Майк Резник
Прераждането на убиеца (6)

Пета глава

— Защо просто не наемеш някой телепат? — попита Киношита, когато вече бяха излетели и навлизаха все по-навътре към Вътрешната граница.

— Намери ми някой и на часа ще го наема — отвърна Найтхоук, отпуснат върху пилотското кресло.

— Казват, че домарианите също владеели телепатията.

— Те не са от нашия вид.

— Затова пък имат по-малко причини да са недоверчиви или да се боят от теб, отколкото което и да е човешко същество.

— Лебедите не се делят от лебедовото ято, патките се събират с патки — отсече кратко Найтхоук.

— Това пък как да го разбирам, дявол да го вземе!

— Че и с балатайска жена до себе си ще предизвикам повече любопитство, отколкото ми се ще.

Киношита се извърна към жената, която седеше близо до пулта за управление и внимателно наблюдаваше холографията, изобразяваща придвижването на кораба между звездите по Вътрешната граница.

— Не исках да те обиждам — каза той. — Но моята печалба зависи от успеха на Найтхоук, затова съм загрижен за него.

— Знам — отвърна тя. — Сигурно няма да ми повярвате, господин Киношита, но като чета емоциите ви, все едно съм надникнала в мислите ви.

— Нима?

— Девет пъти от десет ми се удава.

— Ами десетия? — попита Киношита.

Тя се усмихна.

— Ето затова той се е прославил като Перфектния убиец. Защото на десетия път може да настане бъркотия.

Киношита я гледа дълго и мълчаливо и накрая одобрително кимна.

— Ще успееш — уверено каза той. — Как ти е името?

— А на вас кое ви харесва? — попита вместо отговор тя.

— Не разбирам какво общо имат моите предпочитания.

— Просто изберете едно.

— Мелисанда — обади се Найтхоук.

— Чудесно, тогава съм Мелисанда. — След известно мълчание тя се обади: — Коя е била тя?

— Няма значение.

— Чувствата обаче те издават, че лъжеш — продължи Мелисанда и се обърна към Киношита. — Може пък вие да ми отговорите?

— Тя е жената, която предаде неговия предшественик — отговори Киношита.

Балатайката отново отправи поглед към Найтхоук.

— Нима очакваш да те предам?

— Не.

— Тогава защо…?

— Името ми харесва. Помислих си, че би могла да го очистиш от позора.

— Оказваш ми голяма чест.

Киношита дълго време изучава лицето на Найтхоук и накрая рече.

— Най-напред Ернандес, сега пък Мелисанда… Мисля, че ще ти е много по-леко, ако се отърсиш от живота на предишния Найтхоук и заживееш свой собствен.

— Аз не съм обикновен човек с обикновено съзнание — отвърна Найтхоук. — Искам да приключа с онова, което някога е засегнало или оказало влияние върху всички Джеферсън Найтхоук.

— На твое място бих насочил вниманието си изцяло върху Ибн бен Калид.

— Ако беше на мое място, щеше да си с петнайсет сантиметра по-висок и доста по-бърз с оръжието. Освен това щеше да си по-разумен и дисциплиниран.

— Един разумен човек не тръгва никъде без предварителен план. Как смяташ да се свържеш с бунтовниците?

— По най-простия и ефективен начин.

— Джеф, твоят предшественик, изпозастреля неколцина от хората на Маркиз Куинсбъри и му предложи да го назначи на тяхно място — отбеляза Киношита. — Доколкото си спомням, в рапортите пишеше, че се бил с Маркиза, докато и двамата паднали без дъх.

— Моят предшественик е бил само на два месеца — отговори Найтхоук. — Може да му се прости подобно поведение.

— Ами ти какво смяташ да правиш?

— Ще използвам всички средства, които имам на разположение.

— Оръжията ли? — намръщи се Киношита.

— Бог ни е дарил с ум — раздразнено рече Найтхоук. — Всеки, който отказва да го използва, Го обижда.

— Защо просто не ми кажеш какви средства имаш намерение да използваш, за да не се почувствам пък аз обиден!

Найтхоук го изгледа спокойно.

— Смятам да използвам теб и Мелисанда, разбира се.

— И как ще стане това?

— Тя ще влезе сама в някой бар или ресторант и ще седне. Няколко минути по-късно ще пристигнем двамата с теб. Като изпием по едно-две, ще започнем да спорим за Ибн бен Калид, но така, че да ни чуят и околните. Аз ще го възхвалявам до небесата, а ти ще твърдиш, че е долна мижитурка. През това време Мелисанда ще разчете чувствата на останалите посетители в заведението. Когато открие някой слушател, който силно преживява чутото, ще приемем, че той работи за Ибн бен Калид и аз ще го проследя.

— Ако преди това той не ме убие — жално каза Киношита.

Найтхоук сви рамене.

— Ти настояваше да дойдеш. Играта загрубява, когато залозите са много високи.

— Аз не наддавам в тая игра — напомни му Киношита.

— Хич не си мисли, че само ще гледаш отстрани — каза Найтхоук. После се наведе съсредоточено напред и се втренчи в по-ниския мъж. — Да не си въобразяваше, че съм забравил защо си тук — като съгледвач на Динисен, който трябва на секундата да докладва, ако кривна от правия път.

— Няма смисъл да отричам — отговори Киношита. — Вярно е, че ми платиха да те държа под око. Тези пари ми паднаха като от небето. Давам си сметка, че не мога да ти попреча, ако решиш да правиш нещо на своя глава. Дявол да го вземе, не бих се опитал да те спра, дори да беше по силите ми. Както ти казах, аз съм твой почитател.

— Знам — продължи Найтхоук. — Но е хубаво да проумееш, че рано или късно ще трябва да избираш между мен и твоя работодател.

