Майк Резник
Перфектен убиец (22)

Двадесет и първа глава

Найтхоук отнесе тялото на Маркиза в задната част на кораба, остави го в багажното отделение и го уви в бързо втвърдяващ се полиетилен, тъй като не знаеше колко време ще го държат на кораба. След това се върна в контролната кабина, промени курса към Пръстена по обиколен път, за да избегнат Олигархията и накрая влезе в кухнята. Не можеше да си спомни съставките на Прашната уличница, затова си поръча бира.

— Ще ни отнеме десет, може би единадесет дни до Пръстена — съобщи той. — Никога не съм бил там, затова не зная кои планети са достъпни и ще ни приемат. За щастие корабният ми компютър има последната информация.

— Аз не искам да ходя в Пръстена — сопна се Мелисанда. — Не съм убивала никого и никой не се готви да ме убива. Искам да се върна във Вътрешната граница.

— Опасявам се, че това не подлежи на обсъждане, мила моя — усмихна се Дядо Коледа.

— Затворничка ли съм ви? — попита тя.

— Никой не е затворник — каза Найтхоук. — Ти си гост. Дори повече от гост.

— Гост друг път — измърмори тя. — Тук съм против волята си. Искам да се прибера у дома.

— Къде е домът ти, след като Маркиза е мъртъв? — попита Дядо Коледа.

— Какво те кара да мислиш, че не е на Тундра? — погледна го тя враждебно.

— Никой не ходи на Юкон и Тундра, освен ако няма работа там — отговори Дядо Коледа. — Ти каква работа имаш там? Със сигурност няма да се върнеш, за да танцуваш гола.

— Не те интересува каква работа имам! — отвърна рязко тя.

— Значи имаш работа там? — настоя той.

— Казах ти да престанеш да се заяждаш с нея — прекъсна го Найтхоук.

Възрастният мъж сви рамене.

— Добре. За какво предпочиташ да говорим?

Джеф го изгледа свирепо и не отговори. Настъпи тягостна тишина. След десетина минути Найтхоук си поръча още една бира.

— И аз ще пийна една — каза дядо Коледа.

— Ти ще пиеш ли? — попита Найтхоук Мелисанда.

Тя поклати глава.

— Тогава нещо за ядене?

— Не.

— Все нещо трябва да искаш — каза Найтхоук.

— Искам да се върна.

— Не мога да те върна сега — поклати глава той.

— Защо?

— Не съм готов да стана мишена. Щом се разнесе слухът, че съм убил Маркиза, десетки, може би стотици хора, ще искат да ме скалпират. Но никой от тях не живее в Пръстена.

— И в Пръстена има убийци, които ще искат да те заловят — отбеляза тя.

— Да, но няма да има награда за главата ми — каза Найтхоук. — Да си виждала някой да убива някого безплатно?

— Само веднъж — отвърна тя. — Видях теб.

— Моята работа не е точно да убивам престъпници за награда — поправи я той. — А и не застрелях Маркиза просто така. Убих го заради теб.

— Не съм те молила.

— Не с думи.

— По никакъв начин не съм те молила! — сопна се тя. — Уби го, а сега ме завличаш на половин галактика път от мястото, където искам да бъда. И после се чудиш защо не те харесвам.

Той я погледна.

— Щеше ли да ме харесваш, ако те бях върнал обратно? — попита той.

— Не — усмихна се тя бавно и изкусително. — Но бих могла да те мразя по-малко.

Найтхоук мълчеше, като че ли премисляше възможностите.

— Не можеш да го направиш, синко — обади се Дядо Коледа тихо. — Не и ако искаш да доживееш до старини.

— Зная — каза Найтхоук най-накрая и се обърна към Мелисанда. — Идваш в Пръстена с нас. Няма да е толкова ужасно. Ще видиш.

Тя го изгледа студено, след което стана и отиде в кабината си.

— Имам предложение, искаш ли да го чуеш? — попита Дядо Коледа.

— Не особено.

— Все пак ще ти го кажа. Ако смяташ да отидеш при нея, претърси я за оръжие, преди да легнеш.

— Няма да ходя.

— Добро решение.

— Не искам да я изнасилвам — продължи Найтхоук. — Аз я обичам. Искам и тя да ме обича.

— Малко си нов в играта, за да разбираш какво е любов — каза възрастният мъж. — Що се отнася до нея, тя не обича никой друг, освен себе си. Никога не е обичала, никога няма и да обича.

— Млъквай!

— Ти си шефът.

