Майк Резник
Перфектен убиец (24)

Двадесет и трета глава

Лилавия облак не беше много известна планета, въпреки че официално бе в границите на Олигархията. Беше определена за селскостопанска планета още в началото на човешката експанзия и осигуряваше храна за петнадесет околни миньорски планети. Ала почвата не беше много богата на хранителни вещества и скоро планетата остана в сянката на други светове с далеч по-добри ресурси.

Лилавия облак бе изоставен и забравен за близо две хилядолетия. Тогава в една от планинските вериги бе открито злато. Не беше много и жилите скоро се изчерпаха, но вече бяха направени пет-шест търговски града. От тях все още съществуваха два. В единия пребиваваха работниците от големите корпорации, които бяха поели контрол над изоставената земя и отглеждаха устойчиви хибридни култури. Другият град играеше ролята на спирка за зареждане на гориво на път за Вътрешната граница.

Найтхоук насочи кораба си към Томахавката, вторият търговски град на Лилавия облак. След като кацнаха той и Дядо Коледа слязоха, минаха покрай една колона реклами и холографии на издирвани престъпници и се качиха на един въздушен автобус до града.

— Тук съм идвал — каза Дядо Коледа като наближиха един малък ресторант. — Готвят невероятно.

— Чудесно — кимна Найтхоук и двамата влязоха вътре. — Вече ми се повръща от менюто в кораба.

Възрастният мъж избра една маса и седна.

— Менюто е много добро. Проблемът е, че всичко е от соеви продукти. А тук можеш да хапнеш истинско месо — от мутирали бизони, които отглеждат на няколкостотин километра по на запад. Само да ги видиш тези добичета: кърваво червени и почти по три тона парчето. Много са вкусни.

— Как се казват? — попита Найтхоук.

— Червени бизони — отговори Дядо Коледа. — Вземи си филе. Разкошно ястие.

Поръчаха си и докато чакаха да им донесат храната, Найтхоук се обърна към Дядо Коледа:

— Къде се намира твоят човек?

— Малко по-нагоре по улицата.

— Сигурен ли си, че не се е преместил някъде?

— Разбира се, освен това той е тя.

— Как изобщо си я намерил на такава забутана планета? — попита Найтхоук.

— Срещнах едни колеги с по-достоверни документи от моите и ги попитах къде са им ги направили.

— Аз не бих се надявал да ми разкрият такъв източник.

— Имах партньор по това време. Един младеж, приличаше на теб. — Дядо Коледа се ухили. — Бих казал, че този от тях, който оцеля, доста охотно сподели информацията.

— А-ха, ясно — промърмори Найтхоук. В този момент храната пристигна. Той отряза малко парче месо, сдъвка го замислено и кимна одобрително.

— Както и да е — продължи Дядо Коледа, — дойдох тук, представих се като й върнах документите на убития крадец и й намекнах, че тъй като съм я лишил от няколко клиента, най-справедливо ще е да заема тяхното място. Проведохме кратки преговори и това е.

— Щом е толкова добра, защо имаш фалшификатори и на Теразейн и Антарес III?

— Невероятна пържола — Дядо Коледа си отряза парченце. — Никога не знаеш точно в кой момент ще оклепаш някоя самоличност или спешно ще ти притрябва друга, а не можеш да препускаш през половината галактика да си направиш нови документи. В цялата проклета галактика да има най-много десетина фалшификатори.

— Човек би помислил, че са повече — учуди се Найтхоук.

— Бяха повече.

— Какво им се случи?

— Хора като теб им се случиха — каза Дядо Коледа. — Конкуренцията в този бизнес е много голяма. Човек с твоите способности може да натрупа доста прилично състояние — един фалшификатор те наема да убиеш друг и така нататък. Всъщност много хора от твоето поприще са се занимавали точно с това.

След като приключиха с яденето, възрастният мъж се облегна назад:

— Е, не беше ли добро, както ти казах?

— Даже по-добро — отговори Найтхоук и избърса устата си с ръкав. — Никога няма да пропускам да се отбия тук, когато идвам в този край на Олигархията.

— Знаеш ли какво — каза Дядо Коледа, — преди да си тръгнем, ще купим двадесет-тридесет пържоли от червен бизон и ще ги сложим в корабната кухня.

