Майк Резник
Прераждането на убиеца (14)

Тринадесета глава

— И така, с какво започваме? — нервно попита Мелисанда, докато двамата с Найтхоук се спускаха към центъра с подвижната пътека.

— Ти избери — отвърна той. — Харесай си някоя кръчма, свърталище на наркомани или кафене, където емоционалната атмосфера няма да е твърде потискаща за теб. Искам да си способна да уловиш някои нови и различни чувства, които бих предизвикал у жителите на града. Предполагам, че това ще стане по-лесно, ако не си напрегната или изморена.

— Така е — съгласи се тя. — Защо обаче не ми предложи същото на Силен IV?

— Защото моите… хм… спонсори ми бяха подшушнали, че Ибн бен Калид на няколко пъти е забелязан в заведението на Синеокия. Сигурно нямаше да е много уместно да се настаним в бара на три преки по-надолу, нали така?

— Прав си — съгласи се тя, после добави: — Тоя път каква стратегия ще използваш? Сега го няма Киношита, с когото да започнете спора.

Найтхоук повдигна рамене.

— Все нещо ще ми хрумне. — Той помълча малко. — Този път искам да седнеш така, че всички да те виждат, а и аз да мога да чета по лицето ти без никакво затруднение. Ако някой реагира по-остро на онова, което кажа или направя, просто спри погледа си върху него за известно време.

— Но така рискувам да привлека вниманието му — каза смутено тя. — Ами ако се опита да ми направи нещо?

— Тогава ще разбере какво става с онези, които досаждат на приятелите на Перфектния убиец.

— Много е успокояващо да чуя това, но даваш ли си сметка колко нахално звучат думите ти?

— Аз съм си извоювал правото да се държа и говоря по този начин — отговори Найтхоук. — По-добре ли щеше да е, ако подвивах опашка и виках „Олеле, дявол да го вземе!“ всеки път, щом някой ми се изпречи насреща?

— Не, сигурно нямаше да е по-добре — въздъхна примирено тя.

— Какво ще кажеш за онова местенце? — внезапно попита Найтхоук, сочейки към една кръчма с екзотичен вид.

Тя се съсредоточи за миг.

— Добра е колкото и всички останали. Имат много красива танцьорка.

— Откъде разбра пък това?

Тя се усмихна многозначително.

— Въздухът е изпълнен с похотливи желания. Ти как би изтълкувал този факт?

— Звучи ми логично. Тогава не е зле да се появим там като двойка.

— Защо?

— Ти си привлекателна жена и ако влезеш сама, една част от тези похотливи помисли ще се устремят към теб.

— Много мъдро решение от твоя страна.

Той повдигна рамене.

— Защо само да си усложняваме задачата?

Тя го гледа мълчаливо известно време, после го хвана под ръка и двамата влязоха заедно в кръчмата.

Заведението имаше твърде необичаен вид — с шест стени, мрачно, с окачени нагъсто извънземни рисунки. Едно полуголо момиче стоеше върху някаква прозрачна синкава сфера, която се въртеше върху малък подиум насред залата. Девойката се опитваше да запази равновесие с толкова изящна грациозност, та Найтхоук реши, че стига да поиска, тя може да подскача отгоре й или да прави пируети. Музиката звучеше като от жив оркестър, но той не успя да види никъде изпълнителите.

Около сцената имаше подредени трийсетина малки масички. Половината от тях бяха заети от човешки същества, останалите стояха празни. Доколкото Найтхоук прецени с едно оглеждане, танцьорката и Мелисанда бяха единствените жени в заведението.

Найтхоук се приближи до една от масите близо до сцената, предложи стол на Мелисанда, а после и сам седна. Наоколо нямаше и следа от сервитьор — нито живо същество, нито робот. Ето защо той внимателно огледа масата и зърна един почти незабележим бутон, който при натискане доставяше две менюта с питиета. Изборът беше голям и доста екзотичен: Прашната уличница, Синята зебра, Зелено и бяло, Лютия убиец, дори безумно скъпа бутилка 75-годишно алфарадско бренди. Двамата си избраха питие, Найтхоук допря пръст върху всяко от тях в менюто и само миг по-късно напитките се появиха като по магия от два отвора върху масата.

