Майк Резник
Прераждането на убиеца (32)

Тридесет и първа глава

Бяха изминали малко повече от девет мили, когато Найтхоук отби колата и спря зад един гъсталак буйни храсти, който ги скриваше от пътя.

— Сега какво ще правим? — попита Синеокия.

— Ще ходим.

— Колко още ни остава?

— Около миля, може и по-малко.

— Не искаш да привличаш вниманието като пристигнеш с кола, така ли?

— Точно така.

— И си мислиш, че като се изтърсим четиримата пред портата, никой няма да ни забележи, само защото сме пристигнали пеша?

— Първо, няма да отидем пред главната врата — отговори Найтхоук. — Второ, предполагам, че по това време те ще са заети със съвсем други неща.

— Какви например?

Найтхоук включи радиостанцията си и се свърза с Петкан.

— Още ли си там, Петкане?

— Да — отвърна гласът на извънземния.

— Възникнаха ли някакви усложнения?

— Не още.

— Добре тогава, брой до двайсет и ги прати по дяволите. После изчезвайте, колкото се може по-бързо.

Найтхоук не изчака да му отговорят, прекъсна връзката и пое пеша към губернаторското имение.

Двайсет секунди по-късно хоризонтът се озари от серия силни експлозии. Те се появяваха в посока от запад към изток и всяка следваща беше по-мощна и по-ярка от предишната.

— Откъде е успял да се снабди с толкова много експлозив? — зачуди се Синеокия.

— Той е много изобретателен — отвърна сухо Найтхоук. — Хайде, тръгвайте вече. Не сме се събрали на парти с фойерверки! Имаше доста работа.

— Не е ли по-добре да изчакаме, докато ония опразнят имението?

— Който е имал намерение да бяга, вече е успял да го направи — каза Найтхоук. — Бъди сигурен обаче, че Касиус Хил няма да остане напълно беззащитен без никаква охрана.

— Вижте! — възкликна Киношита, сочейки на североизток. — Онова там прилича на лазерна стрелба! Забелязвате ли лъчите в небето?

— Това означава, че и Вторнишкия Еди е успял да се промъкне — каза Найтхоук, ускорявайки крачка.

— Значи сме сигурни какво правят Вторнишкия Еди и Петкан — каза Синеокия. — Големия Йохан също непрекъснато докладва докъде е стигнал. Нека не забравяме обаче, че остава Пелъс Атина и нейната група.

— Тя също е някъде наоколо.

— Все още ми нямаш доверие, а? — попита драконът.

— Не става дума за доверие. Ако те хванат обаче, има вероятност да изпееш всичко, каквото знаеш.

— Ами ако заловят теб?

— Няма опасност това да се случи — отвърна Найтхоук с такова непоклатимо спокойствие и самоувереност, че Синеокия изведнъж усети страх.

— Това ли е целта ни? — попита Киношита, сочейки ширналото се пред тях имение.

— Това е — студено отвърна Касандра. — Откога чакам този ден.

Синеокия се огледа, търсейки място, откъдето би могъл да мине незабелязано. Накрая направи крачка, но Найтхоук сложи тежко ръка на рамото му.

— Чакай!

— Какво има да чакам? — попита драконът. — Тук сме като същински мишени.

— Това място е натъпкано с детектори — отвърна Найтхоук.

— Тогава как…

— Само млъкни за малко и слушай.

Касандра, която дотогава стоеше втренчена в земята пред себе си, вдигна очи.

— Целият двор е опасан от верига сензорни устройства. Разположени са на около трийсетина сантиметра над земята, така че дребните животни да не ги задействат. Аз обаче нося лещи за инфрачервени лъчи и ги виждам. Следвайте точно стъпките ми и всичко ще бъде наред. Стигнем ли място, където са подредени твърде близо един до друг и е невъзможно да ги преодолеем, ще пропълзя отдолу, ще се опитам да открия енергийния източник на охранителната система и ще го изключа.

Тя пое напред, правейки сложни кривулици. На всеки няколко крачки се обръщаше, за да им покаже как да избегнат невидимите детектори и да предупреди навреме, ако някой от групата много ги приближи. Когато стигнаха на двеста метра от къщата, тя им направи знак да залегнат и да чакат сигнал от нея. После започна да пълзи по корем, избягвайки сензорите, които единствено тя можеше да види. След миг изчезна и дори Найтхоук, който виждаше отлично нощем, не можеше вече да я различи в непрогледния мрак.

Той се настани, колкото се може по-удобно, върху студената неравна земя и започна да следи все по-редките експлозии и засилващата се лазерна престрелка. След десетина минути, които се видяха цял час на чакащите, Касандра отново се върна.

— Сега вече е безопасно — прошушна тя. — Поне докато влезем в къщата.

— А после какво? — попита Киношита.

— Пазачи, аларма, роботи — изреди тя, — всичко, което може да ти дойде наум.

— Много разчитам все пак да имаш някакъв план — каза Синеокия. — Нещо по-различно от това да ме пратиш на покрива например.

— Знаеш толкова, колкото ти е необходимо.

— Дявол го взел, все пак имам право да знам какво става! — протестира драконът. — Защо трябва да се катеря на покрива? Касандра твърди, че цялата къща е опасана от сигнална мрежа. Как смяташ да се промъкнем покрай тях?

— Няма да се промъкваме — отвърна Найтхоук.

— Може би ще тръгнеш слепешката право към къщата и ще активираш алармата?

— Точно така.

