Майк Резник
Перфектен убиец (7)

Шеста глава

Маркиза се оказа човек, който държи на думата си. Найтхоук получаваше всичко, което искаше, като никога не ставаше дума за плащане. Той прекара няколко дни в разглеждане на града. Посети всичките четири ресторанта и многобройните барове, казина и бордеи. Отбягваше свърталищата на наркоманите; заложените му спомени ставаха все по-неясни, когато ги заместваше със свои собствени преживявания, но онези, които бяха останали, му подсказваха, че от наркотиците и наркоманите не може да се очаква нищо добро или полезно.

През повечето време беше в казиното на Маркиза, на разположение, ако владетелят поиска нещо. Гущера Малой не се отделяше от него, като че ли Найтхоук му беше единствената защита в тази враждебна обстановка. В замяна на тази защита Найтхоук го разпитваше и се информираше за имената и съмнителните дела на повечето мъже и жени, които работеха за Маркиза.

Имаше и още една причина, поради която стоеше в казиното и Малой бързо я забеляза.

— Дори не си и помисляй за нея — каза той, докато Найтхоук наблюдаваше Перлата от Маракайбо, която танцуваше на въздушната платформа.

— Последния път, след като си помислих за нея, спечелих служба при Маркиза — отвърна Найтхоук.

— Още една причина да не злоупотребяваш с късмета си втори път — отсече Малой.

— Чудя се какво намира в него?

— Имаш предвид освен това, че е висок два метра и притежава четиридесет-петдесет планети?

— Не е толкова висок и притежава само единадесет свята.

— Е, това вече променя всичко — каза Малой саркастично.

— Откъде е?

— Не зная.

— Искам да разбереш до утре — нареди му Найтхоук и се усмихна на Перлата от Маракайбо, след като танцът й свърши.

— Това ще се окаже предсмъртното ти желание — каза Малой.

— Направи, каквото ти казах.

Малой сви рамене и замълча. След минута дойде един от хората на Маркиза и заведе Найтхоук в офиса.

— Какво има? — попита той, докато сядаше срещу Маркиза.

— Имаме малък проблем на Юкон, искам да го разрешиш.

— Така ли?

Маркиза кимна.

— Изглежда една жена се е заселила там без мое позволение. Пратих човек да й обясни, че това е в разрез с професионалната етика и тя го убила на място. Не можем да не я накажем! Ами ако куп други хора решат да си покажат мускулите?

— „Тя“? — повтори Найтхоук.

— Името й е Испанката Лейс.

— Звучи интригуващо.

— В нея няма нищо интригуващо. Действа на моя територия без мое позволение. Това е против закона.

— Твоя закон?

— Да си чувал за нечий друг закон? — попита Маркиза.

— Не и на Юкон и Тундра — призна Найтхоук.

— Добре тогава, това е задачата ти.

— Не ми стана съвсем ясно — каза Найтхоук — какво искаш от мен — да й продам разрешително или да я изгоня?

— Искам да я убиеш — изръмжа Маркиза. — След това вземи онова, което е останало от нея и я прикови на кръст или я провеси на някое дърво. Каквото и да е, стига да е на открито — за назидание на всеки, на когото му хрумне подобна идея.

— Има само няколко хиляди души на Юкон — отбеляза Найтхоук. — Колко от тях ще я видят разпъната на кръст или полюшваща се на вятъра?

— Там е студено. Ще стои дълго.

— Защо просто не я глобим няколко милиона кредита, след което да я изгоним? — предложи Найтхоук.

— Този път ще ти отговоря — каза Маркиза, — защото от скоро работиш за мен и не знаеш, че имам причина за всичко, което върша. Все още не си се научил никога да не подлагаш заповедите ми на съмнение; това е все едно да спориш с мен, а аз не търпя служителите ми да спорят с мен. — Той замълча. — Ако още веднъж поставиш под съмнение моя заповед, най-добре си избери някое хубаво място в гробищата. Не ме интересува колко си добър, ще те убия на секундата — и ако аз не успея, имам двеста души, които ще се погрижат да не се измъкнеш жив от Клондайк.

Найтхоук се взираше в него, без да каже и дума.

— Добре — продължи Маркиза, — ако я глобиш и прогониш от Юкон, тя ще ми стане смъртен враг като си мисли, че съм я унизил несправедливо и съм си присвоил парите й, въпреки че, разбира се, аз имам права над всички пари, които са на моя територия. Ако, от друга страна, я убиеш, ще получим парите, които иначе бихме взели като глоба, а може би и повече. Освен това ще си спестим един зъл и преуспяващ враг, който ще живее някъде там — жестът му означаваше половината галактика — и ще крои коварни планове да си върне парите и да ми отмъсти.

