен Калид разполага с много повече убийци, отколкото той можеше да елиминира. Заключението, че е преследван от убиец, подхождаше повече на незрял и повърхностен ум като този на първия клонинг на Перфектния убиец.

Не. Колкото повече мислеше — а той мислеше доста бързо, както налагаха обстоятелствата — толкова повече се убеждаваше, че някой иска просто да поговори с него. Оставаше въпросът защо този някой ще иска да говори с Джеферсън Найтхоук — за всички Перфектния убиец беше мъртъв отпреди век. Това оставаше пълна загадка за него, но той реши скоро да я разплете.

Найтхоук забави крачка пред един ресторант на извънземни, специализиран за канфорити и лодинити, изчака, докато зърна във витрината познатото раздвижване зад себе си и влезе метр д’отелът — едно оранжево двуутробно същество от краганската раса, изглеждаше потресен, когато насреща му се изпречи човек, но успя навреме да се овладее и поведе Найтхоук към една от масите.

— Ние сме на вашите услуги — прозвуча говорното му устройство за синхронен превод, което предаде думите със студен и безизразен глас на терански. — Длъжен съм обаче да ви предупредя, че храносмилателната ви система няма да се справи с повечето блюда от нашето меню.

— Готов съм да рискувам с вас, стига и вие да сте съгласен — отвърна Найтхоук.

Краганското същество се заслуша в превода. После внезапно издаде висок писък, който привлече вниманието на малцината посетители, които все още не бяха забелязали пришълеца.

— Аз не съм блюдо от менюто и не можете да ме ядете! Забранено е да се изяждаме помежду си!

— Лош превод — отбеляза Найтхоук. — Май ти е време да научиш терански.

— Предполагам на вас никога не ви е хрумвало да научите крагански.

— Вярно, не съм и помислял да го правя. Но не аз искам да ти измъкна парите, а точно обратното. Ето защо ти трябва да се съобразяваш с мен.

Краганецът го изгледа дълго и мълчаливо.

— Значи не искате да ме изядете, така ли?

— Ако това ще те зарадва, тогава нека си наясно, че направо ми се повдига при тая мисъл.

— Хубаво. Какво ще поръчате? — успокоено рече краганецът.

— Засега ми стига само вода. Чакам още някого, после двамата ще изслушаме с интерес какво предлага заведението ви.

— Не виждам наоколо друг човек.

— Не съм казал, че е човек.

— Какво е в такъв случай — за да съм подготвен и да не го пропусна, когато влезе.

— Не е твоя грижа — отвърна Найтхоук. — Каквото и да е, то само ще ме намери.

— Сигурно е така — съгласи се краганецът. — Ако изобщо имате способността да сменяте защитната си окраска, то в момента тя не действа.

— Благодаря за предупреждението. А сега моля да ми донесеш водата и да ме оставиш на мира.

— Преди това трябва да ви кажа още нещо — изсумтя краганецът. — Не приемаме кредити от Олигархията.

Найтхоук измъкна шепа златни долари Мария Терезия и ги стовари на масата.

— Това стига ли?

Краганецът се втренчи в тях, примигна, сбърчи ноздри, което можеше да мине за съвсем приемлива усмивка и най-накрая се отправи да донесе на Найтхоук чаша вода.

Не след дълго се върна обратно, постави чашата на масата и посегна за парите. Найтхоук обаче плесна косматата му лапа.

— Не и докато не съм ти поръчал основното ядене — каза.

— Откъде да съм сигурен, че няма да си приберете доларите и да изчезнете с тях — рече краганецът. Найтхоук беше сигурен, че гласът му издава неговото раздразнение, макар устройството за синхронен превод да предаде думите с напълно монотонна интонация.

— Аз пък откъде да знам, че не се каниш да ме отровиш с това? — изстреля в отговор той.

Краганецът го изгледа дълго и мълчаливо, сякаш обмисляше сериозно идеята, после повлече крака и се отдалечи.

Найтхоук отпи от водата и се огледа наоколо. В заведението имаше седемнайсет канфорити, осем лодинити и двойка краганци. Всички те се правеха, че не забелязват натрапника от човешки род в заведението. Едно лодинитско дете на около четири години го зяпаше съвсем открито, сякаш виждаше човек за първи път. Найтхоук не се съмняваше, че то е срещало хора и преди, но явно за първи път му се случваше да наблюдава подобен екземпляр в заведение за извънземни видове.

Най-накрая Найтхоук започна да оглежда стените. Те бяха декорирани с произведения на абстрактното изкуство. Като се загледа по-внимателно обаче, той различи фигури и цветове, които се повтаряха периодично в картините. Това го наведе на мисълта, че за редовните посетители на ресторанта тези платна сигурно са част от техния класицизъм.

Внезапно още едно извънземно същество влезе в ресторанта и се упъти право към масата на Найтхоук. Беше лъскав червен хуманоид, който сякаш излъчваше светлина в сумрачното заведение.

— Може ли да седна? — попита с неприятен дрезгав глас.

Найтхоук кимна сговорчиво.

— Предполагам ти е омръзнало да ме чакаш отвън.

Пришълецът кимна на свой ред. При движението ушите му, които бяха много по-големи от човешките, започнаха да пляскат като крила и напомниха на Найтхоук за изображенията на някогашните африкански слонове.

