Майк Резник
Прераждането на убиеца (20)

Деветнадесета глава

Вече се здрачаваше. Екипът на Найтхоук отдавна се беше върнал в хотела, но той остана в „Синия дракон“. Над бара имаше апартамент и Касандра Хил го покани да вечерят там.

— Това място е декорирано с твърде изискан вкус, за да принадлежи на Синеокия — коментира Найтхоук, когато влезе в преддверието. — Имаш усет за изкуство.

— Можеш ли да познаеш някои от авторите на произведенията? — попита тя.

— Неколцина. Скулптурата на Мортия е прелестна.

— Поразена съм — възкликна тя. — Не съм предполагала, че човек с твоята професия може да има познания и вкус към изобразителното изкуство.

— Доста от мисиите ми бяха свързани именно с произведения на изкуството — трябваше да ги върна на техните законни собственици.

— Има разлика между това да връщаш откраднати произведения на изкуството и да ги изучаваш задълбочено и с интерес.

— Нима мислиш, че един наемник, който си изкарва хляба с убийства, не е способен да оцени и да се възхити от творенията на изкуството? — попита студено той.

— Ами… Аз…

— Позволи ми да ти обясня нещо — продължи той. — Когато животът ти постоянно виси на косъм, това изостря всички сетива — той замълча, загледан в скулптурата. — А осъзнаеш ли собствената си тленност, започваш да цениш всичко онова, което ще те надживее. Мортия е умрял преди близо едно хилядолетие, а хората все още се тълпят, за да видят творбите му.

— Не исках да те обидя — смутено промълви тя.

— Не си ме засегнала.

— Щом като се възхищаваш от произведенията на изкуството, вероятно ще оцениш онова, което ми доставя огромна радост и ме кара да се чувствам особено горда. Ела с мен — покани го Касандра.

Отведе го в голямо помещение, чиито стени бяха скрити зад високи до тавана лавици, отрупани с книги. Имаше ги с хиляди, подвързани с вкус, някои от тях с позлатени краища, други — с фино гравирани корици. Охлузените ръбове и измачканите страници свидетелстваха, че наистина се ползват като четиво, а не за украса.

Найтхоук застана в средата на стаята със скръстени ръце пред гърдите и остана дълго в тази поза. После се зае да изучава заглавията.

— Е, какво мислиш?

— Никога не съм виждал толкова много книги на едно място — отвърна той.

— Казвали са ми, че тук е имало много библиотеки като тази, преди да започнат да събират цели енциклопедии върху компютърни чипове с големината на нокът. — Тя посегна и свали една книга от лавицата. — На мен обаче ми харесват допира и мириса на книгите. Четенето изглежда някак неестествено, когато текстът е върху холоекран.

— Виждам, че имаш дори едно томче от Танбликст — отбеляза Найтхоук.

— Най-великият сред извънземните поети.

— Знам. Чел съм го.

— Скоро ли?

Той се усмихна.

— Преди близо век и половина.

Тя го изгледа втренчено и не каза нищо.

— Избери си няколко книги, които би искал да вземеш със себе си.

Найтхоук помълча, после поклати глава.

— Боя се да не стане нещо с тях — отвърна. — Но ако се задържим на Силен още известно време, ще се радвам да почета тук, в библиотеката.

— Винаги ще си добре дошъл. — Тя замълча. — Ти наистина си необикновена личност, Перфектни убиецо. Смятах за невъзможно да срещна някой наистина културен и образован човек с твоята професия.

— В професия като моята можеш да срещнеш всякакви хора — отвърна той. — Те са толкова много, колкото са и причините, подтикнали ги към такъв род занимание.

— Аз пък си мислех, че повечето от вас имат свръхразвито чувство за справедливост или пък особено влечение към смъртта — каза с лека усмивка тя.

— Вземи за пример Петкан — отговори Найтхоук. — Единственото му желание е да избива човешки същества. За него справедливостта няма никаква стойност. Съмнявам се изобщо да си дава сметка, че и той е смъртен като всички останали.

— Той не е човешко същество.

— Според теб те не могат ли да смятат?

— При тях действат различни подбуди.

— Така ли? — възкликна Найтхоук. — Един друг извънземен обаче беше готов да даде мило и драго, само и само да ме отдалечи от теб. А когато най-сетне попаднах в дирите ти, щеше да пожертва своя живот и този на Йори, при това без да му мигне окото, но за нищо на света не би издал твоята тайна.

— Това е Синеокия. Той е един от нас.

— Аз пък си мислех, че е извънземен.

Тя въздъхна.

