Майк Резник
Прераждането на убиеца (24)

Двадесет и трета глава

Корабът кацна меко върху пистата на космодрума на Перикъл V.

— Сигурен ли си, че не искаш да те придружа? — попита Петкан, изправи се и започна да протяга крака един по един както правят кучетата.

— Ако се подадеш извън кораба или ще те застрелят на място, или пък ще отменят срещата — отговори Найтхоук.

— В такъв случай не виждам смисъл да идвам с теб.

— Иска ти се да взривиш всичко още сега, нали?

— Точно така.

— Ако двамата с Мелисанда не се върнем до двадесет и четири стандартни часа, вдигни във въздуха тая проклета планета.

Петкан направи гримаса, която за расата му беше равна на усмивка.

— Знаех си, че ще е много забавно да работя с теб, Перфектни убиецо.

— Само не избързвай преди определения срок — предупреди го Найтхоук. — Все пак се надявам да се върна много преди да стане напечено.

— Напечено — повтори с наслада Петкан. — Харесва ми тази дума.

— Кой знае защо не съм изненадан от това — промърмори Найтхоук, после се обърна към Мелисанда. — Готова ли си?

Тя кимна с глава.

— Добре тогава — продължи Найтхоук. — И помни: не бива да произнасяш нито дума по време на срещата. След това обаче искам да ми кажеш кога той е говорил истината и кога е лъгал.

— Разбрах.

— Дано наистина е така.

— Не съм глупачка, Найтхоук.

— Никой не се признава за такъв — отвърна той, — но удивително много хора изглеждат като глупаци, когато работата тръгне към провал.

Той нареди на люка да се отвори и последва Мелисанда по пистата. Чакаше ги превозно средство с вграден в него шофьор-робот.

— Джеферсън Найтхоук? — произнесе въпросително машината.

— Самият той.

— Мога ли да попитам за името на вашата спътница?

— Мелисанда.

— Прекрасно име.

Мелисанда се усмихна, а Найтхоук скришом й намигна.

— Съжалявам, сгреших — рече той. — Името й е Космалана.

— Какво несравнимо красиво име! — откликна възторжено шофьорът.

— Но всички й викат Мелисанда — ухили се Найтхоук.

— Разбирам.

— Сега се сещам, че за първи път те виждам да се усмихваш — каза Мелисанда.

— Ако се навърташ около мен следващите десет години, може да ти се случи още веднъж — отвърна Найтхоук. После се огледа и се наведе напред. — Къде ни караш, водачо? Изходът на космодрума остана отляво.

— Отиваме в имението на губернатора, приятелю Найтхоук — отвърна шофьорът.

— Не трябва ли първо да минем през митническата проверка?

— Вече го направихме.

— Така ли?!

— Предадох вашата ретинограма, отпечатъците от пръсти и костната структура на охраната в губернаторското имение и те ви идентифицираха като клонинга на Джеферсън Найтхоук, роден през 4933 година от Галактическата ера, все още жив. — Той направи пауза. — Със съжаление трябва да ви уведомя, че все още не сме идентифицирали жената Космалана, която предпочита да бъде наричана Мелисанда.

— Объркал съм се — каза Найтхоук. — Нейното истинско име е… — той смръщи вежди и погледна към Мелисанда. — Как, дявол да го вземе, беше истинското ти име?

— Това е личен въпрос.

— Както обичаш.

— Да разбирам ли, че истинското й име е Личен въпрос? — попита шофьорът.

— Не — отвърна вместо нея Найтхоук. — Разбирайте, че тя не желае да разкрива името си, но вие може да я наричате Мелисанда.

— Очарователно име.

— Поласкани сме, че мислите така.

Превозното средство рязко зави наляво по павиран път, който пресичаше полето.

— От ляво на вас можете да видите полетата с генно променени соеви зърна, които отглеждаме. Те са основна съставка в храната на жителите от Перикъл. От дясно ще забележите стадо говеда, които са хибриди, докарани направо от Земята. Дават 99,2% месо и само 0,8% тлъстини. Онези високи растения точно зад пасището са местни и малко напомнят хранителните плодове на калабана от Полукс IV. Имате ли някакви въпроси, приятели Найтхоук и Мелисанда?

— Кога ще стигнем имението на губернатора? — попита Найтхоук.

— Измерено във време или в разстояние?

— Както на теб ти е по-приятно.

— Аз не мога да изпитвам емоции — отговори шофьорът. — Усещам известно математическо удовлетворение, когато отговарям пълно и точно на въпросите ви. Отговорът на този въпрос е 3,27 мили^[1] и/или четири стандартни минути и деветнайсет секунди.