— Звучи чудесно — съгласи се Найтхоук.

— Нека аз да платя — възрастният мъж натисна с палец един сензор. — Ти нямаш никакви сметки в Олигархията, а ако използваш тази от Границата, ще отнеме цяла вечност.

Компютърът разпозна отпечатъка му за по-малко от двадесет секунди и откри банковата му сметка на една близка планета.

— Сега какво ще правим? — попита Найтхоук, когато двамата станаха и тръгнаха към вратата.

— Сега ще отида при моята позната и ще се спазаря за всичко, което ни трябва — каза Дядо Коледа. — Може би е най-добре да не идваш с мен. Тъй като не те познава, би могла да не ни пусне да влезем.

— Няма проблем — съгласи се Найтхоук. Той се огледа, като излязоха от ресторанта. — Ще бъда в онзи бар отсреща.

— Добре — каза Дядо Коледа. — Ще се видим след двайсетина минути.

Найтхоук кимна и тръгна бавно към таверната. Вътре беше слабо осветено. Имаше колкото хора, толкова и извънземни. Той влезе, огледа се за свободна маса, видя една и тръгна към нея.

Седна, запали една малка, тънка пура и се огледа наоколо. Въпреки че беше в Олигархията, мястото бе примитивно дори за стандартите на Границата. Мебелите бяха от някакво местно твърдо дърво и не се носеха във въздуха, нито се нагаждаха спрямо тялото; всъщност единствената им функция беше просто да бъдат там. Въпреки че беше слабо, осветлението бе пряко: лампите не се нагаждаха да не дразнят зениците, а просто хвърляха мъждива светлина в помещението. Барът също беше направен от грубо дърво. Не блестеше, не искреше, нито пък светеше. В помещението липсваше и модерен компютър. Един дребен трикрак извънземен от планетата Моултой II ходеше от маса на маса, вземаше поръчки и сервираше питиета, докато барманът, който беше човек, правеше питиетата и пълнеше чекмеджето на касата с постоянно отегчено изражение.

Дребният моултоец дойде до Найтхоук и заговори в машинката за превод.

— С какво да ви бъда полезен, сър?

— Донеси ми една Прашна уличница.

— С удоволствие бих ви угодил, сър, но това е таверна, не бордей. Съжалявам, но не мога да ви предложа никаква проститутка.

— Така се казва питието.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Никога не съм го чувал.

— Сигурно можем да напишем цяла книга с неща, които никога не си чувал — каза Найтхоук. — Просто кажи на бармана какво искам. Той трябва да знае.

— Имате ли някакво друго предпочитание, в случай, че и той никога не е чувал за Прашна уличница?

— Направи каквото ти казах.

Моултоецът се поклони и отиде, клатушкайки се, до бара, където барманът кимна и започна да приготвя Прашната уличница. Когато я направи, моултоецът чинно я донесе на Найтхоук.

— Чувал е за такова питие, сър.

— Защо ли не съм изненадан? — каза Найтхоук саркастично.

— Нямам представа защо не сте изненадан — отговори моултоецът, — но ако трябваше да налучквам, щях да предположа, че хората обичат това питие.

Найтхоук го изгледа, без да отговори; най-накрая извънземният се почувства неловко и се заклатушка към друга маса да обслужи някакви лодинити.

Найтхоук отпи от питието си и реши, че барманът може и да е чувал някъде за Прашна уличница, но едва ли някога е приготвял това питие. В този момент влезе Дядо Коледа и дойде при него.

— Още ли работи?

— Казах ти, че всичко ще е наред — Дядо Коледа се отпусна уморено на стола.

— Е?

— Може да уреди онова, което искаме.

— Кога ще стане?

— Утре, ако ни устройва.

— Не е лошо.

— Само че има един малък проблем — въздъхна Дядо Коледа. — Ала не е нещо, с което не можем да се оправим през нощта или в краен случай до утре — побърза да добави той.

— Какво има?

— Тя работи с един компютърен специалист, който оправя финансовите преводи — каза възрастният мъж. — И този младеж твърди, че полицията следи всичките ми банкови сметки в Олигархията.

— Какво означава това?