— Някой от тези вижда ли ти се подходящ? — попита Найтхоук, оглеждайки залата.

— Всички те изглеждат крайно опасни — отговори жената.

— Видът може и да лъже.

— Не чувстваш ли поне малко страх или поне мрачно предчувствие? — втренчи се тя в очите му.

Той се ухили.

— Ако ти не можеш да си отговориш, тогава сериозно сме загазили.

— Не усещам нищо подобно в теб.

— Такава ми е работата. Не ми плащат, за да нервнича и да се страхувам.

— Има разлика между това да контролираш или да се абстрахираш от страха си и изобщо да не чувстваш такъв.

— Изглежда това чувство е съвсем закърняло в мен.

— Ти си много странен човек, Джеферсън Найтхоук.

— Ето така се става легендарен — отвърна шеговито той.

Полуголото момиче завърши своето изпълнение и Найтхоук се протегна през масата към нея.

— Ще ни позволите ли да ви почерпим с едно питие, когато се облечете? — попита той.

— Не пия с посетителите.

— Предполагам, но този тост ще е в чест на Ибн бен Калид — отвърна той с достатъчно висок глас, така че да го чуят и останалите в заведението.

— Сигурно не сте ме разбрали — не пия с посетителите — повтори тя.

— Очаквам всеки момент да заявите и че сте патриот — клъвна я той и тя сърдито се прибра зад кулисите. Найтхоук се обърна към Мелисанда: — Е, какво ще кажеш?

— От нея нищо не може да се очаква — отвърна жената. — Когато спомена името на Ибн бен Калид обаче, на няколко места в залата усетих повишаване на емоционалния градус. А забележката ти за патриотизма у един попадна право в целта.

— На наша страна или против?

— Това не знам — призна тя. — Все пак чета емоциите, а не мислите. Но като се има предвид, че сме на две хиляди светлинни години от най-близкия свят на Олигархията, предполагам все пак е бил на наша страна.

— Нега тогава проверим как точно стоят нещата — предложи Найтхоук и се изправи с чаша в ръка.

— Вдигам тост в чест на Ибн бен Калид — извика високо той.

Нито един от присъстващите не се присъедини към него.

— Банда проклети страхливци — промърмори под нос Найтхоук, изпи до дъно питието си и седна обратно на стола. После погледна Мелисанда и попита тихичко: — Е, има ли някакъв резултат?

— Каквото си пожелаеш — пълна палитра от лоялност и верноподаничество, възмущение, омраза, любов, ненавист, дори страх.

— Към мен ли са насочени или към Ибн бен Калид?

— Нямам представа.

— Това означава, че те или го познават лично или най-малкото поне са чували за него. И също че го обичат, а от мен се страхуват. Може и да е обратното — той се усмихна мрачно. — Май се оказва, че телепатията не е точна наука, а?

— Това ти беше известно и когато ме нае.

— Не исках да те ядосам — побърза да каже той и рязко обходи с поглед залата. — Пък тя се оказва и най-доброто нещо, с което можеш да се занимаваш.

— Моля?!

— Ако сега те ударя с юмрук, ще можеш ли да паднеш, при това да го направиш естествено?

— Не знам, аз не съм актриса.

— Тогава не се тревожи за изпълнението си. И така ще се справим — отсече той.

— Какво си намислил?

— Не мога да чакам цяла нощ някой да се осмели да приближи до нашата маса. Изглежда ние трябва да поемем инициативата.

— И как ще стане това — като ме цапардосаш ли? — попита язвително тя. — Ако ме зашеметиш, няма да успея да разчета чувствата им.

— Обещавам ти, че ще те ударя доста силно — увери я той.

— Ама аз…

Юмрукът му не я остави да довърши. Тя се отърколи от мястото си и падна на пода.

— Стани веднага! — изрева той. — Ставай да видим дали ще посмееш да повториш онова, което каза.

