Майк Резник
Перфектен убиец (21)

Двадесета глава

— Е — каза Дядо Коледа като наруши дългото и тягостно мълчание, — трябва да вземем няколко решения.

— Аз моето решение вече го взех — отсече Мелисанда.

— Нямаш и най-малка представа за какво говоря. — Дядо Коледа дори не се постара да прикрие презрението в гласа си. — А сега свали този пистолет. Гарантирам, че Найтхоук няма да ти се нахвърли докато съм тук и докато все още има труп на пода.

Тя изгледа Найтхоук продължително, след което сложи пистолета на кухненската маса.

— Добре — продължи Дядо Коледа. — Първото нещо, което трябва да направим…

— Първото нещо — прекъсна го Найтхоук — е да изхвърлим останките от Кълбото.

— Забрави за това. Имаме много по-важни неща да обсъдим.

— Как понасяш миризмата?

Дядо Коледа вдиша дълбоко, направи гримаса и кимна в знак на съгласие. Найтхоук взе трупчето на обгорялото Кълбо, пренесе го през кухнята, докато Мелисанда и Дядо Коледа едва се сдържаха да не повърнат и го изхвърли в космоса. На връщане включи една малка механична чистачка, която почисти мястото, където беше останала кръвта на Кълбото и го ароматизира.

— Така е по-добре — съгласи се Дядо Коледа, когато Джеф се върна на стола си.

— Кажи сега какви решения трябва да вземем?

— Ами, първото вече е факт — каза възрастният мъж. — Просто трябва да го отбележим.

— Какво имаш предвид?

— Налага се да променим курса — сви рамене Дядо Коледа. — Не можем да отидем на Делурос.

— Защо? — попита Найтхоук.

— Защото Делурос има най-добрата система за сигурност в цялата галактика. — Дядо Коледа се замисли. — Всъщност, най-добре е да изчезваме от територията на Олигархията, докато все още можем.

— Какво ти пука от системата за сигурност на Делурос сега? — каза Найтхоук. — Не те притесняваше, когато правехме планове.

— Тогава нямахме труп в кораба — отговори Дядо Коледа. — Няма как да го скрием от охраната на Делурос.

— Тогава просто ще го изхвърлим като Кълбото — отсече Найтхоук.

Дядо Коледа се обърна към Мелисанда.

— Ти ли ще му кажеш или аз?

— Какво да му кажа? — попита тя объркана.

— Исусе! — промърмори Дядо Коледа. — Чудя се дали на някой от вас двамата би му стигнал акъла да си напише името с пръчка в пясъка!

— Давай по същество — раздразни се Найтхоук.

Възрастният мъж се обърна към него.

— Не можеш да изхвърлиш тялото на Маркиза, защото един подлизурко на име Гущера Малой е все още зад нас и ще го прибере, а след това ще ни изнудва, ако се върнем на Юкон или Тундра, или ще ни предаде на властите, ако останем в Олигархията.

— Малой — повтори Найтхоук. — По дяволите! Бях забравил за него.

— Е, добре, че аз не забравям боклуците, които ме преследват из цялата галактика.

— Добре. — Найтхоук опитваше да се владее. — Не можем да отидем на Делурос, докато не се отървем от трупа, нито да го изхвърлим, докато Малой е зад нас. Изглежда имаме два варианта: спираме на някоя планета, колкото да изхвърлим тялото или се връщаме обратно в Границата с него.

— Имаш само един избор, синко — каза Дядо Коледа. — Трябва да отидеш в Границата и да изхвърлиш тялото.

— Но тук има стотици хиляди планети — възрази Найтхоук.

— Можеш да паркираш кораба в някой орбитален хангар или да кацнеш на космическа станция, без да те засекат — каза възрастният мъж, — но ти гарантирам, че ще те сканират отгоре до долу, ако се опиташ да се приземиш на някоя планета и няма как да скриеш тялото. Ала след като не можеш да го изхвърлиш, докато Малой е тук, няма как да го направиш и в орбитален хангар или космическа станция.

— Но аз имам работа на Делурос! — настояваше Найтхоук.

— Говориш за седалището на човешкото управление — каза Дядо Коледа. — Там са много внимателни за сигурността — повече от където и да било в Олигархията. Ще те сканират десет пъти след като влезеш в системата и щом забележат тялото, няколкостотин полицаи ще те чакат да излезеш от кораба. — Той се замисли. — Ако го беше убил с голи ръце, можехме да се престорим, че се е спънал и се е ударил в нещо твърдо, а ако беше го направил със свръхзвуковия си пистолет, щяхме да кажем, че Свещеното кълбо го е убило, разбира се, ако не го беше изхвърлил. Но ще е адски трудно да твърдим, че се е застрелял сам точно между очите, докато си е чистил пистолета. Или твоя пистолет, след като приключат с огледа на куршума. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Найтхоук. — Но все пак искам да отида на…

— Забрави! — каза рязко възрастният мъж. — Има по-важни неща. Трябва да се върнем и да се отървем от Маркиза. Иначе няма да можеш да припариш до Делурос VIII.

Найтхоук се умълча, докато премисляше възможностите си и ги отхвърляше една по една. Най-накрая вдигна очи и погледна Перлата от Маракайбо.

— Чакай малко — извика той и очите му се разшириха.

— Какво? — попита Дядо Коледа.

— Преди няколко часа се чудехме за нещо. Обсъдихме го, но така и не намерихме отговор, а после в суматохата забравихме за него.

