Майк Резник
Перфектен убиец (13)

Дванадесета глава

Някога планетата Аладин била много богата и затова я кръстили така. Но също като Юкон и Тундра, нейните мини били изтощени за по-малко от двадесет години, а миньорите отишли по-навътре в сърцевината на Галактиката. На Аладин останали малцина, предимно златотърсачи, които се надявали да се натъкнат на друга златна жила, както и редовните комарджии, отрепки и авантюристи, които са редовните обитатели на Вътрешната граница.

Както повечето планети в Границата, чието население бе намаляло драстично или никога не е било голямо — Аладин имаше няколко изоставени търговски градове: издигнати набързо сгради, които са послужили за нуждите на временните заселници. Имало планети с четиридесет-петдесет действащи търговски градове, но човекът е дейно същество, така че обикновено за двадесет-тридесет години след пристигането му повечето от тях се превърнали в градове-призраци, след като плячкосването на планетата е приключило и грабителите са си тръгнали. Сред тези планети беше и Аладин със седемнадесет градове-призраци и един-единствен действащ търговски център.

Аладин беше първата планета в безспорно малкия опит на Найтхоук, на която той се приземи, без да иска разрешение. Космодрумът беше занемарен, а площадките за приземяване — пропукани и разбити; повечето кораби се приземяваха на една открита равна местност на километър и половина от търговския град.

Найтхоук се увери, че станцията за гориво не функционира. След това, доволен, че жертвата му ще трябва да отиде до града, за да намери гориво, той остави кораба си на равното място, задейства алармената система и закрачи през горещата, безплодна равнина към търговския град. Изведнъж осъзна, че не е сам. Едно кълбо — светещо, жълто и мъхесто, съвършено кръгло и без видими сензори — се търкаляше до него като тихичко мъркаше.

Найтхоук спря; мъхестата топка също спря. Той пак тръгна като сменяше посоката си на няколко крачки; топката следваше всяко негово движение. Той спря отново, при което топката се дотъркаля до него, отърка се в ботуша му и замърка по-силно. Найтхоук държеше пръстите си на пистолета, готов да го използва, ако топката го захапе, но след като се потърка в него още няколко секунди, тя се отдръпна, като че ли чакайки да тръгне отново. Найтхоук я гледа известно време, след което сви рамене и продължи по пътя си.

Скоро пристигна в града, все така съпътстван от нещото. Не откри нито едно място, където да може да се купи гориво, затова се опита да си представи какво би направил Дядо Коледа в тази ситуация.

Щеше да потърси някой местен, разбира се, който да му каже къде да намери гориво. Вероятно щеше да отбегне бара и свърталището на наркоманите; винаги имаше риск някой от клиентите да реши да го убие, за да спечели наградата, обявена за него. Лабораторията за метали беше затворена, пощата също. Оставаха публичният дом, ресторантът и хотелът. Той избра произволно хотела и тръгна по улицата, докато се озова пред него. Огледа още веднъж в двете посоки, за да се увери, че не е пропуснал някое място, където Дядо Коледа би отишъл първо. После се обърна и влезе в хотела.

Той беше невзрачен като самата планета Аладин. Собствениците се бяха сменяли много често и всеки се бе опитвал да оформи хотела по свой вкус. В резултат на това се виждаха множество стилове и вкусове — абстрактно холографично изкуство висеше на стената до извънземни резби и препарирани глави на вече изчезнали хищници от Аладин.

И обзавеждането беше същото: ъгловати хромови столове стояха във въздуха малко над пода, притиснати между столове с особена форма за извънземни с особена конструкция, както и кожени кресла, които напомняха за мъжките клубове на Земята през деветнадесети век.

Найтхоук отиде до рецепцията, все така съпътстван от малката жълта топка. Там стоеше извънземен — човекоподобен, със зелена кожа, стърчащи златни зъби, издуто чело и огромни, блестящи лилави очи. Щом Найтхоук се приближи, извънземното заговори в едно устройство за превод, прикрепено на рамото му, върху лъскавата, сребърна туника.

— Добро утро, сър — прозвуча монотонният глас от устройството за превод. — Мога ли да ви помогна, сър?

— Свърши ми горивото — отвърна Найтхоук. — Бях принуден да се отклоня от пътя и да се приземя тук. Къде мога да намеря?

— Каква марка е корабът ви? — попита извънземното.

— Златна линия три — четиридесет — едно.

— А! Трябва да си подсилите ядрения реактор.

— Зная какво ми трябва. Къде мога да го намеря?

— Не е необходимо да ходите никъде. Ще изпратя опитен механик до кораба ви.

