Майк Резник
Прераждането на убиеца (12)

Единадесета глава

Петкан се хранеше с насекоми. Особено предпочиташе живите.

Найтхоук, който в предишния си живот беше прекарал повечето време със същества от други видове и раси, изобщо не му обръщаше внимание. Киношита, който споделяше пилотската кабина с Найтхоук, докато двамата извънземни пътници се разполагаха в едно помещение, твърдеше, че това е отвратителен навик. На Синеокия му беше любопитно и забавно. Мелисанда прегледа набързо емоциите на Петкан, доби толкова пълна представа за него, каквато едва ли е очаквала или желала, и през останалата част от пътуването се оттегли в собствената си кабина, избягвайки да наднича отново в мислите му, които сякаш сами й се предлагаха.

— Колко от тези неща си взел със себе си? — попита Найтхоук, когато Петкан измъкна от една торбичка голямо космато насекомо, подобно на паяк, и започна да къса краката му един по един.

— Достатъчно — гласеше отговорът.

— А какво ядат те, докато чакат да бъдат изядени от теб? — продължи да разпитва Найтхоук.

— Един друг се ядат.

— Отвратително! — промърмори Киношита сигурно за десети път.

Петкан го изгледа невъзмутимо.

— Ти пък ядеш риба, която моят народ смята за свещена.

— Това изобщо не е същото — отговори Киношита. — И във всеки случай онова, което ям аз, е поне предварително умряло.

— Аха, сега разбирам — каза Петкан. — Морално е да избиваш животни на места, предназначени именно за това или пък да оставиш рибата на сухо, докато умре, стига да не ти се налага ти да убиваш.

— До гуша ми дойде от теб — замърмори отново Киношита.

— Успокой се — намеси се Найтхоук.

— Дявол да го вземе, да беше го погледнал какво прави или да чуеш какви ги разправя! — избухна Киношита.

— Такава му е природата. Опитай се да го приемеш като един от нас.

— Ние не късаме крачетата на буболечките, нито ги ядем след това!

— Някои обаче го правят — каза Петкан, откъсвайки още един крак на насекомото.

— За какво изобщо го взехме със себе си? — продължаваше Киношита.

— Той е нашият експерт по експлозивите.

— Че имаме ли нужда от такъв?

— Нямам представа — призна Найтхоук. — Но ако внезапно ни потрябва, не искам тепърва да се налага да го търсим.

Киношита погледна невъзмутимия си спътник и замълча. Когато обаче Петкан продължи да хрупка насекомите си, той стана демонстративно и напусна корабната кухня.

— Много ти е чувствително приятелчето — обади се Синеокия, който наблюдаваше с мълчаливо любопитство разигралата се сцена.

— Той не ми е приятел.

— Да бе, бях забравил. Ти нямаш приятели, нали така?

— Не и такива, които да познавам — отговори Найтхоук.

— Е, поне си имаш дама, с което ние останалите не можем да се похвалим.

— Тя е член на екипа, какъвто си и ти.

Синеокия се ухили насреща му.

— Искаш да кажеш, че не риеш земята около нея и после не стоиш на стража, докато тя лежи върху яйцата?

— Така ли го правят сините дракони?

— Може вече и да не е така. Толкова отдавна съм го правил, че сигурно вече не си спомням всичко с подробности — отговори Синеокия.

— Неговата единствена задача е да те забавлява, така ли? — намеси се Петкан, схрусквайки черупката на поредното насекомо с хрущене, от което по гърба полазваха тръпки.

— Той е тук, за да ми помогне да открия Ибн бен Калид.

— Това е моята задача.

Найтхоук поклати глава.

— Ти ще си ми нужен след като го намерим. — После се обърна към Синеокия. — Дано не грешиш за Целестра IV.

— Известно ми е, че са го виждали там няколко пъти — отговори Синеокия. — Той може и да няма убежище наблизо, но със сигурност притежава доста от местата, през които ще минем.

— Ще бъдем на мястото след около пет часа. Какво ще правим, след като кацнем?

Синеокия повдигна рамене.

