Майк Резник
Перфектен убиец (3)

Втора глава

Солио II не беше много хубава планета, особено за млад човек, който се е родил преди два месеца на Делурос VIII и чиято глава беше пълна със спомени за великолепни светове, в които никога не е бил. Жителите бяха по-малко от милион: около осемстотин хиляди бяха хора, а останалите — пришълци от различни видове.

Основният поминък на планетата беше търговията. Солио II представляваше един от няколкото преходни свята, официално част от Границата, но в действителност служеше за икономическа връзка между минните и фермерските светове на Вътрешната граница и богатите купувачи от Олигархията. Казваха, че Солио II е складът на хиляда свята, въпреки че планетата беше по-скоро снабдител, отколкото склад и освен това търгуваше с около триста свята, а не с хиляда, макар че тази цифра съвсем не беше незначителна.

През последния половин век системата Солио се управляваше от диктатори. Последният от тях, Уинслоу Трилейни, беше управлявал почти осем години, докато го убиха. Той беше четвъртият властелин в последните петдесет години, който умря от насилствена смърт. Беше станало обичай владетелите на Солио II да не доживяват пенсионирането си.

Полковник Джеймс Ернандес, началник сигурност, беше осъществил първия контакт с адвокатите на Найтхоук. Затова, когато младият човек кацна на Солио II, отиде да докладва в офиса на полковника.

Ернандес беше висок, слаб мъж с гъста черна коса, орлов нос, тънка брадичка и тъмнокафяви очи. Гърдите му бяха окичени с няколко редички медали, независимо че системата Солио никога не е воювала с никого. Един куп заповеди стояха подредени в ъгъла на бюрото му и чакаха за подпис — въпреки че компютърът, който висеше във въздуха над лявата част на бюрото, можеше без проблем да го копира хиляди пъти в минута.

Останалата част от кабинета беше безупречна, като че ли току-що беше приключил с подреждането. Всеки шкаф беше чист, без каквото и да е върху него, всяка картина бе окачена под идеален ъгъл, холографните екрани бяха подредени по големина. Найтхоук си помисли, че ако в офиса на полковника попадне прашинка, той ще я възприеме като вражеско нашествие.

Ернандес се изправи, като с поглед оценяваше човека, който беше влязъл в офиса му.

— Добре дошли на Солио, мистър Найтхоук. Да ви предложа нещо за пиене?

— Може би по-късно.

— Пура? Внос чак от Алдебаран XII.

Найтхоук поклати глава.

— Не, благодаря.

— Трябва да ви кажа, че не мога да повярвам, че стоя тук и разговарям със самия Перфектен убиец — каза Ернандес ентусиазирано. — Вие бяхте един от моите герои, когато бях малък. Чел съм всичко, което е писано за вас. В интерес на истината — добави той с усмивка, — може да се каже, че вие сте причината да стана това, което съм.

— Сигурен съм, че Перфектния убиец би бил поласкан от думите ви — каза Найтхоук с умерен тон, докато сядаше срещу Ернандес на един хромов стол с права облегалка. — Но аз не съм той.

Ернандес се намръщи.

— Моля?

— Перфектния убиец в момента е на Делурос VIII, в очакване на лекарство за болестта, от която е покосен. Казвам се Джеферсън Найтхоук и просто дойдох да си свърша работата.

— Глупости — каза Ернандес, искрено развеселен. — Мислите ли, че не сме чули за подвизите ви на Карамоджо? Убили сте Гробаря Макнеър с голи ръце. — Той направи пауза, взирайки се в Найтхоук. — Вие сте Перфектния убиец.

Найтхоук сви рамене.

— Наричайте ме както искате. Това е просто едно име — той се наведе напред, — но помнете, че си имате работа с мен, не с него.

— Разбира се — каза Ернандес като го огледа внимателно. Най-накрая се обърна и запали една тънка пура. — Мистър Найтхоук, имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса не във връзка с мисията ви тук?

— Какви въпроси?

— Вие сте първият клониран човек, който срещам — продължи Ернандес като дръпна от пурата — и проявявам искрено любопитство към вас. Например, зная, че не сте съществувал преди два месеца. Как научихте езика толкова бързо?

— Карате ме да звуча като някой луд — каза Найтхоук, видимо раздразнен. — Аз съм човек от плът и кръв, също като вас.