Помълчаха няколко минути, след което Найтхоук се изправи.

— Трябва да поспя малко.

Отиде в пасажерската кабина и потъна в дълбок сън, без никакви сънища, който беше прекъснат от силното виене на корабната алармена система.

Джеф скочи, удари главата си в херметичната преграда, строполи се на леглото, опита се да дойде на себе си, докато сирените продължаваха да вият и най-накрая се втурна в коридора. Дядо Коледа беше в контролната кабина и търсеше механизма, който деактивира алармата.

— Спри! — извика Найтхоук. Сирените изключиха незабавно. — Настроени са да разпознават гласа ми — обясни той на възрастния мъж.

— Ето защо не успях да ги спра.

— Какво стана? — попита Найтхоук и се огледа. — Струва ми се, че всички системи работят.

— Вратата на предверието се отвори и затвори, задният люк също — каза Дядо Коледа. — Опитах се да я спра, но явно половината корабни системи са настроени да следват командите на твоя глас.

— Да я спреш? — повтори Найтхоук и се обърна към един екран. — Увеличи! — Не виждаше нищо. — Увеличи максимално!

Изведнъж се откроиха две малки фигури: Мелисанда, облечена в скафандър и обвитото в полиетилен тяло на Маркиза.

— Какво, по дяволите, става? — промърмори Найтхоук. — Това е безсмислено.

— Вече не е — каза Дядо Коледа в момента, в който се очерта корабът на Гущера Малой. Той спря и увисна неподвижно в космоса като изчакваше Мелисанда и тялото да стигнат до отворения люк. Скоро двете фигури изчезнаха вътре. Корабът се обърна в посока Вътрешната граница, ускори се, премина на скоростта на светлината и изчезна от екрана.

— Веднага щом корабният компютър засече посоката им, тръгваме след тях — съобщи Найтхоук и извърна поглед от екрана.

— И какво ще направим? — попита Дядо Коледа. — Това не е военен кораб. Не носим никакво оръжие. Не можеш да ги гръмнеш. Така че какво смяташ да правиш? Ще го проследиш до територията на Маркиза?

— Защо мислиш, че отиват там?

— Защото тялото на Маркиза е при тях. Ти къде мислиш, че ще го занесат?

— Ще отидат да искат награда за него.

— Няма обявена награда — каза Дядо Коледа. — Никога не е имало, иначе някой щеше да го убие далеч преди теб. — Той замълча. — Проумей го, синко — Малой и твоята приятелка са комбина или най-малкото работят за един и същи човек. — Той спря за момент. — Казах ти и по-рано, че най-вероятно Малой ни преследва заради нея. Това беше единственото логично обяснение. Ако решиш да тръгнеш след тях, на някого ще му се случи нещо — но не на него.

— Добре — ядоса се Найтхоук. — Ти имаш отговор за всичко. За кого работят?

— Нямам отговор за всичко, но мисля логично — отговори Дядо Коледа. — Първо си задай въпроса кой иска Маркиза да умре и всичко си идва на мястото.

— Няма обявена награда за него — намръщи се Найтхоук. — Сам го каза.

— И за теб няма обявена награда, но мисля, че няма да сбъркаме, ако кажем, че има хора, които искат да умреш.

Найтхоук наведе замислено глава.

— Не зная.

— Е, предполагам, че не са много четиримесечните, които могат да отговорят на такъв въпрос — каза Дядо Коледа. — Но ще трябва да пораснеш бързо, ако искаш да оцелееш.

— Спести ми лекцията и дай по същество — промърмори Найтхоук раздразнено.

— Добре — отвърна Дядо Коледа. — Първо, кой те изпрати да убиеш Маркиза?

— Полковник Ернандес от Солио II.

— Е, и?

— Какво е, и? — попита Найтхоук. — Той ми каза, че Маркиза знае кой е убил Трилейни.

— Маркиза е знаел, добре — продължи Дядо Коледа. — Но това означава, че и Ернандес е знаел.

— Какво искаш да кажеш?

Възрастният мъж запали пура и се настани удобно в стола си.

— Нека направя някои хипотези.

— Давай.

— Да кажем, че се казвам Ернандес. Аз съм шеф на сигурността на Солио II години наред, което означава, че командвам най-добре тренираните въоръжени човешки сили на планетата. Ще наречем най-големия шеф президент, въпреки че той е просто един по-голям от другите тиранин. Дотук ясно ли е?

— Ясно е — потвърди Найтхоук.

