Майк Резник
Прераждането на убиеца (28)

Двадесет и седма глава

Найтхоук седеше на бара в „Синия дракон“, очаквайки Синеокия да му поднесе питие.

— Ще се махнем ли някога от Силен? — попита драконът, плъзгайки по плота чаша със странна форма, съдържаща някаква синкава течност.

— Нали работиш тук от години. Какво те накара да се разбързаш толкова?

— Знам какво ни чака.

— Като спомена за това, нека ти кажа, че ще газим в кръв, най-вероятно и в твоята. Та пак те питам — за какво е това бързане?

— Надушвам, че за първи път има шанс да свалим оня негодник — отвърна Синеокия. — Сърбят ме лапите да се разправя с него.

— Ние сме шепа хора, а те са милиони — отбеляза Найтхоук.

— Затова пък ти си Перфектния убиец — все ще намериш някакъв изход. Освен това…

— Слушам те.

— Не би тръгнал, ако предварително не си убеден, че ще се измъкнеш жив — продължи драконът. — Наблюдавам те от седмици — ти си най-предпазливият човек, когото съм срещал. — Той замълча. — Това е доста странна черта за някой, познат по цялата Граница като убиец.

— Аз бях наемник, не убиец — уточни Найтхоук.

— Все същото е — убивал си хора.

— Убивах убийци. И изобщо не е същото, макар че няма как да го научиш от няколкото биографии за Перфектния убиец в библиотеката на Касандра.

— Тинтири-минтири — отсече Синеокия. — Важно е само едно — ако съм плътно край теб през цялото време, шансът прекрасната ми кожа да остане невредима е голям.

— Изобщо няма да си до мен.

— Че защо пък не?

— Първо, защото е грешно да мислиш, че край мен е най-безопасното място. И второ, защото ти нямам доверие.

— Прекара толкова време тук и все още не ми вярваш? — ахна Синеокия. — Да съм те лъгал някога? Да съм те предал или пък да съм се опитал да ти навредя?

— Не, доколкото ми е известно — не.

— Тогава защо?

— Ти не си човешко същество и…

— Сега пък излиза, че мразиш тези, които не са човеци! — нацупено рече драконът.

— Остави ме да завърша — спокойно продължи Найтхоук. — Ти не си човешко същество и Мелисанда не е способна да разчете твоите чувства. А това означава, че докато животът ни е изложен на риск, не мога изцяло да ти се доверя.

— Ами Петкан — той също не е човешко същество.

— Въпреки това тя може да улавя емоциите му.

— И самата Мелисанда не е по̀ човек от мен — продължи да настоява Синеокия. — Тя може да разчете чувствата ти, но ти нейните — не. Тогава откъде си сигурен, че не ти дърпа конците и не ти казва онова, което е в нейна полза? Защо вярваш на нея, а на мен — не? Само защото нейната кожа е розова, а аз имам сини люспи ли? Та тя е балатайска жена!

— Ето, сега ти говориш така, сякаш това е престъпление — каза Найтхоук. — Балатай е колония на човешкия свят, отнета най-напред от Олигархията, а после — от Демокрацията. След като отношенията ни са били замразени за близо двайсет поколения, сега отново лека-полека възстановяваме контактите си. През това време те са мутирали и са станали телепати. Това обаче не означава, че не са човешки същества. Просто са хора със свръхразвити способности.

— А ти си склонен да се довериш сляпо на всяко човешко същество, но не и на тези, които не са хора. Прав ли съм? — настоя Синеокия.

— Аз съм продукт на времето си — отвърна Найтхоук. — Хората просто не предават други от своя вид. Вярно, някога са го правили и сигурно някога пак ще го правят, но не и ако са изправени пред враг, който ги превъзхожда количествено стотици пъти.

— След като не се предавате един друг, тогава как така искате да свалите Касиус Хил от власт?

— Има разлика между това да разбиеш шайката на един нечестен политик и да предадеш хората си заради извънземни същества. Касиус Хил е най-лошият пример за човек и губернатор, както сам си имал случай да се убедиш. Въпреки това дори той не предава своите.

— А аз си мислех, че сме приятели — рече Синеокия.

— Така е, аз просто го формулирах по друг начин.

— И ти си като всички останали — промърмори драконът. — Сигурно си въобразяваш, че само да докоснеш някой от нас и кожата ти ще започне да се свлича.

Найтхоук го гледа дълго и мълчаливо. Най-сетне забеляза питието, което Синеокия му беше донесъл, отпи здрава глътка и остави чашата обратно на плота.

— Най-близкият ми приятел не беше човешко същество.

— Хайде бе.

— Честно. Беше Сребророг.

— Сребророг ли? Това пък какво е?

— Местните жители на Бонара II. Полухора, покрити с бяла козина и с голям сребърен рог на челото. Бяхме партньори цели три години.

— Чакай да позная — саркастично рече Синеокия. — Той е отнесъл някой куршум или лазерен лъч, предназначен за тебе.

— Не, към него си беше насочен. Имахме достатъчно врагове. Но той би ме защитил с гърди от куршумите. Аз бих сторил същото за него.

— Тогава защо не ми се доверяваш?

— Той заслужи доверието ми, а ти още не си. — Найтхоук замълча. — Но ще имаш този шанс.

— Ето, пак се връщаме на първия ми въпрос: кога ще се махнем от Силен?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Ще разбереш като му дойде времето.

— Ти вече си решил, нали? — попита Синеокия. — И въпреки това не искаш да ми кажеш.

— Точно така.

— Каза ли изобщо на някого?

— Не.

— Дори на Касандра?

— Дори на нея не съм.

— Е, това ми дава известна надежда. Щом не се доверяваш дори на жената, с която спиш…

— От странни неща черпиш надежда — отбеляза Найтхоук.

— Дори не смея да попитам кой друг идва с нас. Освен нашия екип, разбира се.

— Още не знам.

— А кога ще ти стане известно?

— Скоро.

— Как ще подбереш останалите?

— Има си начин — беше отговорът на Найтхоук.