Майк Резник
Прераждането на убиеца (29)

Двадесет и осма глава

Найтхоук беше опрял гръб о пурпурния дънер на дървото в дворчето зад „Синия дракон“. Не му се наложи да чака дълго. Млад мъж, натруфен в пъстри дрехи от коприна и сатен и обувки, направени от лъскавата кожа на някакво извънземно влечуго, приближи към него.

— Разбрах, че си търсил хора — рече той, отмятайки дрехата си, под която се откри внушителен арсенал от оръжия.

— Така е — отвърна Найтхоук.

— Едва ли ще намериш някой по-бърз от мен — самоуверено заяви младежът.

— Щом така казваш — сви рамене Найтхоук. — Имаш ли си име?

— Джони Колт.

— Не мислиш ли, че е вече малко старомодно? Защо да не е Джони Лазер например?

Самоувереността на младежа в миг се изпари.

— Вече има двамина Джони Лазер по Границата и още един Кървавия Джони отвъд Периферията — отвърна умърлушено той. После измъкна револвера си от кобура и го подаде с дръжката напред на Найтхоук. — Този обаче е оригинален колт, още от времето, когато сме били на Земята. Погледни го само — истинска музейна реликва. Не можеш дори да си представиш каква е антикварната му стойност на пазара.

Найтхоук даже не посегна към оръжието.

— Не съм спец по тия неща.

— Не си ли ти Перфектния убиец?

— Аз съм — отвърна Найтхоук, — затова можеш да приемеш думите ми за чиста монета: много повече хора са избити с оръжие, което струва по-малко от сто кредита, отколкото ония, премахнати с реликви от по хиляда кредита.

Джони Колт прибра оръжието си обратно в кобура с леко объркан вид.

— Е, в играта ли съм? — попита той.

— Скоро ще разберем — каза Найтхоук. После избра три камъка от земята, отиде при оградата на десетина крачки от тях и ги нареди отгоре й на метър един от друг. — Хайде сега да те видим какво можеш.

— Това е детска игра — разпалено рече Джони Колт. — Нека поне се отдалеча на неколкостотин метра.

— Известно ми е, че с пистолет можеш да уцелиш всяка мишена от неколкостотин метра. Ето това вече е детска игра. На мен ми трябват хора, които стрелят, едва когато врагът приближи съвсем до тях.

— Както кажеш тогава.

Джони Колт зае позиция и пръстите му докоснаха револвера.

— Почакай малко — спря го Найтхоук.

— Сега пък какво има?

— Това не е състезание за бързина и аз няма да ти дам награда, дори ако успееш светкавично да измъкнеш оръжието. От теб се иска пистолетът да е вече в ръката ти, когато се изправиш очи в очи с врага. — Найтхоук направи пауза. — Има и още нещо.

— Какво?

— Използвай лазерния си пистолет.

— Но колтът ми е оригинален!

— Този оригинал обаче може събуди всичко живо в радиус от пет мили наоколо — студено отбеляза Найтхоук. — А нашата операция трябва да се проведе безшумно.

Джони Колт измъкна лазерния си пистолет, хвана го здраво с две ръце, прицели се в камъните и произведе три бързи поредни изстрела. Първият и третият пропуснаха целта, средният камък беше пробит точно в центъра.

— Момче, ти си пропиля шансовете.

— Не ви разбирам.

— Едно от предимствата на лазерния пистолет, освен че не вдига шум е, че с него не трябва да се прицелваш точно. Ти стреляше така, сякаш използваш куршуми. Опитай се да задържиш пръста на спусъка и да обхванеш по-голяма част от целта.

Джони Колт опита отново и този път успя да порази и другите два камъка.

— Май не счупи рекорда — каза с ирония Найтхоук.

— Така си е.

— Цял късмет си е, че не сме на състезание.

Джони Колт отвърна с крива усмивка.

— Мислиш ли, че ще си спомниш какво трябва да правиш, когато насреща ти стреля истински враг? — попита Найтхоук.

— Със сигурност — рече младежът. — Дали ще имам шанс да се изправя срещу Касиус Хил?

— Най-вероятно не.

— Пазиш го за себе си, така ли?

— Той не е трофей, а цел за поразяване. Все едно кой точно ще го убие, важно е да го видя мъртъв.

— Тогава защо аз да не съм неговият унищожител?

— Защото ако се окажеш толкова близо до него, та да го убиеш, значи си нарушил заповедите ми.

— Искам да остана с нещо в историята — обясни Джони Колт. — Хората ще говорят за това години наред. Желая всички да знаят, че някога ме е имало на света.

— Не сме тръгнали да жънем лаври и слава — сряза го Найтхоук. — Ако свършим работата си както трябва, никой никога не ще узнае кой стои зад това. Ако не можеш да приемеш тези условия, тогава се откажи докато е време.

Джони Колт смръщи вежди, после вдигна рамене.

— Както кажеш. Е, сега вече в играта ли съм?

— Ще разбереш като му дойде времето.

Младежът напусна дворчето с неохота. На излизане се размина с Ито Киношита.

— Твърде млад и жаден за подвизи.

— Все такива като него пълнят гробищата по Границата — сухо отбеляза Найтхоук.

— Е, взимаш ли го с нас?

— Нямам такова намерение.

— Защо?

— Страшно се гордее с револвера си, а той само с един изстрел може да вдигне дори мъртвите от гроба.

— Защо просто не му забраниш да го използва?

— Това е неговият запазен знак — саркастично рече Найтхоук. — Представи си само — едно седемнайсетгодишно хлапе вече има запазен знак!

— А ти нямаш ли?

— Все още не. С такова чудо е много по-лесно да те идентифицират.

