Майк Резник
Перфектен убиец (25)

Двадесет и четвърта глава

Взеха парите от наградата на следващата сутрин — петнадесет хиляди кредита за първия, когото Найтхоук уби, и по десет хиляди за останалите трима. Дядо Коледа незабавно обърна кредитите в долари Мария Тереза и лири на Далечния Лондон. Обясни на Найтхоук, че щом се върнат в Границата — където хората почти не вярваха, че Олигархията ще просъществува, и още по-малко вярваха във валутата й — тези валути ще са много по-стойностни. Найтхоук, който беше виждал всевъзможни валути на Тундра и на другите планети в Границата, не възрази.

След като финансовите операции приключиха, те тръгнаха по главната улица и стигнаха до работното място на фалшификаторката. Беше апартамент над оръжеен магазин. Нямаше въздушен асансьор, нито пък обикновен — просто едно стълбище водеше до втория етаж. Вратата беше дървена, без име или номер. Но когато се приближиха, тя ги сканира за кратка проверка, след което се отвори колкото да преминат и да влязат във фоайето.

— Носите ли парите?

— Да, разбира се — каза Дядо Коледа.

— Знаеш, че не приемам кредити — погледна го тя. — Ще ми платиш по курса на Сириус V, този от девет часа сутринта, стандартно време. — Тя замълча и се вгледа в него, като че ли очакваше възражения.

— Съгласен съм.

Жената се приближи до Найтхоук и разгледа лицето му.

— Значи това е младият ти приятел?

— Някакъв проблем ли има?

— Не и ако носиш парите.

— Ето ги — каза той и извади една пачка от джоба си.

— Остави ги на масата — тя отиде до бюрото, отключи едно от чекмеджетата и бръкна вътре. Извади голям плик и го занесе на двамата мъже.

— Това — тя извади отвътре малко кубче и го подаде на Дядо Коледа — е твоят паспорт. Ти си Джейкъб Клайншмид, миньор на платина от Алфа Бендарес IV.

Дядо Коледа огледа кубчето.

— Не трябва ли да е кръгло и плоско?

— Смениха ги в сектор Алтеър, а ти си оттам. — Тя бръкна в плика и извади още неща, по-мънички, повечето направени от титан. — Актът ти за раждане. Професионалното ти досие. Последната ти данъчна декларация. Здравните ти документи. Три непопълнени визи — важат за повечето планети в Олигархията.

Тя се обърна към Найтхоук.

— Бил ли си някога в системата Денеб?

— Не, госпожо, аз съм от…

— Не искам да зная откъде си — прекъсна го тя. — И ако ще ми кажеш истинското си име, не желая да чувам и него… Знаеш ли — добави тя, като разглеждаше лицето му, — изобщо не ти трябва да си от Денеб. Достатъчно млад си, за да си на учебна екскурзия от Аристотел.

— Аристотел ли, госпожо? — повтори той.

— Една студентска планета. Разбрах, че искаш да влезеш при началник сигурност на една от планетите на Границата.

— Да. Той е…

— Не искам да зная кой е и къде е. Интересува ме само каква длъжност заема. — Тя спря замислено. — Човек не може да изучи охраната — не дават дипломи за това. Да видим, да, мисля, че ще те направим студент по шифроване. Това поне е свързано със сигурността и би трябвало да оправдава желанието ти да говориш с жертвата си.

— Ще ви трябва ли моя холография, госпожо? — попита Найтхоук.

— Направих я, докато чакахте вратата да се отвори — отвърна тя. — Паспортът ти се прави в момента.

— Чудесно.

— След минутка ще е готов.

Тя излезе от стаята.

— Има ли име? — попита Найтхоук. — Малко ми е неудобно да й казвам „госпожо“ всеки път.

— Сигурен съм, че има — отвърна Дядо Коледа. — Но никога не се е чувствала длъжна да ми го разкрие.

— Не е логично — каза Найтхоук. — Ако те хванат и те питат кой ти е направил документите, като нищо можеш да дадеш адреса й.

— На тази улица няма адреси, ако не си забелязъл. А тази сграда е абсолютно същата като съседните три-четири. Ако полицаите не знаят името й, тя ще ги е видяла поне половин час преди да стигнат до тук и ще е успяла да скрие всичко подозрително.