— Прав си. Преди малко се държах точно като онези, срещу които съм се борила цял живот.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш малко повече за онова, срещу което се бориш? — предложи Найтхоук.

— С радост — отвърна тя. — Нека по-напред сервирам вечерята обаче.

— Нима умееш и да готвиш?

— Само когато не мога да се измъкна от това — отговори Касандра. — Но тази вечер готвачът е Николас.

— Заедно ли живеете? — попита Найтхоук.

— Живея сама — остро отвърна тя. — Николас просто обича да готви.

— Винаги съм си мислел, че някой ден ще науча и това.

— Да готвиш ли?

Той кимна.

— Когато се налага дълго време да сновеш между разни непознати светове, изведнъж хубавата и лесносмилаема храна се оказва нещо много важно. — Той се усмихна. — Особено пък когато животът ти зависи от това да си в добра форма.

— Никога не съм се замисляла за това.

— Ако дълго време живееш в нелегалност и на теб ще ти дойде до главата — увери я той.

— Може и така да е.

— Сега май е време да ми разкажеш как стигна дотук — припомни й Найтхоук.

— Баща ми е причината — започна тя. — Той е най-корумпираното човешко същество.

— Мисля, че всяко момиче има период на подобно отношение към баща си. Някои обаче с възрастта го преодоляват. Защо стана така, че ти не се отърва от омразата към своя родител?

— Защото в моя случай това не е просто фантазия. Чувала съм баща ми да заповядва убийството на негови политически опоненти или твърде амбициозни сътрудници и подчинени. Изнудваше и взимаше подкупи от всеки, желаещ да работи с планетарното правителство. Облагаше с такса всеки космически превозвач, който искаше док на нашите космодруми. За него имаше предвиден определен процент от всяка сключена сделка.

Тя спря, за да си поеме дъх. Найтхоук забеляза, че страните й горят от възбуда. След миг храната беше сервирана и те седнаха на масата.

— Беше особено жесток към извънземното население. Именно той въведе практиката да бъдат задържани без съд и присъда. Всеки извънземен, убил човек, биваше унищожаван по бързата процедура. Глобата за човек, убил извънземен, стигаше най-много двеста кредита. — Тя изкриви лице при този спомен. — Ето защо реших, че трябва да бъде свален от власт. За да отвлека вниманието му, измислих легендата за Ибн бен Калид. Започнах да събирам около себе си хора и извънземни, които копнееха да видят крушението на Касиус Хил.

— Твърди се, че броят ви надхвърля милион — вметна Найтхоук. — Това е доста внушителна сила.

— Цифрата е доста раздута, само за да го сплашим. Дявол да го вземе, ако имах на разположение милион бойци, досега да съм го нападнала.

— И щеше да загубиш.

— Какво искаш да кажеш? — разгорещено попита тя.

— Неговата армия наброява четири милиона боеспособни мъже, освен това около трийсет хиляди бойни кораба. Не би могла да го свалиш от власт само с един милион войници. Нито с три милиона, нито с десет милиона.

— Ще победим, ако правдата е на наша страна.

— Аз не съм историк, но от скромните си наблюдения съм стигнал до извода, че Бог е винаги на страната на онези, които имат повече войска и са по-добре въоръжени.

— Да не би да твърдиш, че той е непоклатим? — припряно го прекъсна тя. — Всяка година някъде по света пада по един тиранин.

— Погрешно ме разбра — отвърна той. — Казвам, че не можеш да постигнеш успех, ако го атакуваш с десетократно по-малобройна от неговата армия.

— Тогава какво предлагаш?

Той я изгледа мълчаливо.

— Не мисля, че моето положение позволява да предлагам каквото и да било. Забрави ли — ти си шефът тук.

— Ами ако ти докажа, че той е дори по-голям злодей, отколкото ти го описах? — попита тя.

— Вярвам ти.

— И въпреки това твърдиш, че му дължиш лоялност и подчинение?

— Нито съдя онези, които преследвам, нито тези, които са ме наели.

— Може би вече е дошло време да започнеш.

Той повдигна рамене.

— Сигурно е така — съгласи се. — Можем да го обсъдим, докато вечеряме.

— Какво има да се обсъжда — отряза го тя. — Или си с мен, или против мен. А както е в твоя случай — или се присъединяваш към нас, или се опитваш да ме върнеш обратно.

— Изобщо не е толкова просто.

— Напротив, точно така е.