Тя успя да седне, но очите й още гледаха мътно. Той рязко я дръпна да се изправи, повлече я към вратата и я избута на улицата.

— Чакай ме в хотела — прошепна, а после се върна обратно в кръчмата.

— Най-напред ме подлъга, че ще прекараме вълнуваща нощ, а после взе да ми изнася лекция за добродетелите на Касиус Хил — обяви той на висок глас, сядайки на мястото си. — Тоя негодник не може да различи добродетел от грях, ако тя не го удари по носа.

И тези думи обаче останаха като глас в пустиня. Той се изправи рязко на крака.

— Писна ми да стоя тук — изрече високомерно, заклатушка се към вратата и излезе на улицата.

Измина със залитане петдесетина метра, сякаш е мъртво пиян, докато най-накрая дочу глас зад гърба си.

— Ей, приятел, я почакай!

Найтхоук прикри доволната си усмивка, след което се обърна да види кой го вика. Беше един от посетителите в кръчмата, с широки рамене, кръгло бирено коремче, черна брада и сиви очи, които светеха дръзко.

— Нямаше как да пропусна онова, което каза — продължи мъжът.

— Е, и?

— Навремето се бих във войната с боролитите, а командир ми беше Касиус Хил. Той е силен мъж и достоен боец, затова не мога да подмина думите ти по негов адрес току-така.

„Страхотно. В кръчмата сигурно имаше поне петдесетина последователи на Ибн бен Калид, а аз попаднах точно на тоя, дето го мрази и в червата.“

— Значи си късметлия, братко — продума най-накрая Найтхоук. — Само дето аз изобщо не съм искал да те засегна.

— Тогава си вземи думите обратно още сега и колкото се може по-бързо! — отсече мъжът.

— Дадено! Ето — извинявам се!

Вместо да се успокои обаче странникът изглеждаше по-ядосан от всякога.

— Това не е достатъчно!

С крайчеца на окото си Найтхоук забеляза, че около тях започва да се събира тълпа.

„Е, това в края на краищата може да се окаже не толкова неприятно. Ако сега защитя името и честта на Ибн бен Калид, някой от неговите сигурно най-после ще повярва, че съм на негова страна.“

— Съжалявам, но аз бях дотук — продължи рязко Найтхоук. — Повече няма да получиш.

— Тогава смятай, че си си навлякъл малка неприятност — продължи непознатият със зловеща усмивка.

— Малка значи, така ли?

— Имаш ли да кажеш още нещо, преди да съм те попилял на части?

— Да — вървете на майната си двамата с Касиус Хил!

Мъжът изруга гръмко и се хвърли в атака, но Найтхоук вече го очакваше. Той отстъпи крачка встрани, докопа ръката на противника си, изви я силно и стовари цялата си тежест отгоре й. Дочу се звук от счупена кост, ревът на непознатия разцепи въздуха и той се стовари на земята.

След малко нападателят бавно се изправи на крака, поизтупа прахта от дрехите си и втренчи поглед в Найтхоук. Вторият път пристъпи към него много по-бавно и внимателно. И се натъкна на юмрук в лицето, от който се завъртя на пети и отново падна.

— Кой си ти? — успя да промълви най-сетне, попивайки кръвта по лицето си, като този път се приближи към Найтхоук съвсем предпазливо.

— Не помниш ли? Аз съм онзи, когото се канеше да попилееш на части! — отговори Найтхоук.

Мъжът продължаваше да пристъпва внимателно, издал напред лявата си страна. Найтхоук не дочака нова покана, а рязко се приближи към него и светкавично заби шест удара в корема му. Всичко стана толкова внезапно, че повечето зяпачи така и не забелязаха последните четири крошета. Побойникът се строполи на земята, поемайки си пресекливо въздух.

Найтхоук се огледа с надеждата, че все някой ще го поздрави за победата, ще му предложи питие или пък ще покаже поне някакъв знак за солидарност с човека, който току-що рискува живота си в името на Ибн бен Калид. Вместо това от тълпата се отделиха още трима с извадени пистолети — два звукови и един лазерен.