— Той има ли офис?

— Не, сър. Най-много един кораб на стандартна седмица има нужда от поправка в реактора. Ще се свържа с него веднага.

— Не сега.

— Но вие току-що казахте, че нямате почти никакво гориво.

Найтхоук се наведе над тезгяха, снижи глас и каза поверително:

— На кораба съм с една млада дама. Общественото й положение е такова, че не трябва никой да я разпознае. Тя ще изчака, докато се стъмни, след което ще дойде при мен в апартамента, който смятам да наема тук. — Той замълча. — Разбрахте ли ме?

— Абсолютно, сър — увери го извънземният. — Може да разчитате на моята дискретност.

— Добре. Какво ще ми предложите?

— Имаме специален ъглов апартамент на третия етаж.

— Чудесно.

— Ще си вземете ли Свещеното кълбо с вас?

— Моля? — попита Найтхоук.

— Вашето Свещено кълбо — повтори извънземният. — Трябва да зная дали смятате да го вземете със себе си.

— Нямам представа за какво говорите.

Извънземният посочи жълтата мъхната топка, която стоеше на около половин метър от ботуша му.

— Това е вашето Свещено кълбо, сър.

— Интересно име — каза Найтхоук. — Но то не е точно мое. Дойде с мен дотук.

— Разбирам, сър, но въпреки това то е ваше — каза извънземният. — Те прекарват години наред сами, без да се показват на никого. След това, поради някакви причини, които никой не може да разбере, се показват изведнъж и се сдружават с някой човек. Въпреки че съм чуват за такива случаи, досега не бях виждал подобно нещо — но според легендата, когато се случи, никога не напускат човека по своя воля.

Найтхоук погледна към Свещеното кълбо, което мъркаше и се търкаше в ботуша му. Той се намръщи.

— Чакайте малко: искате да кажете, че не мога да се отърва от него?

— Да, сър.

— За колко време?

— Казват, че са абсолютно предани спътници — отговори извънземният, като се облегна на тезгяха, за да погледне кълбото. — В повечето случаи остават с човека цял живот.

Найтхоук гледаше смаяно жълтата мъхната топка.

— Чий живот — нашия или техния?

— Те на практика са безсмъртни.

— Не ми трябва доживотен спътник.

— Не мисля, че вашето мнение има значение за Кълбото, сър.

— Чудесно — промърмори Найтхоук. — Кой ги е нарекъл Свещени кълба?

— Така им викат, откакто се нанесох на Аладин — каза извънземният. — Винаги съм смятал, че хората са ги кръстили така. — Извънземният замълча неловко. — Наистина трябва да зная, сър: с вас ли ще отседне?

— Какво значение има?

— Трябва да програмирам системата за сигурност в стаята ви, сър. Тя е много чувствителна: ако не я уведомя, че с вас има Свещено кълбо, алармата ще се задейства на секундата.

— Разбирам.

— Желаете ли да видите апартамента си?

— Не още. — Той подхвърли един диск на тезгяха. — Начислете разходите на тази сметка.

— Разбира се, сър.

Найтхоук се наведе и вдигна Свещеното кълбо. То не се опита да му избяга, напротив, когато разсеяно го погали с ръка, започна да мърка още по-силно.

„Ти щеше да го гръмнеш, нали, Перфектен убиецо?“

— Е, хубаво е, че срещнах нещо, което ме харесва — каза той меко. — Може би ще го оставя да се повърти около мен за известно време.

Той го пусна обратно на пода, мина през фоайето и влезе в ресторанта. Намери една малка маса, седна и сложи палеца си на скенера, който го разпозна и потвърди кредита му. Найтхоук прегледа менюто като докосваше с пръст нещата, които искаше. Поръча кафе и кифла за себе си и една купичка мляко за Кълбото. Когато роботът дойде, Найтхоук взе храната си и сложи купичката на пода.

Кълбото се приближи, обиколи предпазливо купичката и накрая се дръпна, като отново започна да се търка в ботуша на Найтхоук и да мърка силно. Джеф се пресегна и го бутна леко към купичката. То изсвири пронизително, тупна се в купичката, обърна се отново към Найтхоук и отново се прилепи към ботуша му.

— Добре, както искаш — каза Найтхоук като вдигна купичката и я сложи на масата.

Изведнъж кълбото започна да подскача, отначало леко, след това все по-високо и по-високо, докато стигна височината на масата. След още едно топване се приземи плавно на масата и се изтърколи точно срещу купичката. Кълбото нямаше видими сетивни органи, но Найтхоук можеше да се закълне, че то гледа подозрително купичката.