— Означава, че всеки път, когато плащам, се включва сигнал в полицията и проследява на кого плащам.

— По дяволите, значи знаят, че си тук на Лилавия облак — извика Найтхоук. — Плати вечерята, помниш ли?

— Зная.

— Тогава какво ще правим?

— Ако видят, че просто съм платил вечерята и съм заредил корабния реактор, няма какво да ги отведе до приятелката ми, която определено не би се зарадвала, ако властите я навестят.

— Добре — каза Найтхоук, — каза, че можем да се справим с проблема. Как ще го направим?

— Отговорът е очевиден — усмихна се Дядо Коледа. — Ставаме и обираме две-три църквички.

— Аз не обирам църкви.

— Можеш да направиш изключение този път — каза Дядо Коледа. — Трябват ни пари, които полицията не може да проследи. Златото от Дарбар II ще го забележат лесно.

— Нищо нямаше да ни трябва, ако беше спрял Мелисанда — изръмжа Найтхоук.

— Безсмислено е да спорим за миналото, синко.

— Минало? — избухна Найтхоук. — Това беше вчера, за Бога! — Той гледаше възрастния мъж свирепо. — Не може да си спал при цялата шумотевица. Щом не си успял да я спреш, защо не ме събуди?

— Прав й път — каза Дядо Коледа. — Това момиче щеше да ти докара сигурна смърт.

— Това момиче е причината да сме тук сега и да се опитваме да си направим нова самоличност.

— Ами няма да получим нищо, докато не ограбим някоя църква — каза възрастният мъж навъсено.

— И какво ще стане, ако се съглася да ограбим някоя църква? — попита Найтхоук. — Как ще платиш на твоята фалшификаторка, в свещи ли?

— Разбира се, че не. Първо ще трябва да отидем в склад за крадени вещи.

— Жената, която обичам, препуска към Солио, а ти ме караш да ходя да ограбвам църкви и да посещавам складове за крадени вещи? — ядоса се Найтхоук.

— Ти знаеш ли някакъв по-бърз начин? — каза Дядо Коледа враждебно.

— По дяволите, да! — извика рязко Найтхоук.

Той извади пистолета си, насочи го към един мъж, който стоеше с трима приятели на бара и го застреля в тила. Още преди тялото да падне на земята всички се бяха навели да се прикрият.

— Полудя ли? — изкрещя дядо Коледа.

— Имаше награда за този човек, жив или мъртъв — отговори Найтхоук. — Видях лицето му на един от плакатите на космодрума.

Той стана и погледна тримата приятели на убития.

— И за трима ви има обявени награди — отсече той. — Но не ме интересувате. За приятеля ви ще взема, колкото пари ми трябват. Ако искате да живеете, хвърлете оръжията и излезте оттук.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита един от мъжете.

— Човекът, който ви предлага да живеете.

— Така ли? Виж какво мисля аз за твоето предложение!

Мъжът посегна за пистолета си. Найтхоук изстреля един куршум между очите му, след което се наведе и се завъртя към другите двама. И двамата бяха посегнали за оръжията си. Найтхоук застреля този, който вече държеше пистолета си, след което изчака другият да извади неговия и го уби.

— Глупаци — промърмори Найтхоук. — Трябваше да ме послушат!

— Мислиш, че те са глупави? — каза дядо Коледа отвратен. — А какво ще кажеш за убиеца, който ги гръмна за нищо?

— Как така за нищо? — попита Найтхоук. — Четиримата струват близо петдесет хиляди кредита.

— И в момента, в който ги получиш, твоите хора от Делурос ще разберат къде си.

— На кой му пука? — отговори рязко Найтхоук. — Няма да ги чакаме да се появят. Щом взема наградата, минаваме при твоята фалшификаторка и изчезваме.

Дядо Коледа кимна към четирите трупа на пода:

— На този първия не му даде голям шанс.

— Той беше убиец, за главата му бе обявена награда.

— Беше човек.

— Беше пречка — каза Найтхоук, — бе застанал между мен и Мелисанда. Смятам да се справям с всяка следваща пречка по същия начин.

Дядо Коледа го погледна в очите и разбра, че Найтхоук говори съвсем сериозно.