Майк Резник
Прераждането на убиеца (3)

Втора глава

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен? — попита Найтхоук, изучавайки внимателно космодрума, докато корабът им плавно се приземяваше.

— Мисля, че имам достатъчно основание да настоявам за това — отвърна Ито Киношита.

— Но аз почти не те познавам.

— Нека тогава го кажа другояче — продължи с усмивка Киношита. — Да речем, че съм тясно свързан с клана на Джеферсън Найтхоук. — Той замълча. — Аз съм твой ревностен почитател, освен това ти бях инструктор и при предишното прераждане.

— В такъв случай си наясно защо съм създаден.

— Не е нужно да си особено прозорлив, за да се досетиш.

— Добре, да тръгваме тогава.

Двамата напуснаха кораба и се прехвърлиха на една от совалките, която ги отведе до основния терминал на космодрума. Когато слязоха, Найтхоук се отправи към един от свободните пропускателни пунктове, а Киношита се залута да търси друг.

— Име — раздаде се компютърен глас, докато скенерът проучваше ретината, зъбите и скелетната структура на Найтхоук.

— Джеферсън Найтхоук.

— Паспорт.

Найтхоук приплъзна титановия диск върху плота на гишето.

— Цел на посещението.

— Туризъм.

— Има още един Джеферсън Найтхоук с напълно идентична ретинограма и, с изключение на белега върху палеца, съвсем същите пръстови отпечатъци. Той е посетил системата Солио преди две години, но е бил с шестнайсет години по-млад от вас.

— Това не ме интересува — отвърна Найтхоук.

— Според моята програма е статистически невъзможно да има двама души с напълно еднакви ретинограми и отпечатъци от пръсти — отговори машината.

— Онзи Джеферсън Найтхоук още ли е тук?

— Той е починал на Солио II.

— В такъв случай това не е възможно да съм аз, нали така?

— Никога не е правено подобно заключение — продължи компютърът. — Въпреки това приликата между вас е поразителна.

— И сега какво ще правим? — попита Найтхоук.

— Аз съм упълномощен да давам оценки и да вземам решения, след като се допитам до шесто ниво на моята програма. В момента правя точно това.

Найтхоук изчака търпеливо, докато компютърът жужеше и писукаше. Най-накрая машината стигна до някакво решение.

— Колко време ще останете тук, господин Найтхоук? — попита тя след кратка пауза.

— Ден, а може и два.

— Това е твърде кратък период за туристическо посещение.

— Да не би кратките екскурзии да са забранени?

— Не, не са — добросъвестно отговори компютърът. После млъкна. — Вашата банкова сметка е напълно редовна. Моля да имате предвид, че тук приемаме единствено кредити от Олигархията. Ако имате лири от Далечния Лондон, долари Мария-Терезия или пък рубли Нов Сталин, можете да ги обмените в банковия филиал на космодрума. Всяка друга валута, включително шилинги от Кениата IV или пари от останалите съседни нам системи оставете в кораба си, защото банковата ни система не ги признава и ще откаже обмен.

— Разбрано.

— Атмосферата се състои от 17% кислород, 81% азот и 2% други елементи. Притеглянето е 1,06 пъти от земния стандарт. Ако имате здравословни проблеми, които биха се изострили от така описаните условия, моля да ни уведомите, за да ви бъде осигурена необходимата животоподдържаща система.

— Нямам такива.

— В такъв случай можете да бъдете пропускат. Добре дошли на Солио II.

Вратата в противоположния край на контролния пункт се дръпна встрани и Найтхоук пристъпи през отвора. Киношита го чакаше от другата страна.

— Защо се забави толкова?

— Не съм първият Джеферсън Найтхоук с тези пръстови отпечатъци и строеж на ретината, който каца тук — отвърна Найтхоук.

— Да не си задействал някоя аларма с пристигането си — угрижено попита Киношита. — Как мислиш, дали вестта за нашето идване вече не ни е изпреварила?