Той изпи кафето си и реши да покаже празната чаша на Кълбото, но то избяга в другия край на ресторанта, след което срамежливо се върна до масата и легна до ботуша на Найтхоук. Той си поръча още едно кафе, постоя десетина минути и излезе във фоайето.

— Тръгнахте си преди да успея да ви кажа номера на апартамента — отбеляза извънземният на рецепцията. — Три — нула — две — Б, настроен да разпознава гласа, отпечатъците и ретината ви.

— Благодаря, но мисля, че ще остана във фоайето.

— Защо? Тук няма нищо интересно. В стаята ви има видео-забавления, барче с алкохол, уред за въображение и…

— Ами значи ще има какво да очаквам с интерес.

Извънземният го изгледа за миг, като че ли осъзна, че никога няма да разбере тези странни същества, сред които съдбата го беше заставила да живее.

Найтхоук се приближи до един стол, който му се стори удобен — разположен във въздуха на няколко сантиметра от пода. Седна и кръстоса крака, при което Кълбото скокна на върха на ботуша му и остана там.

— Бавно въртене — изкомандва Найтхоук и столът започна да се върти в кръг. Не се движеше така бързо, че да му се завие свят, като в същото време му даваше възможност да оглежда цялото фоайе, без да изглежда подозрително.

След няколко минути две жени влязоха в хотела и се отправиха към въздушния асансьор. От ресторанта излезе миньор в безупречно чиста работна манта, готов да програмира роботите си да издирват през деня това, което е останало от природните богатства на Аладин.

След около два часа един нисък, широкоплещест мъж влезе в хотела силно запотен. Хвърли поглед наоколо и отиде право на рецепцията.

— Мога ли да ви бъда полезен, сър? — попита извънземният.

— Златната ми линия три — четиридесет — едно е изгладняла и сърдита — отвърна човекът. — Трябва ми някой да я поглези и да мушне нещо в реактора.

— Предполагам, че сте кацнали на запад от града в равнината?

— Да.

— Ако ми дадете регистрационния номер на кораба си, мога да пратя опитен механик до петнадесет минути.

— Р — три — две — нула — едно — ТУ — четири — Ж — отговори мъжът и хвърли една пачка кредити на тезгяха. — И го пратете до десет минути.

— Разбрано, сър! — каза извънземният като прибра парите в джоба си. Той извика на холографския екран на компютъра си карта на града, набеляза най-вероятните места, където механикът можеше да се намира и даде указания за видеофонни връзки до всяко място.

Найтхоук стана от стола си и се приближи към ниския мъж.

— Да те черпя едно питие, докато чакаш?

— Звучи добре — каза другият. — Страшно любезно от твоя страна.

Найтхоук се обърна към извънземния на рецепцията и каза:

— Барът е затворен.

— О, не, сър — отвърна извънземният. — Барът е отворен. Просто няма никакви клиенти.

Найтхоук подаде няколко банкноти на извънземния.

— Барът е затворен — повтори той.

— Да, сър. Барът е затворен.

Найтхоук и ниският мъж отидоха до бара, който се намираше на другия край на фоайето, срещу ресторанта. Както и в останалата част от хотела, и тук си личаха вкусовете на много собственици. Холографии на спортисти с човешки и извънземен произход стояха до картини на голи тела, един огромен съд с извънземни риби и два уреда за въображение.

— Какво да бъде? — попита Найтхоук.

— В това горещо и сухо време… Нещо, дето да ми убие жаждата.

— Трябва да внимаваш какво говориш — отвърна Найтхоук. — Някой може да реши, че един куршум ще ти убие жаждата не по-зле, от каквото и да било друго.

— Тук си прав — каза другият. — Ще пия една бира.

— Нека бъдат две — каза Найтхоук и предаде поръчката на компютъра. — Между другото — добави той и подаде ръка, — казвам се Джеферсън Найтхоук.

— Бива си го името — каза ниският мъж като стисна ръката му.

— Чувал ли си го?

— Мисля, че всеки го е чувал. Ти роднина ли си или просто претендент за престола?

— По малко и от двете. А ти си…?

— Дяволски добре знаеш кой съм, Джеферсън Найтхоук — каза Дядо Коледа. — Не си седеше там на стола във фоайето, въоръжен с една малка артилерия просто ей така, а и аз не съм спрял на Аладин само да ударя едно, понеже съм много жаден. Чакаше мен. По някое време можеш да ме просветлиш защо. Така или иначе мисля да си пийна бирата.

— Тази планета е под протекцията на Маркиз Куиксбъри — каза Найтхоук. — Той няма желание да ти пречи да се изплъзнеш на полицията.