— Няма да ми е трудно. Динисен не може да ме убие, а ти ще го направиш без да ти мигне окото. — Внезапно той се усмихна. — Ето, виждаш ли — наистина разсъждавам съвсем разумно.

— Освен това — продължи Найтхоук, пренебрегвайки неуспешния опит на своя спътник да се пошегува, — оттук нататък аз ще диктувам всички твои доклади до Делурос VIII.

Неочаквано Мелисанда се намеси в разговора.

— Много си прозорлив, Перфектни убиецо — каза с възхищение тя. — Нямаш нужда от моите услуги. Дявол да го вземе, на теб не ти трябва помощ от когото и да било!

— Поласкан съм, че мислиш така, но аз по-добре знам от какво имам нужда и от какво — не. Задачата ми е да убия Ибн бен Калид. Нека за миг си представим, че на негова страна са един милион последователи. Това е капка в морето, ако приемем, че в галактиката живеят два трилиона човешки същества. От друга страна обаче моите шансове за успех са едно на милион. Ако ти си способна да намалиш това съотношение в моя полза, тогава ще те използвам.

— Но аз искам да знам къде отиваме все пак — избухна Мелисанда.

— Още не съм сигурен. Във всеки случай навлизаме дълбоко във Вътрешната граница.

— И към кой от световете там сме се насочили по-конкретно?

— Това едва ли има кой знае какво значение — поклати глава Найтхоук. — Единственото, от което се ръководя, е да не стъпвам там, където е бил моят предшественик.

— Че защо не?

— Предпазна мярка — в случай, че не е бил толкова умел, колкото съм аз.

— Не те разбирам.

— Може да е оставил живи врагове. Аз не зная кои са те, но някой от тях със сигурност ще ме познае. Би било самоубийство да допусна такова нещо. А ако Перфектния убиец беше склонен към самоубийство, той щеше да го извърши още когато е заболял от аплазия, вместо да плаща да го замразят. При това без голяма надежда някога да открит лек срещу тази болест.

— Ти си болен от аплазия?! — извика жената и рязко се отдръпна назад.

— Приличам ли ти на болен?

— Плътта ти е като на здрав човек, но емоциите ти показват друго.

— Това е, защото плътта ми още не знае за нея — отговори Найтхоук. — Сега съм в много ранен стадий на болестта. Още година-две няма да личи нищо, а дотогава ще съм или мъртъв, или излекуван.

— Беше по-добре да ми кажеш всичко това още преди да тръгна с теб — каза Мелисанда.

— Заболяването ми прилича на рака, от който са страдали хората едно време — смъртоносно, но не и заразно. Ти също може да се разболееш някой ден, но няма да си го прихванала от мен.

Тя го гледа напрегнато още известно време, после се отпусна.

— Добре. Усещам, че казваш истината. — Тя замълча. — Но това ти е известно.

Внезапно се разнесе висок и остър звук.

— Това пък какво беше? — попита Мелисанда, а Найтхоук скочи на крака и се отправи към кухнята.

— Време е за по още едно уиски — отговори той, надигна бутилката и отпи глътка.

Тя намръщи вежди.

— Нима е необходимо да си напомняш да пиеш?

— Така е — отговори Найтхоук.

— Нищо не разбирам.

— Преди месец се събудих в едно тяло, което никога не беше опитвало алкохол. Професията ми е такава, че в повечето случаи се сдобивам с информация по кръчмите и баровете. Първите няколко пъти, когато опитах концентрат, не можех да се съвзема по няколко часа след това. Затова искам да привикна организма си към алкохола, та няколко глътки уиски да не нарушават рефлексите ми и трезвата ми преценка.

— Наистина си много предпазлив човек.

— Гробищата са пълни с невнимателни хора.

— Някой трябва да записва малките ти проповеди и да ги събере в книга — усмихна се тя.

— Ти наемаш ли се да го направиш?

— Не, моята дарба служи за нещо съвсем различно. — Внезапно тя се озърна. — Между другото, къде ще спя?

— Сигурно ще пътуваме още два-три дни. Искаш ли да ги прекараш в камерата за летаргичен сън? — попита Найтхоук.

— Нямам вяра на тая машинария — категорично тръсна глава тя.

— Знам една, която работи безупречно вече повече от век.

— Това не променя решението ми.

— Добре тогава — склони Найтхоук. — В кораба има две кабини. Можеш да се настаниш в моята или в тази на Ито, а аз ще остана тук, в кабината за управление.

— Благодаря ти — каза Мелисанда. — Къде е твоята кабина?

— Ти вече беше при носа на кораба. Моята врата е веднага вляво.

— Питам за всеки случай — не ми се ще да отворя някоя врата и да попадна при ядреното гориво.

Тя пристъпи към вратата, изчака я да се отвори и се отправи към кабините, докато вратата заемаше предишното си положение.

— Май и на мен ми е време да подремна — прозя се Найтхоук и нареди на креслото да приеме формата на тялото му.

Той затвори очи и скоро дишането му стана спокойно и равномерно.

„Нищо не разбирам — замисли се Киношита, впил загрижен поглед в Перфектния убиец. — Този тук е обсебен от мисълта за първия клонинг. Иначе ми изглежда достатъчно разумен и уравновесен, но се чудя…“

Внезапно забеляза Мелисанда, изправена край вратата на кабината.

— Усещам тревогата ти — тихо каза тя.

— Нищо нередно не правя — отвърна Киношита.

— Тогава нека те успокоя — Джеферсън Найтхоук е нормален човек и си дава реална сметка за действителността като всички останали, които съм срещала през живота си.

Тя се обърна и се прибра в кабината си.

„Звучи много успокоително — рече си наум Киношита. — Но като си помисля с какви хора си се срещала…“