— Не исках да ви обидя — изрече Ернандес меко. — Просто е почти сигурно, че друг път няма да имам възможност да говоря с клониран човек. Казват, че сте по-малко от петстотин в цялата Галактика. Клонирането е забранено със закон на почти всяка планета от Олигархията. Платихме доста, за да ви поръчаме. — Той направи пауза. — Така че, съвсем естествено е да се възползвам от възможността, докато сте тук.

Найтхоук го гледа студено известно време, след което си наложи да се успокои.

— Бях подложен на терапия с интензивен сън — отвърна той най-накрая.

— Зная, че сме постигнали голям напредък в сънната терапия — поде Ернандес, — но не мога да си представя, че някой може да овладее разговорния земен език толкова бързо. Може би са започнали да ви го преподават преди вие да сте… как да се изразя… напълно оформен?

— Не зная — каза Найтхоук.

— Изключително! Същото средство ли използваха да ви обучат да използвате физическите си способности, които така очевидно притежавате? — На бюрото падна мъничко пепел; Ернандес педантично я изчисти с една миниатюрна прахосмукачка.

— Предполагам. Освен това тренирах с Ито Киношита.

— Киношита — повтори Ернандес. — Чувал съм за него. Чудесен човек.

— Приятел — уточни Найтхоук.

— По-добре е да ви е приятел, а не враг — съгласи се Ернандес.

— Мога ли ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърна Ернандес. Той забеляза, че пурата му е угаснала и я запали отново.

— Защо аз? — попита Найтхоук. — Можехте да наемете Киношита или някой като него. Защо похарчихте толкова много пари за мен?

— Мисля, че отговорът е очевиден — каза Ернандес. — Вие сте най-великият преследвач в историята на Вътрешната граница. По-велик от Миротвореца Макдугъл, по-велик от Себастиан Кейн, по-велик от всичките наемници и служители на реда. — Той замълча. — Уинслоу Трилейни беше добър владетел и скъп приятел; той заслужава най-добрият да отмъсти за смъртта му.

— Научил съм си уроците, полковник Ернандес — каза Найтхоук. — Уинслоу Трилейни е бил диктатор, който е пълнил гушата си за сметка на хората.

Ернандес се подсмихна.

— Като ви слушам ми се струва, че ми противоречите.

— Не съм ли прав?

— Съвсем не — каза Ернандес. — Да не мислите, че само демократично избраните владетели стават велики? Позволете ми да кажа, че начинът, по който се добива властта, няма нищо общо с начина, по който се упражнява.

— Аз мисля, че има.

— Би трябвало — отвърна Ернандес. — Вие говорите с невинността и идеализма на младостта и аз ви разбирам.

— Не съм толкова млад.

Ернандес се усмихна весело.

— Ще поговорим пак като станете на една година.

— Опитвате се да ме обидите ли? — попита Найтхоук със заплашителна нотка в гласа.

— Съвсем не — увери го Ернандес. — Аз съм причината за твоето съществуване. Измежду всички мъже, които можех да извикам, аз избрах да създам теб. Защо да искам да те обиждам?

— Не сте ме създали вие.

— О, не бях аз този, който взе следите от кожа, който приготви епруветките и подхранващите разтвори или каквото там правят, но ти съществуваш поради една-единствена причина: защото аз заплаших едни политици, подкупих други и платих невероятно много пари на адвокатите ти само и само да се създаде млад, здрав Джеферсън Найтхоук, който да залови убиеца на Уинслоу Трилейни. — Ернандес не откъсваше очи от него. — Не ми казвай, че са ти дали и Книгата на Генезиса през сънната терапия.

Найтхоук го гледаше безмълвно.

Накрая Ернандес поклати глава.

— Очевидно захванахме неподходяща тема. Може би трябва да поговорим какво планираш да правиш, след като вече пристигна.

Найтхоук изчака, докато напрежението в тялото му отмина.

— Вече бих пийнал нещо — каза той най-накрая.

Ернандес отиде до богато украсеното барче в другия край на кабинета и извади една бутилка с необичайна форма и две кристални чаши.

— Лебедов коняк — съобщи той. — Най-добрият.

— Никога не съм пил.

— Значи започваш от върха — каза Ернандес. — От този ден нататък всеки коняк, който пиеш, ще те разочарова, тъй като споменът за този никога няма да те напусне.

Найтхоук отпи една глътка, потисна желанието си да поиска Прашна уличница и се насили да се усмихне.

— Много е добър — каза той.

Ернандес отпи малка глътка от чашата си.

— Изчакай остатъчния вкус — каза той.

Найтхоук изчака, колкото сметна, че трябва, след което кимна в знак на съгласие.