— Защо сте влезли тук? — попита чужденецът. — Не можете да консумирате нищо от тяхната храна.

— Помислих, че ще се чувстваш по-свободно, ако разговаряме тук, отколкото в „Синия дракон“. Ако греша, може да тръгваме още сега.

И той се надигна от стола.

— Не грешиш.

Найтхоук седна обратно на мястото си.

— Имаш ли си име?

— Всички имат имена, Джеферсън Найтхоук.

— Ще те затрудня ли много, ако поискам да ми го кажеш?

— Когато му дойде времето.

— Добре тогава, кажи поне от коя раса си.

— Тук въпросите задавам аз — отвърна странното създание.

— Е, за това вече може да поспорим — спокойно отвърна Найтхоук. — Защото аз съм този, който е насочил пистолет в корема ти под масата.

Пришълецът се изопна на мястото си, но предпочете да не проверява дали казаното е истина.

— Едва ли ще можеш да произнесеш името ми, но навремето работех с друг човек, който ми казваше Петкан. Така се наричам, когато се налага да имам вземане-даване с хора. Иначе принадлежа към народа на проястите от Чимерих, която хората наричат Мариус II.

— Аз пък съм Джеферсън Найтхоук, но това вече ти е известно. Сега давай направо по въпроса, Петкане.

— Ти си Перфектния убиец — започна Петкан. — Според мен си най-забележителният представител на човешкия род, тъй като видът ти не се е променил особено през последните стотина стандартни години.

— Да не би да си ме виждал как изглеждам преди век?

Петкан кимна с глава и ушите му отново изпляскаха.

— Представителите на моята раса живеят много дълго. Видях те как избиваш седмина мъже, без да имаш някаква сериозна причина за това на…

— Димитри IV — довърши вместо него Найтхоук.

— Значи наистина си ти.

— Може и така да се каже. Но ти така и не отговори на въпроса ми защо ме следиш.

— Много хора измират там, където се появи Перфектния убиец. А ето че след повече от век ти отново изскочи на бял свят. Това означава, че пак ще има много избити. — Петкан направи пауза. — Вече повече от сто години работя в мините по Вътрешната граница — наглеждам прокопаването на първите галерии, когато ги открият и ги запечатвам, когато суровината се изчерпи. Аз съм специалист по експлозивите и мога да кажа със сигурност, че няма по-добър от мен в тая работа. Но един от проблемите на проястите дълголетници е, че те рано или късно се отегчават от своята работа. Дори когато са толкова добри специалисти та нямат конкуренция в професията си — той замълча и се загледа в очите на Найтхоук. — Омръзна ми да използвам експлозивите в досадните мини, където няма одушевени същества. Искам да работя с теб, Перфектни убиецо.

— Но ти дори не знаеш срещу кого или против какво съм тръгнал да се боря този път!

— Това няма никакво значение за мен.

— Я си представи, че са ми платили да взривя Мариус II? — рече Найтхоук.

— Така ли е наистина?

— Не.

— Всички останали светове са ми напълно безразлични.

— Ти просто копнееш да използваш експлозивите си и някъде другаде, освен в мините, така ли? — попита Найтхоук.

— Искам да убивам хора.

— А защо точно аз трябва да ти помагам за това?

— Защо пък не? Ти ги избиваш за пари, а аз — за удоволствие. В края на краищата какво значение има кой от двамата ги е унищожил?

— Откъде да съм сигурен, че няма да посегнеш и на мен?

— Възможно ли е изобщо да бъдеш убит?

— Поне не е по твоите сили.

— Ето ти отговорът.

— Колко ще искаш за услугата?

— Нищо — отвърна Петкан. — Ти ме отърваваш от досадата, аз ти помагам в поредната операция. Според мен това е съвсем честна сделка.

Найтхоук замълча. Гледа дълго и мълчаливо своя събеседник, очаквайки безпогрешният му инстинкт да подскаже дали да приеме предложението или не. Накрая реши.

— Добре. Отсега нататък ще работиш за мен.

— Кога тръгваме?

— След ден-два. Знаеш ли кой е корабът ми?

— Нали те проследих от него до тук.

— Хубаво. Сега се покрий някъде за един ден, после ела при кораба.

— Още сега ще отида там.

— Прави точно каквото ти казвам. Ако се появиш сега, може само да изплашиш единия от двамата ми спътници. Другият сигурно ще те застреля.

— Добре тогава, ще се видим точно след един ден, считано от тази минута — склони Петкан.

— Изобщо ли не те интересува кой е нашата мишена?

— Вече знам това — каза Петкан.

— Я гледай ти!

— Обявил си война на Ибн бен Калид.

— Какво те кара да мислиш така?

— Едва ли при друг случай Перфектния убиец ще се нуждае от моите услуги — отвърна Петкан. — Платиха ли ти, за да го убиеш, или просто искаш да спасиш човешкото момиче?

— И двете. Имаш ли представа къде бих могъл да ги открия?

— Никаква. Не ми е минавало през ум, че някога ще се изправя срещу Ибн бен Калид. Поне докато не те видях. — Петкан помълча малко. — Наистина съм много развълнуван! Не само Перфектния убиец се завърна, но и ще работя за него! Двамата заедно ще избием милиони човешки същества!

— Гледай да не се престараеш в унищожаването на моя вид!

— Ще гледам да не се увличам много — зарече се Петкан, но върху физиономията му се четеше нерешителност.