— Дори не подозирах, че Касиус Хил е толкова известен — каза с крива усмивка Найтхоук.

— Не даваме и спукана пара за някаква си политика — отвърна единият от тях. — Но ти едва не преби до смърт наш приятел.

— Той ме нападна пръв!

— Това не променя нашите чувства към него.

— Тогава си го приберете и му кажете повече да не участва в политически спорове.

„И не ме принуждавайте да го убия!“

— Преди това трябва да решим какво да правим с теб.

— Просто си вървете по пътя. Аз нямам какво да деля с вас.

— Само че ние имаме какво да делим с теб — рече водачът на тримата. — Видях много добре как се биеш, ти не си аматьор. Трябваше или да го предупредиш, или да намериш начин да се измъкнеш.

— Аз му се извиних — отвърна Найтхоук. — Готов съм да се извиня и на вас, ако това ще ви поукроти — той млъкна за миг. — Но да знаете, че искам извинение само веднъж. А сега си вървете!

— Говориш така, сякаш ни превъзхождаш по нещо! — рече отново водачът.

Найтхоук беше готов да отвърне и на това предизвикателство, когато се разнесе оглушителна експлозия. Отгоре му се посипаха парчета мазилка и трески, а земята потрепери под краката му. Той се хвърли по корем, прикривайки главата си с ръце. Какво ставаше, по дяволите! Близо до себе си чуваше предсмъртните викове на агонизиращ, а само миг по-късно една от сградите с трясък рухна на земята.

Сетне усети ръка, която не принадлежеше на човешко същество, да го стиска за рамото и да му помага да стане.

— Добре ли си? — попита Петкан.

— Да — отвърна Найтхоук и огледа картината на пълното разрушение наоколо. Улицата беше покрита с разкъсани и обезобразени тела. Двама от нападателите му лежаха напълно неподвижно, а по странните им пози той се досети, че са вече мъртви. — Какво става, по дяволите?

— Видях трима мъже, които те заплашваха с оръжията си.

— Да не искаш да кажеш, че ти направи всичко това?!

— То е точно по моята специалност.

— Дори не подозирах, че си взел някакви експлозиви със себе си — каза Найтхоук, попивайки струйката кръв от лявото си ухо.

— Никъде не тръгвам без тях — отговори Петкан.

В този момент дотича запъхтян и Киношита.

— Какво става? — трескаво попита той.

— Тоя задник взриви цяла сграда — отвърна Найтхоук.

— Спасих ти живота.

— Животът ми не е бил заплашен нито за миг!

— Ах ти, идиот такъв — нахвърли се Киношита срещу чуждоземеца. — Виж само какво си направил! Сега как ще се свържем с хората на Ибн бен Калид?!

Постепенно мъжете и жените по улицата взеха да идват в съзнание и неуверено да се изправят на крака.

— Това е по-лесната задача — рече Найтхоук, после се обърна към Петкан. — Нищо от стореното не може да се поправи, затова се връщай веднага обратно в хотела… Не, тръгвай към кораба и стой там, докато не ти се обадя! Ито, намери Синеокия и го покрий! Отведи и него на кораба и го задръж там. Същото се отнася и за Мелисанда.

— Ти няма ли да дойдеш?

Найтхоук разтърси глава.

— Не веднага. Имам да довърша още нещо тук.

— Тогава поне ни позволи да ти прикриваме гърба!

— И ти ли започна?! — сряза го Найтхоук. — Не ми е нужна никаква помощ. Ще сте по-полезни, ако отведете извънземните на кораба и ги задържите там!

— Добре тогава — примири се Киношита. — Не забравяй обаче, че току-що много хора на Ибн бен Калид бяха или избити, или осакатени и това се пише на твоята сметка. На твое място щях да си плюя на петите.

— Само че не си.

— Сега вече не виждам как ще успееш да се добереш до него.

— Като си стоя мирно и кротко на мястото — отряза го Найтхоук. После погледна надолу по улицата. — Неговите хора сами ще ме намерят!