— Нали не сте забравили, че никога не съм бил на Целестра. Как тогава бих могъл да знам къде точно е някой като Ибн бен Калид?

— А когато идва при теб какво прави обикновено? — попита Найтхоук.

— Взима всички пари от сейфа и си заминава.

— И нито веднъж не е поостанал за едно питие, нито се е отбил в някоя дупка, където продават наркотици, в бардак или пък банка?

— Поне на мен не ми е известно такова нещо. Той пристига, поръчва си пиене, отказва да плати за него и след няколко минути ме кара да го заведа в кабинета си и да отворя касата. После натъпква парите в някоя торба и си заминава по живо по здраво.

— Кой го е виждал на Целестра? — настоя Найтхоук.

— Е, това вече и самият дявол не знае — изпъшка Синеокия. — Миньорите. Играчите на хазарт. Наемните убийци. Кой би могъл да ти отговори на този въпрос?! Малцина са тия, дето си разправят всичко от игла до конец, когато се отбият за по едно питие в бара ми. — Драконът помълча малко, после продължи. — А това за губернатора направо го забрави — на Целестра няма губернатор. Затова тя е и любимо място на наемните убийци. Все някой трябва да въвежда ред, нали така.

— За какъв ред говориш? Като няма губернатор, кой тогава определя правилата?

— Зависи — отвърна Синеокия. — Основните закони са въведени от хората. — Той се обърна към Найтхоук. — Допускам, че сте ги взели от вашата Библия. „Не убивай, не кради“ и други от този род. Имаше и нещо, което се отнасяше за жените на приятелите, но на това никой не му обръща внимание.

— По всичко личи, че точно на това място ще има много работа за мен — заключи Найтхоук.

— Именно в такъв свят Ибн бен Калид би могъл да се разхожда безнаказано по улиците — допълни Синеокия. — В него няма и помен от ред и законност.

— За главата му е обявена награда от един милион кредита. Подаде ли си носа на улицата, подире му веднага ще тръгнат няколко ловци на глави. Той е обречен.

— Може те да не са толкова бездушни като теб.

— Това пък как трябва да го разбирам?!

— Тук по Границата той е почитан като герой. Напълно е възможно дори ловците на глави да споделят неговата кауза.

— По-вероятно е да са наясно какво би им се случило още преди да се опитат да напуснат планетата — вметна Петкан.

— Нима според теб той се ползва с толкова голяма популярност? — полюбопитства Найтхоук.

— Емпиричните доказателства го потвърждават.

— Емпиричните доказателства ли?!

— Фактът, че все още е жив — наблегна Синеокия.

— Може да е просто късмет.

— Ти да не би да вярваш в късмета? — попита го Петкан.

— Не — призна си Найтхоук.

— Нито пък аз — рече Петкан.

— Аз пък вярвам — обади се отново Синеокия. — Ето затова съм забранил всякакви хазартни игри в заведението ми. — Той отметна глава назад и доволно зацвили, но бързо се овладя. — Приятелят ти Киношита също се оказа голям късметлия. Поне до този момент.

— Брей, и как така?

— Точно така — натърти Синеокия. — Направо си е чист късмет, че Петкан не го е убил досега.

— Чудя се какво прави той тук — поклати глава Петкан. — Моята задача е ясна, жената пък е телепат, а тоя тук — той посочи пренебрежително дракона — може да има някаква информация или поне знае как изглежда плячката. Питам се обаче каква е ролята на Киношита в екипа ни.

— Може пък той да е най-важната клечка — усмихна се Найтхоук.

— Защо?

— Когато всичко това приключи и приемем, че аз съм оцелял до тогава, нямам никакво намерение да се връщам обратно. Той знае как ще реагират на това моите създатели, с кого ще се свържат и къде ще ме потърсят най-напред.

— Твоите създатели ли?!

Найтхоук не отговори нищо и извънземният не настоя повече.

Няколко минути по-късно се наложи корабът рязко да промени курса, за да избегне метеоритен поток и Киношита изскочи от кабината си, за да разбере какво става. Петкан незабавно посегна към торбичката си и измъкна оттам още две от паякообразните насекоми. След като схруска едното, предложи неговия гърчещ се събрат на Киношита.