— Благодаря — каза Найтхоук. — Програмиран ли си да отговаряш на всички въпроси?

— Да.

— Добре тогава — колко наброява охраната в имението на губернатора?

— Моля, оттеглете въпроса си, приятелю Найтхоук.

— Защо?

— Защото ще се окажете в конфликт с моето устройство. Аз наистина съм програмиран да отговарям на всички въпроси, но ми е забранено да давам каквато и да е информация относно охраната.

Найтхоук замълча. През това време превозното средство започна лудо да криволичи насам-натам.

— Оттеглям въпроса си.

— Благодаря — каза шофьорът и машината отново възстанови нормалното си движение.

През останалата част от пътуването Найтхоук изучаваше пейзажа, запаметявайки дребни подробности, които биха му послужили в бъдеще. Ако му се наложеше да се крие в този сектор, онова дърво би свършило работа — имаше хралупа, а гъстата корона щеше да го скрие от минаващите по пътя. Ако пък му се наложеше да се добере до космодрума, една въздушна шейна би спестила две минути от времето, нужно на това возило да се добере до имението, следвайки пътя. Наложеше ли се да се прикрива в мрака на нощта, откъде ли трябваше мине, за да се натъкне на по-малко препятствия? Дали корабът можеше да се приземи в някоя от тези ниви и ако е така, в коя точно? Дали тревата беше достатъчно висока и сочна, за да е безопасно използването на лазерен пистолет? Имаше ли гъсти гори и скалисти образувания, които да разсеят унищожителната мощ на сонарната пушка?

Скоро пред очите им изникна огромно имение и превозното средство пое по права линия към него.

— Искам да попитам нещо, водачо — обади се пак Найтхоук.

— Да?

— По приблизителни изчисления столицата се намира на осем мили в северна посока. Имението на губернатора не е ли твърде отдалечено от нея?

— Имаше няколко опита за покушение над губернатора — отговори шофьорът. — Неговата охрана прецени, че тук той ще е в безопасност. Когато се налага да присъства лично на някое делово събитие, пътуването до столицата отнема съвсем малко време.

— Какви са тези ниски и дълги сгради отляво? — продължи да разпитва Найтхоук, взрян в поредица циментови бараки. — Приличат на казарми.

— Наистина са казарми. Това са помещенията на охраната.

— Май губернаторът има многобройна охрана?

— Не бих могъл да кажа — отговори шофьорът. — Нямам база за сравнение.

В този момент превозното средство се озова пред излъчващата силна светлина порта и спря.

— Силово гюле ли е това? — попита Найтхоук.

— Точно така.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме. Мен вече ме провериха, сега вие сте наред. — Шофьорът замълча. — Съжалявам, приятелю Найтхоук, но ще трябва да се разделите със сонарния си пистолет, лъчевото оръжие и трите ножа, скрити на различни места по тялото ви. Ако ги оставите тук — при тези думи във вътрешността на превозното средство се отвори скрита ниша, — на връщане може да си ги приберете отново.

Найтхоук стори това, за което го бяха помолили и портата се дръпна встрани.

— Ами моят лазерен пистолет? — любопитно попита той. — Не вярвам вашата охранителна система да го е пропуснала.

— От другата страна на портата той ще е напълно неефективен — отговори шофьорът.

— Как е възможно това?

— Нашите генератори образуват поле, което отнема мощта на пистолета ви.

„Ето нещо, което трябва да запомня. При програмирането ти някой трябваше да се погрижи да не си толкова услужлив и общителен.“

— Силовото поле още не е вдигнато — отбеляза Найтхоук. — Сега съм обезоръжен, не трябва ли да го изключат?

— Няма да е необходимо — отвърна шофьорът, докато машината бавно пое напред. — Моля да не показвате главата или крайниците си извън пределите на превозното средство. Аз мога да неутрализирам полето, но единствено в параметрите на моята материална структура.

Найтхоук наблюдаваше внимателно, докато машината напредваше през силовото поле. Не усети нито удар, нито поклащане или пък вибрации. Просто в един момент бяха извън имението, а в следващия се озоваха в границата на силовото поле. Онова, което държеше натрапниците далеч, сега щеше да послужи за сигурното задържане на Найтхоук вътре в собствеността на губернатора.