— Да приемем, че реша, че ще бъда по-добър президент от Трилейни. Какво бих направил?

— Щеше да го убиеш.

Дядо Коледа поклати глава.

— Прекалено много хора могат да станат свидетели, шансът да ме видят е твърде голям. Но това не означава, че не мога да изпълня плана си. Трябва само да се свържа с някой престъпник, който действа на моята планета — и който би искал да краде повече — и да му предложа той да го направи. Бих могъл да му платя, но по-скоро ще му простя всички минали престъпления и ще му обещая да не го закачам за в бъдеще. Така… Мен не ме интересува дали Маркиза ще дръпне спусъка или ще наеме някой друг; интересува ме само Трилейни да умре. И той изпълнява задачата.

— Но ти не ставаш президент.

— Зная — усмихна се Дядо Коледа. — Не съм познал. Не забравяй, че Трилейни е отишъл в операта да помири две враждуващи фракции. Ами ако никоя от тях не е била достатъчно силна да поеме властта, но пък и двете са достатъчно силни да ми попречат да стана президент? Всъщност, изведнъж ми се налага да доказвам, че не съм имал нищо общо с убийството. — Той спря и дръпна от пурата си. — Не мога да предам Маркиза. Той няма да отиде на сигурна смърт, без да спомене за мен. Затова искам да го убия. Е, как да направя така, че никой да не разбере?

— Наемаш мен.

— Точно така — кимна Дядо Коледа. — Не защото си най-добрият убиец в галактиката, въпреки че това е добра причина да те наема. Настоявам да клонират Перфектния убиец, защото зная, че копието ще бъде на два-три месеца, когато дойде в Границата. Трябва ми някой, който не само може да убие Маркиза, но е и толкова наивен, толкова невинен, че през цялото време да не събере две и две и да се сети защо съм го поставил в ситуация, в която по-скоро трябва да убие Маркиза, отколкото да го доведе.

— Интересна хипотеза — промърмори Найтхоук сконфузено. — Но какво общо има всичко това с Малой и Мелисанда?

— Мелисанда е шпионка на Ернандес — отговори възрастният мъж. — Не е била там, за да се влюбиш в нея. Била е, за да спи с Маркиза и да уведоми Ернандес, ако той реши да се разприказва или да изнудва Ернандес, което е по-вероятно.

— А Малой?

— Съмнява ме да е работил за Ернандес. От това, което ти ми каза, ако не си се появил, Маркиза е щял да го убие или пък да замръзне, докато се опитва да избяга. Не, предполагам, че Мелисанда е докладвала, че си се сприятелил с него и тогава Ернандес го е наел. — Дядо Коледа дръпна от пурата и погледна Найтхоук. — Е, какво мислиш?

Джеф мълча известно време, след което погледна възрастния мъж.

— Най-вероятно си прав — призна той.

— Вероятно?

Найтхоук удари гневно с юмрук по дръжката на стола.

— Добре, прав си. Точка. Доволен ли си?

— Благодаря — усмихна се Дядо Коледа. — Да разбирам ли, че сега ще поемеш курс към Пръстена?

— Не съм решил.

— Но нали разбра каква измамна кучка е твоята Перла от Маракайбо!

— Зная.

— Тогава?

— Човек не обича някого, защото е съвършен.

— Шегуваш се! — възкликна Дядо Коледа. — Не говорим за жена, която с изключение на два-три дребни недостатъка е съвършена. Говорим за такава, която е и винаги е била нечий враг по професия и която иска да умреш. Какво, по дяволите, ти става?

— Не си спал с нея — отвърна Найтхоук. — Така че не знаеш от какво ме караш да се откажа.

— От неизбежна смърт! — отговори Дядо Коледа. Той се надигна, готов да закрачи напред-назад от възмущение, но видя, че няма място и седна отново напрегнато. — Ако беше спал и с някоя друга, щеше да знаеш, че тази не е нещо уникално. И запомни: всичко е било изцяло в рамките на задълженията й. Никога няма да легне отново с теб, след като ти е известно коя е и каква е.

— Мелисанда не знае, че съм разбрал, че работи за полковник Ернандес.

— Тя скочи от кораба с трупа на Маркиза — каза възрастният мъж саркастично. — Би трябвало да се е сетила, че дори ти можеш да стигнеш до логичното заключение на чия страна е.

— Искам я.

— А аз искам да съм крал на Делурос VIII — отвърна Дядо Коледа. — И двамата сме обречени да не успеем.

— Това се отнася само за теб.