— Незабавно махни това от мен! — сопна се гнусливо дребният мъж.

— Исках да бъда любезен с теб — отвърна спокойно хуманоидът и прибра деликатеса си в торбичката.

— Искаш да кажеш, че си желал да бъдеш Петкан с него — каза Синеокия с доволно цвилене.

— Гледай си работата, драконе — сряза го Петкан.

— Тебе пък кой те е избирал за началник? — продължи Синеокия. — Ще говоря каквото си поискам и когато си поискам!

— Присъединявам се! — надигна глас и Киношита.

Внезапно Мелисанда изскочи от кабината си и застана на вратата, бледа и притеснена.

— Веднага престани! — каза едва чуто тя.

— С какво да престана? — обърна се към нея Киношита.

— Много добре ти е известно, че съм телепат. Правя всичко възможно да стоя настрана от това, но тук се концентрираха твърде много злоба и нетърпимост. Можете да ме подлудите още преди да сте попаднали в дирите на Ибн бен Калид.

— Аз пък си мислех, че не можеш да проникваш в мислите на сините дракони — обади се Найтхоук.

— Вярно е, не мога — отвърна тя. — Говоря за другите двама.

— Нима можеш да четеш моите чувства? — попита с нескрито любопитство Петкан.

— Не всички и не твърде ясно — отговори Мелисанда. — Но ненавистта ти към Ито е толкова…

— Знаех си! — изръмжа Киношита и се извърна рязко към Петкан. — Да си разчистим ли сметките още сега или да го оставим за после? За мен лично няма никакво значение.

— Това вече минава всяка граница — намеси се Найтхоук и огледа строго разнородния си екипаж. — Независимо дали това ви харесва или не, ние сме един екип. Аз съм ви подбрал, аз съм ви включил в групата и ако някой има право да убива тук, това съм единствено аз. Не е задължително да се харесвате един друг. Нито пък е необходимо да харесвате мен. Трябва обаче да помните, че сте екип. Първият, който наруши това правило, ще отговаря пред мен и отсега предупреждавам, че никак няма да му хареса. Бях ли достатъчно ясен?

Киношита неохотно даде знак, че е съгласен.

— Ами ти? — обърна се Найтхоук към Петкан.

— Обещавам, че няма да нападам още при първия прилив на гняв.

— Това не е достатъчно — сряза го Найтхоук. — Ако изобщо посегнеш, независимо на първия, втория или хилядния път, подтикван от гняв или просто на шега, ще те накарам горчиво да съжаляваш за това. Разбра ли ме?

Петкан кимна с глава.

— И това не е достатъчно. Кажи гласно, че си разбрал.

— Разбрах — промърмори хуманоидът.

Найтхоук се извърна към Синеокия.

— Няма какво да гледаш мен. Аз съм най-миролюбивият дракон на всички времена. Дори не нося оръжие.

— С тая уста направо можеш да им откъснеш главите — каза Найтхоук.

— Когато го направя, едва тогава ще ме заплашваш.

Найтхоук се втренчи в бистрите сини очи на дракона и задържа така, докато онзи накрая не отклони очи.

— Това не е съдебна зала и ти нямаш никакви права тук, нито пък аз се славя с голямото си състрадание — каза Найтхоук. — Опитай се да запомниш това.

— Сега вече мога ли да се върна в кабината си? — обади се на свой ред Мелисанда. — Или и мен има за какво да ме предупредиш?

— Ти и сама можеш да го прочетеш в мислите ми. Стига засега, можеш да си вървиш.

— Благодаря — отвърна тя, обърна се и се прибра в кабината си.

Найтхоук искаше да накара Киношита и Петкан да си стиснат ръцете, но после се отказа, защото не беше сигурен доколко този жест означаваше нещо за хуманоида. Пък и знаеше, че само мисълта да докосне Петкан ще накара Киношита да настръхне.

„Ама че бойна група — помисли си той с крива гримаса. — Чудя се дали ще ги удържа да не се избият помежду си преди още да намерим Ибн бен Калид.“