Пред тях се беше проснал дълъг лъкатушещ път, водещ до парадната врата на губернаторската къща. Пред нея на стража стояха трима мъже и два робота. Превозното средство постепенно забави ход, а когато съвсем спря, Найтхоук и Мелисанда излязоха от него.

— Ще ви чакам, приятели Найтхоук и Мелисанда — прозвуча гласът на шофьора. — Не искам да затруднявам движението, затова ще се отместя на четиридесет метра встрани и там ще се установя. Приятно прекарване!

— Най-приятелски настроената кола, която някога съм срещал — рече кисело към един от охраната Найтхоук, но той изобщо не обърна внимание на думите му.

— Моля, последвайте ме — каза сухо. — Очакват ви.

— Подложиха ме на сканиране, сонограма и проверка с рентгенови лъчи — хапливо рече Найтхоук. — Затова наистина не би било зле да ме очакват.

Той изчака Мелисанда да го хване под ръка, после двамата последваха телохранителя в огромното шестоъгълно преддверие на къщата. Стените бяха облицовани с фосфорициращ мрамор, добиван на някоя от планетите. По тях личаха жили от неизвестен самороден метал. Найтхоук отбеляза наум всичко, но повече беше заинтригуван от броя на вратите.

Преведоха ги през просторното фоайе към една вита стълба. Телохранителят спря в подножието й и направи знак на двойка роботи.

— Ще придружите г-н Найтхоук и неговата спътница до кабинета на губернатора — нареди той.

— Слушам, господине — отвърна роботът с монотонен глас, който беше по-дрезгав и режещ от този на шофьора. — Моля, следвайте ме.

Тримата изкачиха стълбата, после поеха по дълъг коридор. В дъното му се намираше просторна чакалня с няколко удобни кресла, дивани и колекция картини от извънземни артисти. Щом стигнаха до нея, отнякъде се появи друг робот и им предложи да си изберат нещо за пиене.

— Благодарим, не искаме нищо — каза Найтхоук. — Тук сме, за да се срещнем с Касиус Хил.

— Вас ви очакват — отвърнаха в хор двата робота.

— Е, какво тогава?

Роботите размениха погледи.

— Не разбираме въпроса ви, господине.

— След като ни очаква, тогава защо просто не ни заведете при него? — попита Найтхоук.

— Има разлика между това губернаторът да ви очаква и да има възможност да се срещне с вас — обясни роботът, който им беше предложил напитки. — Той ще ми даде знак, когато е готов да ви приеме.

— Предай му, че има на разположение пет минути преди да си тръгна — натърти Найтхоук. — Кажи му, че Перфектния убиец не обича да чака.

— Незабавно ще предам вашето съобщение, господине — откликна роботът.

Вместо това обаче застина в очакване. Найтхоук го изгледа озадачено, после попита:

— Е, а сега какво?

— Не разбираме въпроса ви, господине.

— Мислех, че ще предадете съобщението ми на Касиус Хил.

— Вече е сторено, господине. Той е известен, че ще напуснете след… — кратка пауза — … двеста и седем стандартни секунди, ако до тогава не ви покани в своя кабинет. — Последва по-дълга пауза. — Ще желаете ли да предам още нещо, господине?

Найтхоук местеше поглед от единия на другия робот. Най-сетне отговори:

— Да.

— Какво мога да направя за вас, господине?

— Отпрати другия робот.

— Не мога да го направя, господине.

— Защо?

— Той е робот от охраната, програмиран да защитава губернатора. Аз съм само от персонала на офиса и не мога да преценявам потенциалните рискове за губернатора в реална или хипотетична ситуация. Ето защо не е в правомощията ми да наредя на робот от охраната да напусне.

— Според теб кой би могъл да нарани губернатора?

— Никой, сър.

— Тогава защо да не можеш да го накараш да си иде?

— Защото може би ще направя грешка, господине.

— Ами ти — обърна се Найтхоук към робота от охраната, — мислиш ли, че той греши?

— Не, господине — отвърна машината. — Вероятността да греши е само седемнайсет процента.

— Твърде голяма вероятност като се има предвид, че и двамата не сме въоръжени.

— Ако бяхте кое да е човешко същество, а не Джеферсън Найтхоук, процентите щяха да са едва четири.

— Поласкан съм.

— Радвам се, че сте поласкан.

— Наистина ли? — попита Найтхоук.

— Не, господине, но съм програмиран да отговарям с тези или подобни изрази.

— Аз пък си мислех, че роботите не са способни да лъжат.

Роботът замълча за известно време, сякаш проверяваше някакви данни в паметта си.