— Предполагам не мислиш, че той е убил някого досега.

— Ако го е сторил, това сигурно са били неколцина старци, които точно в този момент са гледали в друга посока. Хлапето не е срещало достоен противник, който да има смелостта да го погледне в лицето.

— Това пък откъде го разбра?

— Инстинкт, опит, шесто чувство — каквото предпочиташ.

— Ами ако инстинктът те е подвел?

— Тогава хлапето ще доживее някоя друга историческа битка, а може и да напише няколко песни за нашата героична гибел на Перикъл V.

— Нима наистина допускаш, че ще загинем там?

— Ако всеки си свърши работата, може да се измъкнем още преди да са ни усетили — отговори Найтхоук. — Въпреки това ни превъзхождат по брой и вероятността някой от нас да стане жертва е твърде голяма.

— Тогава защо изобщо поемаме този риск?

— Вече ти обясних — заради Перфектния убиец, който лежи замразен под повърхността на Делурос VIII.

— Разбрах, че не можеш да отклониш Касандра от набелязаната цел. Защо обаче ти не премахнеш няколко престъпника, за чиито глави е обявена награда? Искам да кажа, че има други начини да се припечелят пари.

— Защото не знам кога ще потрябват парите — каза Найтхоук. — Не мога да си позволя да закъснея, а през това време онези да го изхвърлят на улицата. — Той замълча. — Планирам всичко колкото се може по-внимателно и ще се опитам да предвидя изненадите. Надявам се поне един от нашата малка група да е роден с късмет.

— Ти си най-големият късметлия — рече Киношита. — Я гледай до каква възраст си доживял с тая опасна професия.

— Аз съм много добър професионалист, а не късметлия.

— Каква е разликата?

— Родените с късмет не носят аплазия в гените си — отговори Найтхоук с мрачна усмивка.

— Аха, схванах — каза Киношита, после се огледа и зърна към тях да се приближава една слаба жена. — Май имаш нов доброволец.

Жената се упъти право към Найтхоук, пренебрегвайки Киношита.

— Казват, че си търсил доброволци.

— Вярно е.

— Ето ме.

— Име?

— Пелъс Атина.

— Странно име.

— На една древногръцка богиня е — обясни новодошлата. — Тук по Границата хората си избират имена по свой вкус. Аз избрах това.

— И за какво се бориш?

— Да премахна Касиус Хил.

— Лично отмъщение ли преследваш или искаш Границата да стане по-добро място за живеене?

— Аз питам ли какви са твоите подбуди да участваш в това? — рече вместо отговор тя. Още преди да е успял да отговори обаче, тя измъкна светкавично нож от колана си и го метна по една птичка, която летеше ниско над земята. Острието се заби в гърба й и тя падна мъртва в прахта. — Стига ти само това да знаеш за мен.

— Достатъчно е — съгласи се Найтхоук. — Приета си. Ще ти се обадя, когато дойде времето.

— Знаеш ли къде да ме търсиш?

— Ти нали ме намери, и аз ще те открия.

Тя обърна гръб и си замина, без да пророни и дума.

— Само две дузини като нея да имах, нямаше да се тревожа за изхода на операцията — изпрати я с поглед Найтхоук.

— Намери две хиляди като нея и ще можеш да завладееш цялата Олигархия! — възкликна с уважение Киношита.

— Струва си да помисля над това.

— Кога ще сме готови за тръгване?

— Нали ти казах вече — когато намеря още дузина като нея.

— Това може да отнеме месеци.

— Или пък няколко часа, а може и седмици. Разчитаме единствено на добрата им воля, защото не предлагаме никакви пари. Затова пък е почти гарантирано, че повечето доброволци скоро няма да са сред живите.

— Николас Йори ме питаше защо не си наел него.

— Не ми трябва.

— Беше готов да умре, само и само да не издаде тайната на Касандра Хил — напомни му Киношита.

— Това е една от причините, поради която не искам да го взема.

— Нищо не разбирам.

— Няма съмнение, че беше много благородно от негова страна да се жертва в нейна защита — каза Найтхоук. — Въпреки това ми се ще да беше опитал да ме убие. Не ми трябват хора, копнеещи да умрат, колкото се може по-скоро. Нуждая се от мъже и жени, които искат да живеят. Такива като Пелъс Атина, дето дори не могат да си представят, че някога ще умрат. Не ми пробутвай благородни самоубийци, а такива, които са решили да се върнат невредими на Силен.

— Звучи напълно логично от твоята уста — отбеляза Киношита. — В края на краищата ти си Перфектния убиец. Но ако те мислят като теб, значи са изгубили всяка връзка с реалността.

— Ти чак сега ли го схвана? — рече Найтхоук. — Всеки, пожелал да се хвърли срещу толкова многочислен враг без разумна причина, не е с всичкия си. Само ние двамата с Касандра имаме основание да се бием.

„Или поне на теб ти изнася да мислиш, че може да жертваш живота си по този начин“, завърши наум Киношита.

Найтхоук отклони поглед от събеседника си и забеляза, че към тях се приближава някакъв висок мъж.

— Ето, идва още един, който ще се провали.

— Не е ли малко прибързано да го обявяваш за губещ?

— Погледни му оръжието — сигналната лампичка показва, че не е заредено.

— Дори не бих се сетил да обърна внимание на това.

— Не ти влиза в задълженията да го правиш.

Киношита задържа поглед върху Найтхоук. „Може би наистина е за предпочитане да тръгнем към Перикъл с дузина луди, вместо с някои маркототевци. Въпреки това ми се щеше да има и трета алтернатива… Жалко, че разполагаме единствено с луди и губещи. Победителите вече управляват света.“