— А сега — продължи Ернандес, — смятам, че е време да се захванем за работа.

— Затова съм тук.

— Както знаеш, Уинслоу Трилейни беше убит преди девет седмици. — Ернандес направи гримаса. — Беше убит с лъч от лазерно оръжие, изстрелян от близо двеста метра.

— Къде стана това? — попита Найтхоук.

— По ирония на съдбата, докато слизал от колата си като отивал на опера.

— По ирония на съдбата? — повтори Найтхоук.

— Уинслоу ненавиждаше операта — каза Ернандес с усмивка. — Беше отишъл там, за да помири две враждуващи фракции сред поддръжниците си.

— Възможно ли е да е бил някой от тях?

— Изключено — отвърна Ернандес уверено. — Наблюдавахме всички.

— Може би някой от тях го е организирал? — настояваше Найтхоук.

— Със сигурност го е организирал някой от тях — съгласи се Ернандес. — Те знаеха, че въпреки че ненавижда операта, ще бъде там тази вечер. Знаеха дори с кой автомобил ще пристигне. — Той направи пауза. — Тази информация може да е излязла само от вътрешен човек.

— Това първият опит за атентат ли беше?

— Третият.

— Разкажете ми за първите два — каза Найтхоук.

Ернандес въздъхна.

— Ще ми се да кажа, че съобразителната ми охрана ги е очаквала и ги е осуетила, но в интерес на истината и двата опита бяха абсолютно аматьорски, иначе като нищо щяха да са успешни.

— Предполагам, че сте заловили извършителите?

— Потенциалните извършители — поправи го Ернандес. — Да — и двамата ги хванахме.

— И предполагам, нямаха връзка с убиеца, чийто атентат успя?

— Доколкото знаем, не — съгласи се Ернандес. — И двамата бяха от групировката на фанатиците. Е, от различни групировки. Единият искаше с атентата да увеличи продажбите на книгата си, която иначе беше пълен провал. Другият смяташе, че Трилейни и цялата му администрация са марионетки на някаква чуждоземна раса и се подготвят да подчинят планетата на жестоките си господари.

— Някой от тях да е жив? — попита Найтхоук.

Ернандес поклати глава.

— И двамата бяха екзекутирани. Освен това, както вече казах, те действаха сами — и бяха луди. Последният беше прецизно подготвен политически атентат.

— И не са оставени никакви следи?

— Никакви.

— Ами — каза Найтхоук замислено, — няма смисъл да се съмняваме в обкръжението на Трилейни или в личните му приятели, поне не на този етап. Те ще отрекат всичко, независимо дали казват истината или не, а и не смятам, че имам правомощия… как да кажа… да извлека информацията, която ми е нужна?

— Не, опасявам се, че не.

— Жалко — Найтхоук проследи погледа на Ернандес, видя, че се е спрял на почти недокоснатия му коняк и се насили да отпие още една глътка. — Ами, очевидно, Трилейни е бил убит от наемен убиец. Кой е най-вероятният?

Ернандес отново се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита Найтхоук.

— Съвсем не. Просто се радвам, че разсъждаваш като Перфектния убиец.

Найтхоук въздъхна и върна чашата си в края на бюрото.

— Добре. Кого преследвам?

— След малко ще ти кажа името му — каза Ернандес. — Но първо, искам да изясня, че не го обвинявам в убийство. Не казвам, че той е дръпнал спусъка. — Той направи пауза. — Но тук убийците и бандитите се познават. Дори да не го е извършил самият той, то несъмнено е дал съгласието си на този, който го е извършил.

— Добре — каза Найтхоук. — Кой е той?

— Чувал ли си за маркиз Куинсбъри?

Найтхоук поклати глава.

— Не.

— Той е най-опасният човек в радиус от стотици — може би хиляди — светлинни години — каза Ернандес, не без нотка на възхищение. — Без тук присъстващите, надявам се. Както и да е, въоръжен или не, не би могъл да имаш по-труден противник. Освен това, той управлява престъпната си империя удивително добре.

— Имате ли представа къде може да е? — попита Найтхоук.

— Зная точно къде се намира.

Найтхоук се намръщи.

— Тогава защо не сте…

— Не е толкова просто — прекъсна го Ернандес. — Не само, че повечето светове от Границата имат безразборни закони, ако изобщо имат такива, но и почти никой от тях няма договор за екстрадиране с другите. Затова е пълно с наемни убийци.

— Значи е на някой свят, от който не могат да го екстрадират?