— Значи, всъщност не те интересува дали някой ще види тялото?

— Разбира се, че ме интересува, но това не е основният ми мотив да я убия. — Маркиза повдигна вежди. — Други въпроси?

— С какво се занимава тя и колко души работят за нея?

— Испанката Лейс? Зависи на кой свят ще зададеш този въпрос. Тя не се е специализирала в дадена област. Обира банки, прави пожари, изнудва, убива. Обикновено работи сама, но може би си е довела малко подкрепление.

— Убийца, казваш?

— Не се впечатлявай толкова. Няма нищо общо с Трилейни.

— Откъде знаеш?

— В този район нищо не става без мое знание.

— Добре — кимна Найтхоук. — Кога искаш да тръгна?

— Веднага. Щях ли иначе да ти казвам тези неща?

— Къде мога да я намеря?

— Поръчах да вкарат координатите за приземяване в компютъра на кораба ти. Вземи онзи нещастник със змийската кожа с теб. Той е ходил на Юкон и може да ти бъде полезен. — Маркиза се ухили. — Поне няма да ти закрива гледката или да ти се пречка. Не съм виждал по-голям страхливец от него.

— Точно затова вероятно ще надживее и двама ни — отвърна Найтхоук.

— Възможно е, но що за живот е това.

— Той се притеснява повече за смъртта си — каза Найтхоук с усмивка. — Засега не е чувал за смърт, която да го устройва.

— Някой трябва да му обясни, че много малко хора правят толкова големи гафове — каза Маркиза.

— Ще се опитам да го запомня.

— Имай го предвид, особено когато се навърташ около Мелисанда — добави Маркиза многозначително.

— Няма да си жертвам живота за някаква мутантка със синя кожа — поклати глава Найтхоук.

— Нищо лично — усмихна се Маркиза. — Ти ми харесваш, наистина. Но си излязъл от лабораторията преди три месеца. Как мога да зная за какво би си жертвал живота и за какво не?

— Аз съм човек толкова, колкото си и ти! — сопна се Найтхоук разгорещено.

— Ако не беше, не бих се притеснявал, че ще направиш някоя глупост заради Мелисанда.

Отговорът като че ли удовлетвори Найтхоук и той видимо се успокои.

— Е, след като реши да не ме убиваш, изчезвай оттук и отиди да се погрижиш за човека, когото ти плащам да убиеш.

Найтхоук кимна и се изправи.

— Пура?

— Все още не съм решил дали ми харесват — отговори Найтхоук.

— По съвсем същия начин не си сигурен дали ти харесват жени със синя кожа, нали? — попита Маркиза.

— Не започвай пак! — сопна се Найтхоук. — Аз съм нещо повече от машина за убиване!

— И ще ме убиеш, за да го докажеш?

Найтхоук го погледна, обърна се и излезе от офиса.

Той откри Малой, облече си скафандъра и намери един за спътника си. След това се запътиха през ледените полета към космодрума, а след час вече седяха в пилотската кабина. Напуснаха Тундра и се запътиха към Юкон.

— Ненавиждам да пътувам в слънчева система! — оплака се Малой, докато гледаше в някакъв екран. — Отнема ти повече време да стигнеш от една планета до друга, отколкото от една звезда до друга.

— Знаеш, че не можем да се движим със скоростта на светлината в система — отговори Найтхоук. — Знаеш това.

— Да, но това не означава, че трябва да ми харесва.

— Намери си някакво занимание. Например можеш да ми разкажеш за Мелисанда.

— Проучих и разбрах каквото искаше — каза Малой. — Тя е от Грийнвелд.

— Това е в Границата, нали?

— Да.

— Всички заселници от Грийнвелд ли са със синя кожа? — попита Малой.

Гущера поклати глава.

— Тя не е еволюирала, а е мутирала.

— По-точно?

— Мелисанда е чудо на природата — единствена по рода си.

— Това ми харесва — каза Найтхоук.

— Така ли? Защо?

— Ами да кажем, че ми допадат хората, които са единствени по рода си.

— Тогава и Испанката Лейс би трябвало да ти хареса — усмихна се Малой. — Никога не е имало друга като нея.

Найтхоук провери навигационния си компютър и видя, че има почти четиридесет минути, преди корабът да навлезе в орбитата на Юкон.

— Имаме време — каза той. — Разкажи ми за нея.

— Маркиза не ти ли каза?