— Вие сте прекарали в сън повече от век. През това време инструкциите срещу лъжа при програмирането на роботите бяха елиминирани.

Найтхоук огледа внимателно робота.

— Какво те кара да мислиш, че съм прекарал в сън повече от век?

— Вие сте Джеферсън Найтхоук — отвърна роботът, сякаш това обясняваше всичко.

„Така, така — оказва се, че и ти не си безгрешен — помисли си Найтхоук. — Това донякъде успокоява.“

Другият робот пристъпи крачка напред.

— Губернаторът е готов да ви приеме.

— Ще ви придружа — каза роботът от охраната и се отправи към вратата, която се плъзна встрани и пропусна тримата да минат. Озоваха се в малък кабинет, обслужван от три робота-секретари, затънали в работа. Роботът от охраната ги отведе до друга врата. Когато минаха и през нея, вече нямаше съмнение, че се намират в истинския кабинет на Касиус Хил — обзаведен богато и разточително.

Самият губернатор с пура в ръка седеше зад масивно писалище, изработено от непознат вид дървесина. Стената зад него беше украсена с холографии, изобразяващи Хил в компанията на богати и известни хора. Сред тях се виждаха дори лица със съмнителна репутация в обществото. Във всеки ъгъл на стаята стоеше по един от роботите на охраната. Найтхоук с почуда забеляза, че бюрото и столът на Хил се намират върху невисока платформа, така че на седналите посетители се налагаше да гледат губернатора с мъченически вирната глава.

— Господин Найтхоук — приветства го Хил, измъкна се иззад масивното писалище и заобиколи, за да се ръкува с посетителя, — радвам се, че най-сетне успяхме да се срещнем очи в очи.

— Това е Мелисанда — каза Найтхоук.

Губернаторът плъзна поглед по жената.

— Да си върви!

— Моля?!

— За глупак ли ме вземаш? — смръщи се Хил. — Да не мислиш, че не мога да разпозная една балатайска жена? Няма да разговаряме, докато тя не си тръгне.

— Какво имате против балатайските жени? — попита Найтхоук.

— Хайде и ти, Перфектни убиецо! — надменно рече Хил. — Ако имам неблагоразумието да я оставя по време на разговора, тогава просто няма за какво да разговаряме. — Губернаторът се обърна към робота от охраната, който ги беше довел в кабинета. — Ей, ти! Отведи жената обратно в преддверието да изчака там Найтхоук!

Роботът внимателно хвана Мелисанда за ръка.

— Моля, елате с мен.

Тя погледна към Найтхоук, който кимна неохотно и последва робота навън.

— Ти много ме разочарова — подхвана Хил, заел отново мястото си зад писалището и пуфтящ с пурата. — Как можа да си въобразиш, че не мога да различа една балатайска жена!

— Тази раса много рядко се среща — отвърна Найтхоук.

— Може да е било така преди век, но сега нещата се промениха.

— Сигурно съм се заблудил.

— Не разчитай единствено на спомените си — натърти губернаторът. — Все пак те са със стогодишна давност. Ще ти подложат динена кора, точно когато най-малко очакваш. — Той внезапно се приведе напред, а брадичката му щръкна войнствено. — На мен дължиш живота си, аз съм този, който ти плаща. Защо тогава, дявол да го вземе, ти трябва балатайска жена, когато разговаряш с мен?

— Не те познавам — отвърна Найтхоук, — затова не мога и да ти се доверя.

Хил обмисли думите на Найтхоук за известно време, сетне кимна с глава.

— Приемам това обяснение.

— Освен това в Галактиката не се славиш като човек, на когото би могъл да се довериш — продължи Найтхоук. — Сам прецени — в кабинета ти има четири робота и нито един човек.

— Тяхната реакция е много по-бърза и са по-трудни за убиване — незабавно отвърна Хил. — Освен това са програмирани да ми бъдат верни и никой не е способен да ги подкупи.

— Там, откъдето идвам, се срещат значително по-рядко.

— Едва ли е така — поправи го Хил. — Мога да приема само, че не си ги срещал толкова често във времето, от което идваш. — Пурата му угасна. Той най-напред посегна отново да я запали. После се отказа, хвърли я в малко автоматичното кошче, вградено в единия край на писалището, и запали друга. — А сега на въпроса — обясни ми точно какво се случи.

— Открих Ибн бен Калид и дъщеря ти.

— Това вече ми го каза.

— Той иска осем милиона кредита, за да я върне невредима.

— Знам и това.

— Искаш ли някакви подробности?

— Не.