— Не зная за какво говориш.

— Малой — каза Найтхоук. — Той преследва не мен, а нея. Може би трябва да се запитаме защо.

— Отправяш глупави обвинения — ядоса се Мелисанда. — Малой е твой приятел, не мой.

— Защо да преследва мен? — попита Найтхоук.

— Аз откъде да зная? — отвърна Мелисанда.

— Никой не знае — каза Дядо Коледа. — Няма никаква причина. — Той замълча. — Добре, защо би преследвал теб?

— Но аз дори не го познавам! — възрази тя. — Виждала съм го в казиното. През повечето време е с вас.

— Чакай малко — каза Дядо Коледа. — Защо не ни кажеш за кого си работила преди да отидеш при Маркиза?

— Няма да ти давам обяснения!

— Така ли мислиш? — попита Дядо Коледа.

— Остави я на мира — изръмжа Найтхоук.

— По дяволите, синко — каза Дядо Коледа, — зная, че си луд по нея, но ситуацията е много опасна. Уби един от най-влиятелните хора в Границата, по петите ни следва потенциален враг, а може би има още един тук вътре, в кораба. Така че престани да мислиш с половите си органи и вкарай мозъка си в употреба. Имаме сериозен проблем и не мога да се справя с него сам.

— Ще се измъкнем — каза Найтхоук. — Само престани да я тормозиш.

— По дяволите!

— Чу ме.

— Добре — дълбоко въздъхна възрастният мъж. — Не можем да останем в Олигархията и не можем да изхвърлим тялото. Аз предлагам да не се връщаме във Вътрешната граница. Прекалено много хора знаят, че сме отпътували с Маркиза и ще се сетят, че си го убил. Бог ми е свидетел, че аз не бих могъл да го направя.

— И какво от това? — отговори Найтхоук. — Той беше просто един крадец, малко по-влиятелен от другите. Няма правителство, което да обяви награда за мен.

— Не разбираш — каза Дядо Коледа. — Не са те научили на всичко за няколко месеца.

— Какво не разбирам?

— Има хора, за които смъртта му има значение, тъй като могат да завземат неговите позиции. Те ще тръгнат по петите ти. Щом си успял да убиеш Маркиза, значи можеш да убиеш който и да е от тях. А тъй като не знаят дали твоят шеф няма да поръча да ги застреляш, ти си им мишена. — Възрастният мъж спря и прочисти гърлото си. — Така че предлагам да стоим далеч от Вътрешната граница.

— Къде ще отидем?

— В Пръстена, във Външната граница, в Ръката на Спиралата — или поне в тази част на спиралата, която официално не принадлежи към Олигархията.

— Но това е ужасно далеч — смая се Найтхоук.

— Разбира се — отвърна Дядо Коледа, — нали това е целта.

— Не искам да ходя в Рамката или във Външната граница — заяде се Мелисанда. — Аз никого не съм убивала.

— Добре — каза Дядо Коледа. — Ще те оставим на първата срещната планета с кислород. Можеш да се върнеш вкъщи или да се качиш при Малой.

— Никъде няма да я оставяме! — отсече Найтхоук.

— Синко, тя не те иска — поклати глава възрастният мъж. — В момента може би си мислиш, че това ще те съсипе, но има милиарди жени в галактиката. Повярвай ми: млад си, ще си намериш друга.

Найтхоук гледаше Мелисанда в очите.

— Искам само теб.

— Това е твой проблем — каза тя. — Аз си имам мои проблеми. И един от тях е как да се върна обратно на Тундра.

— Аз съм по-силен от него — продължи Найтхоук. — Ще се грижа по-добре за теб.

— Но аз не искам.

— Ще се върна на Тундра и ще поема властта — заяви Найтхоук. — Ще бъда богат като него. Дори по-богат. Ще мога да ти купя всичко, което поискаш.

— Искам Маркиза — каза тя. — Купи ми него.

— На теб не ти пукаше за Маркиза — ядоса се Найтхоук. — Харесваха ти парите и властта.

— Харесвах него.

— Глупости.

— Харесвах него и начина, по който ми доставяше удоволствие. Но какво ли знаеш ти по този въпрос? — каза тя с жестока усмивка.

— Наивен съм, но не съм глупав — поклати глава Найтхоук. — Хареса ти. Зная, че ти хареса.

— Може да ти харесат много ястия в един ресторант — отвърна тя, — но само едно от тях да пожелаеш да си поръчаш отново.

— Няма нещо, което той можеше и аз да не мога — настояваше Найтхоук. — Ще се науча.

— Не и с мене.

— Ще се получи. Ще видиш.

— Бедният, глупав двойник — въздъхна тя, без да прикрива презрението си. — Заченат в епруветка, отраснал в химическа вана. Една образована купчина протоплазма. Лабораторно същество, което ходи и говори като човек. — Тя замълча. — Обзалагам се, че оригиналът е знаел как да достави удоволствие на една жена. Ако ти беше той, може би щях да остана.

Найтхоук насочи пистолета си към нея преди тя да посегне към нейния. Мелисанда не помръдна, смаяна от бързината на движенията му.

— Никога повече не казвай това! — прошепна той толкова тихо, че тя едва разбра думите.

И Мелисанда, и Дядо Коледа бяха виждали Найтхоук при различни обстоятелства. Бяха го виждали ядосан, бяха го виждали озлобен, няколко минути по-рано го видяха да убива човек, но до този момент никой от тях не се беше страхувал от него.