— Съобщи ми само, че се е нанесла на неговата територия и че иска да я премахна.

— Не ти ли каза, че тя уби последните трима души, които тръгнаха със същата поръчка като теб?

— Не.

— И че не е точно човек?

— Какво имаш предвид? — попита Найтхоук.

— Ами изглежда напълно нормално — каза Малой. — Но съм чувал разни истории за нея — притежава нечовешки способности.

— Например?

— Не зная.

— Значи може да са измислици.

— Ако беше така, щеше ли да убие последните трима пратеници на Маркиза?

— Продължавай — нареди Найтхоук. — Искам подробности.

— Никой не знае подробности. Известно ми е, че е ограбила няколко банки в Олигархията. Казват също, че убила Джъмбо Уилъби с голи ръце. А, и онази история на Теразейн…

— Каква история?

— Някой взривил целия парламент. Измряха около триста мъже и жени. Не можаха да докажат нищо, но казват, че тя го е направила — или е сложила бомбата, или се е разпоредила за това.

— Звучи интересно.

— Звучи смъртоносно — поправи го Малой.

— Не се притеснявай — няма да ти се налага да се срещаш с нея.

— Няма начин. Ще бъда до теб.

Найтхоук го изгледа.

— Не си длъжен.

— Не ме интересува. Идвам с теб.

— Мислех, че ще предпочетеш да стоиш настрана.

— Предполагал си, че ще стоя в кораба или в някой бар, ще чакам и ще се чудя кой ще дойде — ти или най-ужасната убийца на планетата? — попита Малой. — Не, благодаря! Всеки път като се отвори вратата, ще се стряскам до смърт.

— Не ме интересува защо ще дойдеш — каза Найтхоук. — Благодаря ти за предаността. — Той се замисли за миг. — Странно, но ти си ми единственият приятел.

— Не съм ти приятел — измърмори Малой. Найтхоук отвори уста да възрази, но Гущера му направи знак да замълчи. — Ала нека за момент се престорим, че съм, за да ти дам един приятелски съвет. — Найтхоук го гледаше безмълвно. Малой продължи. — Зная, че никога не си имал майка или семейство, а вероятно никога не си бил с жена, камо ли да си живял с жена. Зная, че имаш нужда от някой, с когото да си говориш и да пиеш, докато преследваш жертвите си. Нека ти кажа нещо, което първият Джеферсън Найтхоук трябва да е знаел, за да доживее толкова години: Тук, в Границата, никога не трябва да бъркаш личния интерес с приятелството. Тук хората са по-коравосърдечни, отколкото в Олигархията. Дошли са тук с определена цел и живеят тук с определена цел, и тази цел не е приятелство. Така че отнасяй се толкова приятелски, колкото искаш, Перфектен убиецо, и повечето хора ще ти отвърнат със същото, защото си важен и защото става страшно, ако им се ядосаш — но никога не си мисли, че тук няколко мили думи водят до приятелство. Достатъчно е ако ти спасят живота за още един ден.

Найтхоук помисли върху думите на Малой, след което поклати глава.

— Не ти вярвам. Прекалено си циничен.

— Аз съм бил циничен, след като ти си създаден, само за да убиваш? — отвърна Малой саркастично.

— Това ми е работата — повдигна рамене Найтхоук, — но не и същността.

— Засега не — съгласи се Малой. — Но ще ти стане същност. Или ще умреш.

Те помълчаха няколко минути, след което Малой проговори:

— Колко ти плаща да я убиеш?

— Нищо.

— Ще отидеш при Испанката Лейс безплатно? — смая се Малой.

— Не точно — отговори Найтхоук. — Плаща ми огромна сума, за да му служа. Така сме се договорили. Може би днес няма да ми плати достатъчно; но вчера, да кажем, ми е платил повече, утре също ще ми плати повече. Накрая сметката ще излезе.

— Зависи кога ще е краят — отбеляза Малой.

— Ако ми кажеш какво ме очаква, може би няма да дойде много скоро — предложи Найтхоук.

— Не зная къде й е силата. Чувал съм само, че на няколко пъти са я осъждали на смърт, но тя е жива и всеки, който се е опитал да я убие, е мъртъв.

— Може би просто си служи добре с оръжията — предположи Найтхоук.

Малой отново поклати глава.

— Била се е с такива противници, срещу които дори и ти не би се изправил, Перфектен убиецо.

— Но е човек. Колко невероятни способности може да има!

— Достатъчно — каза Малой горчиво, докато корабът навлизаше в мразовитата атмосфера на Юкон.