— Нима? — изненадано попита Найтхоук.

— Няма да му дам осем милиона кредита за тая кучка! — изсумтя Хил. — Когато умра, тя първа ще затанцува на гроба ми. — Той погледна Найтхоук иззад писалището. — Седни, Перфектни убиецо. Не ми харесва, когато някой стои пред мен. Изнервям се.

— На мен пък не ми харесва да гледам другите от долу на горе — отговори Найтхоук. — Затова предпочитам да остана прав.

— Мога да заповядам на роботите да те принудят да седнеш.

— Не бих те посъветвал да го правиш — отвърна Найтхоук така спокойно, че губернаторът предпочете да не повдига отново този въпрос.

— Стой, седи, прави каквото си поискаш — промърмори той, — само ми разкажи за Ибн бен Калид.

— Той не й е причинил никакво зло.

— Изобщо не ме е грижа за нея! — изръмжа Хил. — Мрази ме от деня, в който се е родила, а и аз не й оставам длъжен!

— Мислех, че си ме наел, за да ти я върна — повдигна вежди Найтхоук.

— Наех те да откриеш Ибн бен Калид и да му светиш маслото! Никога не ме е било грижа какво ще се случи с нея!

— На мен обаче ми казаха друго.

— Естествено. Никой не би клонирал Перфектния убиец, само за да се разправи с някакво политическо парвеню! Необходима беше основателна причина, която да убеди оня лигльо на Делурос. — Той замълча. — Трябва да си ми благодарен — ако не бях аз, сега нямаше да съществуваш!

— Защо просто не изпратиш космическата си флотилия да го унищожи?

— Ти само ми кажи къде се крие и ще направя точно това — отвърна Хил. — Но в момента няма как да се лиша от армията си само заради непроверени слухове. Току-виж, когато тя се отдалечи на хиляди светлинни години, онзи вземе, че завладее Перикъл с хората си.

— Или пък разбие флотилията ти.

— Ако трябва да съм докрай откровен, моята армия се състои само от пушечно месо. С радост бих гледал как три милиона се превръщат в пепел, ако това ми гарантира залавянето на Ибн бен Калид. — Той впери смразяващ поглед в Найтхоук. — Само кажи къде държи дъщеря ми и къде се крие той самият…

— Нямаш никакви шансове — твърдо отвърна Найтхоук. — Забрави ли, че ми обеща награда, ако го убия?

— Ще ти платя и ако ми кажеш къде се намира.

— Колко?

— Един милион кредита.

— Сбогом, г-н Хил — каза вместо отговор Найтхоук. — Няма за какво повече да разговаряме.

— Два милиона!

— Върви по дяволите, Хил! Тези пари няма да спасят живота на Перфектния убиец. И двамата прекрасно знаем това!

— Сега ти си Перфектния убиец! — запелтечи Хил. — Двамата с теб си приличаме — използваме сила, за да получим онова, което искаме. Наясно сме, че животът е най-евтиното нещо по Границата. Затова не се преструвай, че те е грижа за първия Перфектен убиец, както и аз не давам пет пари за моите войници и дъщеря си.

— Не съм дошъл тук да се замеряме с аргументи. Трябват ми пари и ако искаш да ти свърша някоя работа, ще трябва да си платиш.

— Добре тогава — склони Хил, — седни и да поговорим делово.

— Ще остана прав.

— Казах да седнеш.

— Чух какво каза.

— Време е да разбереш кой командва тук — изрече Хил с леден тон. — Номер три, помогни на г-н Найтхоук да седне!

Един от роботите излезе напред и се отправи с протегнати ръце към Найтхоук. Човекът се наведе рязко, сграбчи металната ръка, изви я, после внезапно я дръпна към себе си. Роботът направи тромаво салто във въздуха и се строполи на пода.

— Човек или робот, лостовият механизъм действа еднакво и в двата случая — отбеляза Найтхоук, без да откъсва очи от робота, който непохватно се опитваше да се изправи. — Сега си го прибери обратно, преди някой от нас да е пострадал. Едва ли ще ти е приятно да плащаш за поправката на робот. Независимо дали ти харесва или не, мен изобщо не можеш да поправиш.

Погледът на Хил се местеше трескаво ту към робота, ту към Найтхоук.

— Свободно, Номер три — каза накрая и роботът се оттегли на мястото си в ъгъла. — Ако не бях наредил, сигурно щеше да те убие.

— Сигурно.

— Ако той не се справи, има още три робота в кабинета ми, които само чакат моите заповеди.

