Майк Резник
Прераждането на убиеца (17)

Шестнадесета глава

— Готови сме за кацане — обяви Найтхоук след като нареди на автопилота да се свърже с компютъра на космодрума.

— Много странно, не искат да се легитимираме — обяви Киношита.

— Защото знаят кои сме — каза Найтхоук.

— По радиото ли ги предупреди?

— Не беше необходимо.

— Не знаех, че някога си идвал на Козуей — вметна Синеокия.

— Не съм идвал.

— Имах предвид кораба ти.

— Знам какво имаше предвид — отговори Найтхоук.

Настана мълчание и никой не го наруши, докато корабът не се вряза в атмосферата и не активира антитоплинните щитове. След пет минути меко кацна на подсилената циментова писта на космодрума.

— Край, пристигнахме — обяви Найтхоук. — А сега да се захващаме за работа.

— Пак ли ще се разделим на две групи като миналия път? — попита Киношита.

— Няма нужда да го правим.

— Не съм съгласен — намеси се Синеокия. — Можем да свършим четири пъти по-бързо, ако всеки тръгне да оглежда сам.

— Само че това не се налага — натърти Найтхоук, приближи се към люка и го отвори. — Знам точно къде трябва да отидем.

Синеокия също се приближи към люка, после застина неподвижен.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика той.

— Преследваме Ибн бен Калид — отговори Найтхоук.

— Но това не е Козуей — изщрака с челюсти драконът. — Това е Силен IV!

— Точно така — отговори Найтхоук. — Точно тук се крие той.

— Това да не е някаква шега? — попита Синеокия.

— Не, не е — отговори спокойно Найтхоук, после извади пистолет и го насочи в дракона. — Време е да свалим картите.

— Не разбирам за какво говориш!

— Каза ми, че Ибн бен Калид бил забелязан на Целестра. Неговите привърженици обаче, които ме приеха за един от тях, се заклеха, че той никога не се е мяркал там. — Найтхоук направи пауза. — Целестра е на два дни път по-близо до Кора, отколкото до Силен. Козуей е няколко дни по-близо до Целестра. Как мислиш, на какво разстояние от Силен трябваше да отидем, преди да ми писне да преследвам призраци?

Синеокия примигна насреща му.

— Ако ще стреляш, стреляй. Не съм длъжен да те слушам обаче.

— Още не съм решил дали да те застрелям — отвърна Найтхоук. — Аз ценя лоялността, дори когато е към неподходяща личност.

— Тогава какво ще правиш с мен?

— Слизаш от кораба и тръгваме да търсим Ибн бен Калид. Мелисанда, вие двамата с Киношита идвате с нас. Петкане, ти чакай тук. Не искам да вдигнеш във въздуха още нещо.

— Ако това ще е краят на приключението, настоявам да участвам — запротестира Петкан.

Найтхоук го изгледа втренчено и се обърна към Киношита.

— Претърси го и провери дали не е взел нещо взривоопасно със себе си!

Киношита опипа с видима погнуса червенокожия хуманоид, после погледна Найтхоук.

— Чист е.

— Добре, можеш да дойдеш с нас — реши Найтхоук. — Но не забравяй какво ти казах на кораба за взривяването без мое разрешение.

— Няма да го забравя — отвърна Петкан и скочи след тях на земята.

Найтхоук се отправи към митницата, следван от пъстрия си екипаж. Няколко минути по-късно вече напускаха района на космодрума. Той спря едно превозно средство и програмира компютъра му да ги отведе при „Синия дракон“.

— Защо отиваме там? — попита Синеокия.

— От чиста носталгия — отговори Найтхоук, но гласът му съдържаше скрита заплаха, та Синеокия млъкна и не посмя да попита нищо друго. Киношита не сваляше очи от Петкан. Всеки път, когато хуманоидът помръднеше, ръката на дребничкия мъж посягаше към оръжието.

Видът на Мелисанда показваше, че се чувства изключително зле. Причината беше в сгъстените около нея силни негативни емоции, които Киношита и Петкан излъчваха. Откъм Найтхоук долавяше само силното му нетърпение и порива да се изправи най-сетне срещу онова, което го очаква в „Синия дракон“.

— Знаеш ли, май не е необходимо да го правим — каза най-накрая Синеокия.