— Че защо? — отвърна Найтхоук. — Аз съм последният човек в тая проклета система, когото някой очаква да срещне. Освен това Джеферсън Найтхоук е умрял точно тук преди две години. Не допускам, че някой е наредил на контролно-пропускателната система да дебне именно за мен.

— В такъв случай къде да отидем сега?

— Нещо не ме тегли към правителствената сграда, където се помещава Службата по сигурността, за да видя насреща си стотина дула. Нека открием къде живее Ернандес, къде яде и къде бих могъл да го намеря колкото се може по-скоро, при това сам — той замълча. — Предполагам, че този мегаполис на пет мили източно от нас е столицата, щом това е единственият космодрум на планетата. В такъв случай отиваме там. Ще пръсна малко пари и не след дълго ще разполагам с информацията, която ми е необходима.

— И си уверен, че всичко ще стане толкова лесно?

— Директният подход винаги е за предпочитане.

Найтхоук и Киношита закрачиха през космодрума. Щом стигнаха изхода, наеха совалка до най-близкия град. Само след няколко мига вече се носеха над равната безплодна кафеникава повърхност.

Озоваха се в сърцето на града. Наоколо се издигаше джунгла от високи остри сгради, направени от стомана и стъкло. Улиците се пресичаха под съвършен ъгъл. Както беше предсказал Найтхоук, не мина дори час и той разполагаше с необходимата информация. Скоро Перфектния убиец стоеше пред малък елегантен ресторант, разположен току до една от основните пътни артерии на града.

— Наистина ли имаш намерение да влезеш вътре? — попита Киношита.

— А защо не? — отвърна на въпроса с въпрос Найтхоук. — Тъкмо е време за обед. Той е или вече тук, или съвсем скоро ще пристигне. — Мъжът направи пауза. — Ти знаеш ли как изглежда?

Киношита разтърси глава.

— Никога не съм имал вземане-даване с него. Не съм виждат дори негова холография.

— Това всъщност не е толкова важно — заключи Найтхоук. — Заведението обслужва предимно бизнесмени и чиновници. Ако е с униформа, няма как да го пропусна.

— Ами ако не идва всеки ден в ресторанта?

— В такъв случай довечера ще го навестя у тях — отговори Найтхоук. — Но все пак предпочитам да се срещнем тук.

— Наоколо има твърде много свидетели — натърти Киношита.

— Вярно, затова пък охраната никаква я няма.

— Сигурен ли си?

Найтхоук пристъпи към вратата.

— Съвсем сигурен — рече. — Но така или иначе съществува само един начин да разберем дали съм прав.

— Вътре има поне петдесетина мъже и жени — прошепна Киношита на Найтхоук, когато двамата спряха пред вратата. — Все някой от тях е въоръжен.

— И какво бих могъл да направя в този случай — сви рамене Найтхоук, оглеждайки ресторанта. Накрая втренченият му поглед спря върху един униформен мъж, който седеше с още двама офицери зад най-отдалечената маса в ъгъла. — Това ще да е той.

— Та ти не си го виждал преди, как може да си сигурен — възпря го Киношита.

— Той трябва да е офицерът с най-висок чин в заведението — каза Найтхоук. — Седни на някоя маса между неговата и вратата на ресторанта и го дръж под око.

— Нищо не разбирам.

— Това е най-влиятелният човек на Солио II — обясни Найтхоук. — Повярвай ми, едва ли е останал само с двама телохранители. Ето защо убивай всеки, който посегне да извади оръжие.

— Ама… — започна Киношита, но Найтхоук вече крачеше спокойно през заведението. Спря до масата на униформените мъже.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита и се разположи на стола още преди да е получил отговор.

— Познаваме ли се? — попита единият от офицерите, докато го разглеждаше напрегнато.

— Зависи — отвърна Найтхоук. — Вие ли сте Джеймс Ернандес?

Мъжът кимна с глава:

— Очевидно сте по-осведомен от мен.

— Както виждам, все още сте полковник. Не сте напреднали особено за последните две години.

Ернандес продължи да наблюдава втренчено Найтхоук.