— Намира се на една планета, на която изобщо не е имало човек на реда или какъвто и да било закон. Така е от самото начало преди осем века, когато там за пръв път е стъпил човешки крак.

— Щом нямат никакви закони, би било лесно да се отиде там и да се залови — предположи Найтхоук.

— Ех, младостта със своята импулсивност и увереност! — отвърна Ернандес с усмивка. — Как ми се иска и аз все още да мислех така!

— Добре — каза Найтхоук. — Този път какво пропуснах?

— Най-близките обитаеми планети са на седем светлинни години оттук — през три звездни системи. И „обитаеми“ е силно казано. Става въпрос за планети близнаци, минни светове, наречени Юкон и Тундра. И двете са с почти девствени ледени обвивки. Средната температура през деня варира около минус двадесет градуса по Целзий — и на двете има буквално стотици престъпници, които са абсолютно предани на Маркиза.

— Той на коя планета е?

Ернандес сви рамене.

— Нямам представа. Разпределя времето си между двете.

— Както ги описвате, не ми изглеждат много приятни — отбеляза Найтхоук.

— Неприятни са при хубаво време — каза Ернандес. — При лошо време е много по-зле, но там му е щабът.

— Защо просто не пуснем бомба?

— Защото ще убием хиляди невинни мъже и жени — отговори Ернандес.

Найтхоук сви рамене.

— Е, просто идея.

— Не е много практична.

— Предполагам, че няма начин да се промъкна до него? — продължи Найтхоук. — Искам да кажа, щом контролира планетите, знае кой идва и си отива.

— Ще ти дам документи за самоличност, все едно, че си миньор — каза Ернандес. — С тях би трябвало да те пуснат.

— Интересна ситуация — каза Найтхоук сухо.

— Ситуацията е жестока — поправи го Ернандес. — Затова предприемаме жестоки мерки и плащаме жестока цена. — Той запали друга пура. — Запомни едно: Маркиза е опасен като теб. Ако бях на твое място, бих го застрелял на секундата, щом го видя.

— Не зная как изглежда.

Ернандес отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно малко, шарено кубче. Той го огледа, след което го подхвърли на Найтхоук.

— Вкарай това в компютъра на кораба си. Тук са всички данни, които имаме за Маркиза, включително и скорошна холография.

— Благодаря — Найтхоук сложи кубчето в джоба си и погледна Ернандес в очите. — Ако го застрелям веднага, как ще разбера кой е виновен за атентата?

— Ако успееш да го накараш да ти каже, ще бъде много добре — започна Ернандес. — Но, откровено казано, ми се оказва огромен натиск да намеря убиеца. Лично аз, естествено, предпочитам да намеря кой го е наел, след което ще продължим разследването. Но ако искам да запазя работата си, трябва да се съобразявам с политическите правила.

— Дайте им някой, когото да обесят, иначе ще обесят вас? — усмихна се Найтхоук.

— Нещо такова.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попита Найтхоук.

— Вероятно — каза Ернандес. — Ако се сетя за нещо, ще ти го изпратя на кораба.

Найтхоук се изправи, Ернандес също.

— Тази нощ ще бъда в орбита около Солио, за да можете да се свържете, ако се сетите за нещо. — Той направи пауза. — Да разбирам ли, че координатите и звездните карти са в кубчето?

Ернандес кимна.

— Благодаря, че ме приехте — каза Найтхоук. — Ще ви докладвам, когато мога.

— Успех — каза Ернандес и Найтхоук напусна офиса.

Полковникът седна и изпи последната глътка от питието си.

— Чу ли? — каза той най-накрая.

Дребен, мургав мъж, облечен в униформа на майор, влезе в офиса през една скрита врата.

— До последната думичка — усмихна се той.

— Прати някой да го следи — нареди Ернандес. — Ако се отклони някъде по пътя за кораба, да ми се докладва.

— Наистина ли мислите, че може да се справи с Маркиза, сър? — попита майорът.

— Надявам се. Той е най-добрият за всички времена — или поне беше. — Ернандес направи пауза, замислен. — Да, смятам, че има шанс.

— А дали ще се върне жив?

— Е, това е друг въпрос. Може да е достатъчно добър да стигне до там и да убие Маркиза, но няма начин да се спаси и да се върне. А така няма да ни се наложи да плащаме другата част от наградата. — Той се загледа замислено в пурата си. — Горкият, заблуден клонинг. Истинският Перфектен убиец щеше да прозре целта ми на средата на разговора; този е твърде млад и невинен, за да разбере дори за какво ще умре.