— И какво би доказал с това?

— Че когато заповядам, трябва да ми се подчиняват.

— Аз не приемам заповеди — отговори Найтхоук. — Нито от теб, нито от когото и да било друг. — Той замълча. — Защо просто не ме помоли да седна?

— Какво?!

— Чу добре — помолѝ ме да седна.

Хил свъси вежди, но отстъпи.

— Ще бъдеш ли така любезен да седнеш, Найтхоук?

— Благодаря за поканата — отвърна той и най-сетне се разположи на предложения стол.

Част от напрежението постепенно изчезна от лицето на Хил.

— Сега да поговорим делово.

— Целият съм в слух.

— Искам Ибн бен Калид мъртъв. Ако го убиеш до една седмица, т.е. седем стандартни дни, ще ти платя десет милиона кредита.

— Ами дъщеря ти?

— Ако попадне на някой куршум или пък лазарен лъч, значи така й било писано — той красноречиво сви рамене. — Вярно, ще е много лошо, но тя е твърде млада и глупава, а такива неща се случват доста често.

— Ами ако оцелее?

Хил разтърси глава.

— Няма.

Найтхоук го изгледа втренчено.

— Сега разбирам защо предпочиташ да си обкръжен от роботи.

— Средната продължителност на живота на хора, посветени в моите тайни, е удивително кратка — процеди с усмивка Хил. — Поне съм сигурен, че мога да се доверя на роботите си. Всеки от тях по-скоро би направил късо в нервните си вериги, отколкото да предаде и една думичка, произнесена в тази стая. — Хил отново пуфкаше с пурата и на моменти димът изцяло закриваше лицето му. — Е, Перфектни убиецо, договорихме ли се?

— Можеш ли да платиш в брой?

— Мислех, че ще искаш да прехвърля кредитите в сметката на твоя адвокат.

— Нямам вяра на адвокатите.

— Съгласен съм с теб — изхихика Хил. — Виж, това не се е променило през изминалия век. — Внезапно усмивката му изчезна като изтрита с кърпа. — Да, мога да ти платя в брой.

— Значи се договорихме.

— И запомни — искам го мъртъв до една стандартна седмица или отново влиза в сила предишното споразумение и първоначалната цена. — Той замълча. — Отхвърли тая работа и ще станеш богат човек. Дори не е необходимо ония на Делурос да знаят за нашата сделка. Обмисли предложението ми.

— Обмислям го още от вчера — отвърна Найтхоук.

— Да му се не види — сякаш си плът от моята плът!

— Може пък точно сега да съм отрязал част от нея.

— Не намирам това за забавно.

— Сигурно си прав — каза Найтхоук. — Чувството за хумор не е сред най-силните ми страни.

Хил внезапно се наежи.

— А може би изобщо не е било шега — подозрително рече той. — Колко ти предложи Ибн бен Калид, за да ме убиеш?

— Не толкова, колкото би дал ти, за да убия него — отговори Найтхоук. — Той е само един обикновен бунтовник. Ти си богаташът.

— Богат и добре охраняван — натърти Хил. — Дори да ме убиеш, никога няма да се измъкнеш жив от имението. Ако и това ти се удаде, охраната ще те залови много преди да се добереш до космодрума. Предполагам си обърнал внимание на всички контролни пунктове, през които сте минали на идване.

— Така е.

— Добре тогава, не ги забравяй.

— И през ум не ми е минавало.

— Това ми прозвуча по-скоро като заплаха — каза Хил.

— На теб всичко ти звучи като заплаха — усмихна се Найтхоук. — Много си подозрителен.

— С това може да се живее — отговори Хил, — при това много по-леко, отколкото с мисълта, че си преходна сянка на някой реален човек.

— Може и да съм сянка, но нямам намерение да бъда преходна — рече Найтхоук.

— Тогава и през ум да не ти минава да ми противоречиш — отсече Хил. — А сега, ако няма какво повече да обсъждаме, се махай. Може и да имам нужда от услугите ти, но установих, че никак не си ми приятен.

— Никъде не е казано, че трябва да ме харесваш — отговори невъзмутимо Найтхоук. — Достатъчно е да си сигурен, че разполагаш с необходимата сума.

После се завъртя на пети и тръгна към вратата, която остана плътно затворена, докато един от роботите не тръгна да го съпроводи извън кабинета. Няколко минути по-късно двамата с Мелисанда вече пътуваха обратно към космодрума. Надяваха се Петкан да не е изгубил търпение и да не взриви планетата, преди да се доберат до кораба.