— Значи сме се срещали преди две години, така ли?

— Може и така да се каже. — Найтхоук се протегна напред през масата. — Я ме разгледайте по-внимателно, полковник Ернандес.

— Найтхоук! — извика Ернандес след минута напрегнато мълчание. После рязко се обърна към своите телохранители. — Оставете ни сами за малко.

— Но, полковник… — възпротиви се единият.

— Спокойно, върви — успокои го Ернандес.

Двамата офицери станаха с видимо нежелание и се преместиха на съседната маса.

Ернандес се обърна към Найтхоук и запали една циниянска пура.

— Сега си много по-стар — отбеляза той. — Одобрявам това. — После направи пауза. — Предполагам, че твоите приятели от Делурос са те пратили за парите.

— Действам по своя воля, а не по чужда заповед — поклати глава Найтхоук.

— Така ли? — рече Ернандес. — Добре тогава, значи мога да те наема, Джеферсън Найтхоук.

— По същия начин, както си наел и моя предшественик ли?

— Той беше едно голобрадо момче, представящо се за Перфектния убиец — отвърна презрително Ернандес. — Ти си нещо друго, ти си истински. Или поне така изглежда. — Той се усмихна. — Двамата можем да се спогодим.

— За какво — да натръшкам хората по цялата планета ли? — отвърна на усмивката му Найтхоук.

— Като начало ще започнем с трима-четирима, които напоследък ми създават проблеми.

— Как?! Само трима-четирима ли?

— Чак толкова ли застрашен ти се виждам?

— Очаквах досега да си станал поне генерал. Очевидно има повече от трима-четирима неприятели, които стоят по пътя към желаната цел.

— Успях да настаня в губернаторското кресло една податлива на влияние и мекушава марионетка — отговори Ернандес. — Предпочитам той да присъства в новините и в него да се прицелват наемниците. За мен е достатъчно да му дърпам конците — полковникът се озъби в усмивка. — Затова не съм нито губернатор, нито генерал.

— Много разумно решение.

— И така — продължи Ернандес, — ще се спогодим ли някак?

— Всъщност аз точно за това съм тук — отговори Найтхоук.

Ернандес смръщи вежди.

— Вече казах — ако онези са те пратили за остатъка от сумата…

— Не са.

— Тогава защо си дошъл?

— Поразмислете, полковник Ернандес. Спомнете си какво направихте с моя предшественик.

— Убих го — отвърна Ернандес. — Но ти сигурно знаеш, че се опита да премахне мен. — Той замълча за миг и добави невярващо: — Само не казвай, че нещо те свързва с един клонинг, който никога не си виждал и който беше убит две години преди да си създаден!

Найтхоук втренчи студен поглед в очите на Ернандес.

— Ти не си убил просто баща ми, брат ми или пък моя син — проговори най-накрая той. — Унищожил си някого, който ми е много по-близък от тях. Убил си мен самия. Вярно, бил е много по-млад и неопитен вариант на сегашния ми образ, но това няма никакво значение. — Той продължи да гледа втренчено полковника. — Дори не си предполагал, че ще оцелея след възложената ми мисия. Използвал си ме, а когато съм се опълчил срещу теб, си ме убил най-хладнокръвно.

— Не и теб — възропта Ернандес. — Убих едно твое копие, което ти дори не си виждал!

— Това е бил Джеферсън Найтхоук, а аз винаги се засягам лично, когато някой убие Джеферсън Найтхоук!

— Добре тогава, обещавам, че няма да убивам нито теб, нито онова ужасяващо чудовище, от което са те клонирали.

— Нищо не разбираш — продължи Найтхоук. — Не съм дошъл, за да изтръгна някакви обещания от теб. Тук съм, за да те накарам да си платиш за стореното. А има само един начин, по който може да се изкупи убийството на Джеферсън Найтхоук.

Ернандес бързо огледа заведението.

— В такъв случай няма да излезеш жив оттук.

— Ти също няма да оцелееш, за да разбереш дали съм излязъл жив или не.