— Ще им трябва цял час, всъщност — поправи го жената, като се върна в стаята. Приближи се до Найтхоук и му подаде неговия плик. — Всичко е тук. Ти си Винсент Ландис, студент от Аристотел, специализираш шифри, втора специалност комуникации. На двадесет и една години си и си от Силвърблу, Пръстена. Родителите ти са фермери.

— Разбрах — каза Найтхоук и се обърна към Дядо Коледа. — Това ли е всичко?

Възрастният мъж се разсмя.

— Съвсем не. — Той се обърна към жената. — Уреди ли онова, за което говорихме снощи?

— Пистолетът? — попита тя. — Да, но ти казах, че ще излезе скъпо.

— Няма значение — сви рамене Дядо Коледа. — Няма да мине през никоя митница или охрана с това, което носи сега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Найтхоук. — Добре ми е с моите оръжия.

— Сигурен съм, че е така — отговори Дядо Коледа. — Ала трябва да ги махнеш.

Найтхоук видимо се разстрои.

— Но с тях ме обучиха! — възрази той.

— Синко, ако се опиташ да припариш до полковника с тях — каза възрастният мъж, като внимателно пропусна да нарече Ернандес по име — ще задействаш всички аларми на планетата.

— А какво оръжие си ми приготвил ти? — попита Найтхоук обезсърчено.

— Може ли да го видим? — попита Дядо Коледа.

Жената отиде до бюрото, отключи друго чекмедже и му подаде едно малко куфарче.

Дядо Коледа го отвори.

— Красота — възкликна той като гледаше малкия пистолет. — Направо красота!

— Прилича на един от моите пистолети — каза Найтхоук. — С какво е по-специален?

— Направен е от специална керамика, с различен молекулярен състав — обясни жената. — Повярвай ми: може да премине през всяко охранително устройство.

— В този вид ли? — попита Найтхоук саркастично.

— Разбира се, че не. — Тя бързо и ловко разглоби пистолета на четири. — Тази част, със спусъка, ще мине за катарама на колана — обясни тя и му демонстрира как се поставя. — Тези две части играят ролята на пластини за ботушите ти. Доста си поиграх с молекулярната структура на последното парче: само го докосни с клечка кибрит и то се разширява и губи физическата си цялост. Можеш да го използваш като връзка на шапката, колан или каквото си поискаш. После, когато си готов да сглобиш пистолета, само го докосни до някакъв студен метал и то веднага ще се върне в тази форма.

— Не виждам никакви патрони — огледа се Найтхоук.

Тя се усмихна.

— Точно в това му е чарът. Дори и да заподозрат какво е, дори и да го конфискуват, никога няма да намерят пълнителя и накрая ще трябва да ти го върнат и да те пуснат.

— Е, и къде е пълнителят?

— В джоба ти.

— Моят джоб? — смая се той.

— Стреля с монети — обясни тя. — Този е пригоден да стреля със златни долари Мария Тереза.

— По дяволите! — възкликна Найтхоук.

— Добра идея — усмихна се Дядо Коледа. — Но ще излезе скъпичко, ако стане война.

Тя игнорира шеговитата забележка на възрастния мъж и каза:

— Препоръчвам ти да потренираш с него, преди да го използваш. Не е балансиран като нормален пистолет. За повече от тридесет метра разстояние ще трябва да го нагласиш.

— Няма да съм толкова далеч.

— Добре. Това е всичко. — Тя ги изпрати до вратата. — Лицето ти ми е познато — обърна се към Найтхоук на вратата — и все пак съм сигурна, че не сме се срещали преди.

— Но не искате да ви казвам защо — каза той.

— Не, не искам.

— Ще ви уведомя, щом се справя успешно.

— По-добре не го прави — каза тя. — Само ще ми напомниш за всички мои клиенти, които не са се справили успешно.

— Откъде знаете, че са толкова много? — попита Найтхоук.

— Самоличността е преходно нещо — отвърна тя. — Тези, които успяват, се връщат за други самоличности.

Вратата се отвори.

— Хайде — каза жената, — пожелавам ти успех.

— Ами на мен? — усмихна се Дядо Коледа.

— На теб не ти трябва никакъв късмет, старче — каза тя. — Никога няма да бъдеш и наполовина като младия си приятел, но винаги оцеляваш. Зная, че ще те видя отново.

Двамата слязоха по стълбите и тръгнаха към кораба. Дядо Коледа се наслаждаваше на мисълта, че винаги оцелява, но Найтхоук беше прекалено погълнат от планове как ще отиде на Солио, за да се учуди защо него не го причислиха към хората, които оцеляват.