— Кое да правим?

— Да го убиваме.

— Напротив, налага се. Точно заради това са ме създали.

— Та ти дори не го познаваш. Той е добър човек, Перфектни убиецо.

— Не го правя от лични чувства. Това е просто бизнес.

— Много повече от бизнес! Та ти се каниш да убиеш един важен човек!

— Съдбата на друг човек, който ми е по-близък от брат или баща, зависи от това убийство — отвърна Найтхоук.

— Можеш просто да кажеш, че вече е мъртъв! — продължи да упорства Синеокия. — Поръчителите на тая работа са на половин галактика от нас. Никога няма да разберат какво всъщност е станало.

— Не мога да си позволя този риск. Перфектния убиец трябва да оцелее.

— Нали ти си Перфектния убиец!

Найтхоук поклати глава.

— Аз съм само негова сянка. Той зависи от мен. Не мога да го предам.

— Но е твърде възможно Ибн бен Калид да те убие!

— Вярно, има такъв риск — съгласи се Найтхоук.

— И тогава какво?

— Тогава Петкан ще взриви проклетия град преди онзи да успее да се измъкне — отговори Найтхоук.

Тъкмо довършваше фразата и превозното средство спря пред „Синия дракон“, поклащайки се на педя от земята. Найтхоук плати на шофьора, докато останалите слизаха на улицата, после се присъедини към групата.

— Моля те, пощади живота му! — обади се отново синия дракон.

Найтхоук го погледна безизразно, не отвърна нищо и влезе в кръчмата, последван от останалите.

Както обикновено, заведението беше пълно с пъстра тълпа хора и извънземни видове. Мяркаха се двама канфорити, лодинит, четирима генджи, огромен бортаец, седнал сам в ъгъла, двамина от раса, която Найтхоук не можеше да определи, и дузина човешки същества, пръснати по различни маси. Найтхоук и неговите придружители се настаниха на една маса недалеч от изхода.

— Той тук ли е? — попита Киношита, оглеждайки заведението.

— Дори да го няма, скоро ще се появи — отговори Найтхоук. — Поръчвайте си за пиене, аз черпя — допълни.

Тъкмо донесоха питиетата, когато един небрежно облечен слаб мъж с рошава коса доближи бара.

— Останете по местата си — нареди Найтхоук и се надигна иззад масата. После прекоси кръчмата и застана пред мъжа.

— Рано си се върнал — отбеляза Николас Йори. — Намери ли онзи, когото търсеше?

— Може и така да се каже.

— Уби ли го?

— Скоро и това ще стане.

Синеокия не издържа, стана от мястото си и също отиде на бара.

— Съжалявам, Ибн бен Калид, направих всичко възможно, за да го отведа колкото се може по-далеч от теб!

Николас изгледа Синеокия, после отмести поглед към Найтхоук.

— Значи все пак си се досетил, така ли?

— Не беше много трудно.

— И сега се каниш да ме убиеш.

— В общи линии такова е намерението ми.

— Какво съм ти сторил?

— Въпросът е какво си сторил на Касандра Хил — отговори Найтхоук.

— Та ти през живота си не си я виждал — възкликна Николас. — Кое те кара да ме убиваш заради жена, която никога не си срещал?

— Имам си причини.

— Защо не се позамислиш и ще откриеш много повече причини да се присъединиш към моята кауза.

— Тя не представлява интерес за мен.

— Нали ти е ясно, че и аз бих могъл да те убия?

— Всичко е възможно — отговори Найтхоук.

— Само дето изобщо не вярваш, че може да стане — продължи с крива усмивка Николас. — Не е зле да имаш едно наум, че всеки въоръжен мъж в тази зала е също толкова опасен, колкото си и ти.

— Ето защо никога не пренебрегвам грозящата ме опасност — отвърна Найтхоук.

— Ясно, вижда се, че никак не си глупав — изрече Николас, отстъпи на крачка от бара и посегна към сонарния си пистолет. — Да приключваме веднъж завинаги с това.

— Хайде.

Само секунда делеше Найтхоук от това да посегне към собственото си оръжие, когато мъртвата тишина, възцарила се в заведението, беше нарушена от един познат глас.

— СПРИ! — изкрещя Мелисанда.