— Доста мило от негова страна.

— Просто иска да се съобразиш с факта, че Аладин принадлежи на него…

— С удоволствие.

— … и да му платиш малък данък, че ти позволява да заредиш тук.

— Колко малък данък?

— Половината — отвърна Найтхоук.

Дядо Коледа отметна глава назад и се разсмя.

— Знаеш ли колко нещо нося?

— Да, зная.

— И Маркиза смята, че ще му дам нещо на стойност двадесет милиона кредита, само защото ми е позволил да си напълня ядрения реактор?

— Надява се, че така ще направиш — каза Найтхоук.

— Е, той може да си се надява. Да разбирам ли, че алтернативата си ти?

— Точно така.

Двете бири пристигнаха и те си взеха по една.

— Е, ако си поне наполовина добър, колкото съименника си, значи си два пъти по-добър от мен. Признавам си го открито. Така че защо не поотложим стрелбата и не си поговорим първо за бизнес.

— Мислех, че това правим.

— Не — отговори Дядо Коледа. — Говорехме за заплахи, за кожодерство и за Маркиза. Хайде сега ти и аз да поговорим за бизнес. Какво ще кажеш?

Найтхоук отпи от бирата си и помисли върху предложението на по-възрастния мъж. Най-накрая кимна в знак на съгласие.

— Не ми коства нищо да те изслушам.

— Между другото, какво е това… хмм… нещо на коляното ти?

— Не трябва да те притеснява — каза Найтхоук. — Казва се Свещено кълбо.

— И какво прави?

— Не съм забелязал да прави нещо.

— Тогава явно наистина е свещено.

— Май не обичаш много религията — каза Найтхоук.

— Да, горе-долу това е положението.

— Винаги ли си мразил църквите?

— Право да си кажа, навремето бях свещеник — ухили се Дядо Коледа. — Цели шестнадесет години спасявах души, кланях се на Бога и отбягвах плътските изкушения. Бях като икона; всяка майка би си мечтала синът й да стане такъв, какъвто бях аз.

— И какво стана?

— Имаше един младеж в нашата църква. Много приличаше на теб, независимо че не беше убиец. Въпреки това го арестуваха за изнасилването и убийството на две сестри от паството. Много улики сочеха към него, ала той ми се закле върху библията си, че е невинен и аз му повярвах. Поразучих това-онова и открих, че един хирург, един от най-богатите ни и уважавани членове, беше истинският извършител. Работата бе там, че не разполагах със сигурни доказателства за пред съда.

Дядо Коледа направи пауза и изпи последната глътка от бирата си.

— Помислих си, че не мога да докажа пред съда, че хирургът е виновен, но мога да кажа фактите на някой добър адвокат, който да се произнесе пред журито, така че те да не са толкова сигурни, че младежът е виновният.

— Успя ли?

— Не можах дори да опитам. На следващия ден по-висшестоящите ми се обадиха и ми казаха да си гледам духовните занимания и да оставя светската дейност на светските личности. Епископът ми обясни, че ако замесим името на хирурга в тази мръсотия, той ще спре да прави щедри дарения на църквата. Други изтъкнаха, че младежът бил арестуван за грабеж няколко години преди това и загубата му не била кой знае какво. След това, тъй като не можаха да ме сплашат, хирургът нае най-скъпия адвокат на планетата и за два дни произведоха петнадесет обвинения срещу мен. Не можех да си отворя устата, не можех да правя нищо, не можех да се появявам където и да е, не можех да изказвам мнението си. Съвсем ме притиснаха, повярвай ми.

— Сигурно — съгласи се Найтхоук.

— Отидох при върховния глава на моята църква на Земята и му обясних положението. Той обеща да ми помогне и аз си отидох. Но когато се приземих, разбрах, че според него да ми помогне означава да ме заточи в Пръстена. От един приятел, който работеше при него, научих, че хирургът е направил доста съществено дарение на църквата половин час преди заповедта за изпращането ми да бъде подписана.

— И ти какво направи? — попита Найтхоук.

— Купих си лазерен пистолет и направих една димяща дупка точно в гърдите на хирурга. След това убих върховния глава на църквата, нахлух в затвора и освободих онзи младеж, взех парите на църквата от всичките й сметки, до последния кредит, ограбих десетина църкви на Земята и обявих вечна война на всички църкви. От моя престой в църквата разбрах, че духовниците са алчни лицемери, които заслужават всяка пакост, която съм им сторил.

— А името?

— Дядо Коледа? — Той се усмихна. — Обявих своята война на двадесет и пети декември според земния календар.

— Е, и?