— Изобщо не е просто — натърти той. — Аз те харесвам. Уважавам хората, които имат морални принципи и все още четат книги. Ти си умна, схватлива и си успяла да убедиш мнозина да те последват в твоята битка. Вярвам на всяка твоя дума за баща ти и ненавиждам онези, които се възползват от слабостта на хората.

— Е, какво тогава?

— На разстояние половин галактика оттук, на Делурос VIII, се намира една зала с камери за замразяване, скрита близо миля под повърхността на планетата. В нея има над хиляда мъже и жени. Повечето от тях са болни от някоя неизлечима болест и чакат откриване на лек срещу нея. Неколцина са престъпници, излежаващи срока до изпълнение на смъртното им наказание. Голяма част от замразените просто не харесват правителството и икономиката и чакат по-добри времена, за да изкарат остатъка от живота си. Разказвали са ми за един ботаник, открил растение, което цъфти веднъж на триста години. Искал да доживее да го види разцъфтяло. — Найтхоук взе хапка от блюдото си, дъвка я дълго и замислено, клатейки одобрително глава. — Всички тези мъже и жени обаче имат нещо общо помежду си — те са баснословно богати — продължи след малко той. — Достатъчно богати, за да си позволят огромните разходи по поддържането на техните камери за замразяване. Сред тях има само един, който не може да плати престоя, докато се открие лек за болестта му. Неговото име е Джеферсън Найтхоук. Той не ми е баща, нито брат близнак. Това съм самият аз. Затова не мога да го предам.

— Разбирам.

— Както вече ти казах, нищо не е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед — продължи той с горчива усмивка. — Ако не те върна при баща ти, той няма да ми плати. Ако не получа парите, моят оригинал — човекът, който е Перфектния убиец и ми даде своето тяло и спомени, за да продължа живота му — ще трябва да умре. Няма да позволя това да се случи.

— И независимо от отношението си към мен и към моя баща, все пак ще се опиташ да ме върнеш, така ли?

— „Ще се опиташ“ не е точният израз. Реша ли да те върна, значи ще го сторя наистина.

— Но не и без съпротива от моя страна — зарече се тя.

— Това би трябвало да се очаква.

— Дори Перфектния убиец може да умре.

— Аз съм живо доказателство за думите ти — отговори Найтхоук. — Или по-скоро моят оригинал е умиращо доказателство за тях.

— В такъв случай жребият е хвърлен! — възкликна Касандра. — Имаш намерение да похапнеш хубава храна, да почетеш някоя увлекателна книга и после да ме върнеш обратно на баща ми?!

— Винаги има повече от един изход — спокойно отвърна Найтхоук. — Мисля, че можем да обсъдим няколко от възможностите.

— Нямам търпение да ги чуя — оживи се тя. — Какво си намислил?

— Добре ли е подплатен баща ти?

— Моля?!

— Казваш, че държи десет милиона кредита в сейфа си. Това само догадка ли е или го знаеш със сигурност?

— Защо питаш?

— Защото десет милиона са достатъчни да се поддържа живота на истинския Найтхоук и ще останат средства дори за моето лечение. Ако намерят лек против аплазията, разбира се.

— Има ги, че и повече — решително отсече тя.

— Ако ти помогна да го свалиш от власт ще искам тези пари като отплата за услугите си.

— Нали вече каза, че Перикъл V е непревземаема. Тогава как моето обещание би променило решението ти?

— Точните ми думи бяха, че едномилионна армия не може да свали баща ти от власт — подчерта той. — Никога не съм твърдял, че не съществуват други начини за неговото детрониране.

— И какви са те?

— Най-простият от всички е да го примамим някъде, където ще е слаб и уязвим, и да го убием — започна Найтхоук. После си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Ако това не стане, ще опитаме по по-трудния начин.

— Добре тогава, господин Найтхоук — съгласи се тя. — Казвай какъв е трудният начин.

— Аз и моите хора отиваме на Перикъл V — отвърна той. — Събрал съм ги с намерението да убия един единствен човек. Значи задачата не се е променила. Само дето човекът вече не е Ибн бен Калид, а Касиус Хил.

Тя го загледа втренчено.

— Възхищавам се на твоята самоувереност.

— Екипът е сформиран със строго определена цел. Те не са много за гледане, нито се разбират кой знае колко помежду си, но всеки от тях е дяволски добър в своята работа. — Той довърши вечерята и бутна чинията настрана. — Все пак е много по-лесно да го примамим някъде, където няма да го охраняват хората му.

— И как ще постигнеш това?

— Няма да е много трудно — отвърна Найтхоук. — Все още имам с какво да го подлъжа.

— Какво е то?

— Ти.