— Ти си луд! — избухна драконът.

— Мисли каквото щеш — спокойно каза Найтхоук, — но не викай, защото заради теб ще ни застрелят още преди да сме стигнали къщата.

Синеокия го изгледа унищожително, но не каза нищо повече. Найтхоук и малобройната му команда се отправиха към губернаторската резиденция. Когато наближиха, Перфектния убиец забеляза неколцина войници на алеята, водеща към главната порта. Той направи предупредителен знак и групата свърна откъм задната страна на къщата.

Отзад имаше двама въоръжени пазачи. Найтхоук сложи пръст на устните си и даде знак на групата да спре. После се запромъква напред, тих и предпазлив като змия. Когато приближи на десетина крачки от пазачите, извади нож и го запрати в гърлото на единия от тях. В същото време изскочи от тъмнината и се метна на гърба на другия. Светкавично извъртя главата му и вратът на жертвата изхрущя. После отново настъпи тишина.

Найтхоук даде знак на групата си да приближи. Само миг след това вече се притаяваха в сенките край задния изход.

— Синеокия, Ито, разкарайте труповете.

Двамата замъкнаха мъртвите тела зад близкия храсталак — грижливо подрязани декоративни растения, после се върнаха при останалите.

— Ти все още ли имаш намерение просто ей така да влезеш в къщата? — продължи да настоява Синеокия.

— Разбира се — каза Найтхоук. — След като Касандра отново свърже външната аларма със захранването.

— Да я свърже пак ли?! — възкликна Синеокия. — Че защо?

— За да мога да я включа.

— За какво говориш, по дяволите?!

— Както и сам забеляза, няма начин някой да се добере до къщата без да задейства сложната верига на алармената система. Тъй като не можем да обезвредим всички сензорни устройства, единственото, което ни остава, е да накараме охраната сама да стори това.

— И как ще го направим?

— Като включим външната аларма. Тогава и тя, и вътрешната ще се задействат едновременно.

— Мислиш, че Хил ще се хване на тоя номер, когато навън постоянно гърмят експлозиви и върви лазерна престрелка, а всичките им предаватели са заглушени?

— Отначало може и да не се хване. Но когато провери около къщата и не успее да открие кой е задействал алармата, сигурно ще стигне до неизбежния извод.

— И как мислиш да направиш всичко това?

— Не аз, а ти ще го направиш — каза Найтхоук.

— Аз?! — невярващо повтори драконът. — Но аз държа да съм тук, когато започне голямото клане.

— От теб зависи то да започне — отвърна Найтхоук и посочи към стълбището. — Тази стълба води към един от балконите на спалнята. Стигнеш ли веднъж там, няма да ти е трудно да се добереш до покрива.

— Откакто сме напуснали Силен все ми повтаряш, че трябва да успея да се кача на покрива. Предположих, че към него води поне някакъв таен коридор.

— Наистина не би било зле да има такъв.

— Добре, де, качвам се на покрива — а после какво?

— После започваш да стреляш с това — Найтхоук му подаде един от своите сонарни пистолети, — безразборно и във всички посоки.

— По-добре направо да се разкрещя — и без това ще ме открият за три секунди!

— Едва ли — отвърна Найтхоук. — Този пистолет не произвежда нито звук, нито светлина. А стражите ще са на твърде голямо разстояние, за да чуят жуженето му. За сметка на това сензорите са достатъчно чувствителни, за да го уловят. — Той замълча. — Държа да не пропуснеш нито едно ъгълче от околността, за да сме сигурни, че са задействани всички сензори на алармената система. Не стреляй по хората от охраната, само по детекторите. Наблегни на тези, които са пред къщата — искам всички да се струпат там.

— После ти влизаш триумфално през задния вход и задействаш вътрешната аларма! И при това никой не ти обръща внимание!

— Това в общи линии е идеята.

— Знаеш ли, май може и да проработи — съгласи се драконът, но веднага отново стана напрегнат. — Ами аз как ще сляза обратно долу, когато навсякъде ще гъмжи от войска?

— Просто бъди търпелив.

— И колко време трябва да бъда търпелив?

— Десет, двайсет минути, може и час — сви рамене Найтхоук. — Зависи каква е обстановката вътре. Тъй като на всяка цена ще убия Касиус Хил и всички живо на тая планета ще се втурне по петите ми, ти вероятно ще можеш спокойно да слезеш долу и посред бял ден да отидеш до космодрума. Има и друг вариант — той да ме убие. В такъв случай може да се оправдаеш, че насила съм те включил в операцията и да му се закълнеш във вечна вярност.

— Той никога няма да ми повярва.

— Моли се тогава аз да го убия — усмихна се Найтхоук. — А сега върви горе и не стреляй преди да съм ти дал знак.

Синеокия внимателно изкачи стълбата, мърморейки нещо под нос. Когато стигна балкона се задържа за миг, балансирайки върху парапета, после сръчно се преметна през ръба. От височината му се зави свят и той се прилепи плътно до покрива, изчаквайки да премине. Най-сетне измъкна сонарния пистолет, внимателно се надигна и зърна Найтхоук, който стоеше в сенките при задния вход.

Найтхоук дочака Касандра, попита я нещо, тя кимна с глава и той погледна към Синеокия. После вдигна ръка над главата си и я спусна рязко.

Като продължаваше да се чуди как се е забъркал във всичко това, Синеокия насочи пистолета в една точка на около десетина метра от предната врата и натисна спусъка.

Ефектът беше оглушителен.