— Преди много време, преди да преминем на Стандартния Галактически календар, на тази дата празнували Коледа. — Той направи пауза. — Вече четиринадесет години съм Дядо Коледа. Никога не съм убивал някого, който не е в заговор с църквата, никога не съм ограбил нещо, което не е собственост на църквата. Няма какво да спориш с мен, Найтхоук.

— Никой не спори.

— Ти се опитваш да прибереш данък — каза Дядо Коледа. — В това усещам религиозна нотка.

— Имам чувството, че според теб всичко, което не ти харесва, има религиозна нотка.

— Прав си — каза Дядо Коледа с усмивка. — Маркиза иска половината от товара ми, така ли?

— Точно така.

— Е, и колко от това ще бъде за теб?

Найтхоук сви рамене.

— Не зная. Вероятно нищо.

— Вероятно, друг път — каза язвително Дядо Коледа. — Със сигурност знаеш, че няма да видиш и кредит от това.

— Добре. Няма да видя и кредит от това.

— Пусни ме да си тръгна по живо по здраво и ще ти дам десет процента. Не ти трябва даже да му докладваш за това. Просто му кажи, че изобщо не съм кацал на Аладин.

— Той ще разбере, че си кацнал.

— Кажи му каквато проклета лъжа си решиш — раздразни се Дядо Коледа. — Знаеш ли колко са десет процента от плячката?

— Доста.

— Направо си е цяло състояние! — натърти той. — Така че, споразумяхме ли се?

— Той ще разбере.

— Добре, тогава. Ела да работиш за мен. Ще ти плащам в брой.

— Да обирам църкви и да убивам свещеници?

— И попове — добави Дядо Коледа. — Не искам да разправят, че имам предразсъдъци.

— Бог не ми е враг.

— Той е враг на всички! — каза рязко Дядо Коледа и очите му заблестяха, като че ли споделяше някаква тайна. — Просто повечето хора живеят и умират, без да го разберат.

Найтхоук поклати глава.

— Твоят бог е библейско божество с дълга бяла брада. Аз познавам своя бог. Носи лабораторна престилка и има прилежно подрязана кафява брада… и нямам никакво желание да го убивам. Аз преследвам дявола.

— А как ще разпознаеш твоя дявол? — попита Дядо Коледа. — Щом няма рога и опашка, тогава как изглежда?

— Точно като мен — каза Найтхоук и се замисли миг. — Има ли някой с теб на кораба?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Никога не планирам да работя сам — призна Дядо Коледа, — но обикновено така се получава в крайна сметка.

— Изоставят ли те?

— Или аз ги изоставям. Зависи от обстоятелствата.

— В такъв случай защо изобщо бих работил за теб? — попита Найтхоук.

— Предлагам да ти платя толкова, колкото трябва, за да останеш с мен. Не мога да позволя тези пари да се запилеят някъде из галактиката; току-виж част от тях попаднали обратно в някоя църква.

Свещеното кълбо подскочи по някакъв начин и се дотъркаля до рамото на Найтхоук: застана там и започна да мърка тихичко. Той вдигна ръка и го погали нежно.

— Няма да дойда да работя за теб — каза той, след като помисли малко, — но ще ти кажа какво ще направя: давам ти пропуск.

— Искаш да кажеш, че мога да заредя и да си тръгна?

— Точно така.

— Защо?

— Може би ми харесва, че съм срещнал някой, който е отдаден на някаква идея и не ме интересува особено каква е идеята.

— Може би, но не ми се вярва — каза Дядо Коледа. — Както ти самият отбеляза, Маркиза ще разбере, че сме се видели. Ако ме пуснеш да си тръгна с непокътнат товар, най-вероятно ще те убие.

— Да, ще се опита — съгласи се Найтхоук.

— Ти това ли искаш?

„Няма да я впечатля, ако го извикам и го убия. Но ако го убия при самозащита…“

— Имам си причини.

— Жалко, че няма да дойдеш с мен — каза Дядо Коледа и протегна ръка. — Щеше да ми бъдеш много полезен.

В момента, в който Найтхоук протегна ръка и стисна тази на Дядо Коледа, извънземният служител от рецепцията дойде до тях с пистолет в едната ръка и миниатюрен приемник в другата.

— Не ми е приятно да ви го съобщя, но Маркиза беше предположил, че ситуацията може да има такъв развой и ме упълномощи да ви подслушвам и да предприема необходимите действия, ако мистър Найтхоук не изпълни задачата си.

Бавно и спокойно извънземният насочи пистолета между очите на Найтхоук. След част от секундата щеше да натисне спусъка, но в този момент Свещеното кълбо нададе яростен писък.