— Виж, двамата с теб можем все още да се споразумеем — продължи с равен глас Ернандес, докато малките му очички търсеха трескаво охраната, пръсната по масите. — Твоите шефове твърдят, че им дължа още няколко милиона кредита. Ела с мен до моя кабинет и ще уредим нещо.

— Вече ти казах — тук съм по собствена воля.

— В такъв случай ще преговарям с теб.

— Не ми трябват парите ти — твърдо отсече Найтхоук.

— Тогава защо изобщо разговаряме, а не ме застреля още с влизането?

— Исках да знаеш защо го правя. Не желаех в последната секунда от живота си да се заблуждаваш, че това е някаква грешка или пък трагична случайност. Правя го, за да отмъстя за предателството към Джеферсън Найтхоук и подлото му убийство. — Той замълча, после добави с категоричен тон: — Е, сега вече знаеш.

Найтхоук се изправи и с едно единствено плавно движение извади лазерния пистолет. Оръжието избръмча тихо и между очите на Ернандес с цвъртене се появи дупка с обгорели краища, заобиколена от кървава пяна. Военният се отърколи на пода. Някаква жена започна да пищи пронизително. Без да прекъсва движението на ръката си, Найтхоук се извърна и уби двамата телохранители на съседната маса. Киношита гледаше като окаменял. Перфектния убиец все повече приличаше на спокоен залив сред надигащото се море от истерия и ужас. Той отдели още трима мъже от тълпата и ги унищожи в същия миг. После огледа изпитателно ресторанта и като не забеляза още някой кандидат герой, грабна Киношита под мишница и го помъкна към вратата. Щом се озоваха навън, той се обърна и стопи бравата с лазерния си пистолет, запечатвайки по този начин клиентите и обслужващия персонал вътре в помещението.

— Напълно отговаряш на най-страшните описания за теб — промълви Киношита, докато пресичаха улицата и завиваха зад ъгъла. Той поспря и загледа възхитено Найтхоук. — Досега не бях виждал подобно нещо!

— Не спирай! Сигурно ресторантът има заден вход и е въпрос на секунди някой да се досети за това.

— Какво ще правим по-нататък?

— Връщаме се обратно на космодрума — отговори Найтхоук и ускори крачка като видя една спряла свободна совалка. — А, между другото, искам да ти благодаря, че ми пазеше гърба — добави саркастично той.

— Дори не видях някой да посяга за оръжие — защити се Киношита.

— Ако чакаш, докато някой извади оръжие, вече ще си мъртъв. Един толкова влиятелен човек като Ернандес наема само най-добрите.

— Значи в ресторанта е имало и цивилна охрана. Как успя да ги разпознаеш?

— Не съм ги разпознал.

— Ама…

— Тия, които седяха кротко без да шукнат на местата си, приех за мирни граждани. Който обаче се опита да бръкне за оръжие, мина на страната на врага.

— Ами ако просто са искали да извадят портфейлите си? — продължаваше Киношита, докато наближаваха совалката.

— В такъв случай бих казал, че са избрали много лош момент — отвърна Найтхоук.

Вратите на совалката се отвориха.

— Нима искаш да кажеш… — ахна Киношита.

— Млъквай вече — прекъсна го Найтхоук. Киношита го погледна недоумяващо. — Нито му е мястото, нито времето за такива спорове.

Киношита замълча, но въображението му продължаваше да рисува всевъзможни картини, коя от коя по-ужасяваща. За негова огромна почуда стигнаха до космодрума без никакви инциденти и скоро се носеха със светлинна скорост извън системата Солио.

Инструкторът си наля едно питие, гледа дълго време своя спокоен и безгрижен спътник и за първи път си даде сметка с кого всъщност си има работа. Случилото се бе за Найтхоук съвсем обикновена задача, която не можеше да го развълнува, нито пък представляваше кой знае какъв повод за тържествуване.

Просто бизнес.

Внезапно Киношита почувства огромно облекчение, че не е сред враговете на Перфектния убиец.