Майк Резник
Перфектен убиец (12)

Единадесета глава

Найтхоук слезе в подземния етаж на казиното. Мина покрай басейна и сауната и стигна до закритото стрелбище, където Маркиз Куинсбъри се целеше в една малка мишена на петдесет метра разстояние. Мишената се въртеше, ставаше, падаше и за разлика от всяка друга, която Найтхоук беше виждал, тази стреляше обратно.

Беше холография на офицер от флотата, коленичил и стиснал пистолета с двете си ръце. От него излизаха малки лазерни лъчи — не достатъчно големи, за да причинят сериозно нараняване, но предостатъчни, за да раздрусат човека болезнено.

Найтхоук спря да погледа, без да продума, докато Маркиза скачаше напред-назад като боксьор и избягваше лазерните лъчи. Най-накрая дръпна спусъка на пистолета си. Само след секунда електронният монитор отбеляза попадение.

— Добър изстрел — пристъпи напред Найтхоук.

— Благодаря — каза Маркиза. — Не си слизал тук преди, нали?

Найтхоук поклати глава:

— Впечатляващо е.

— Повече от впечатляващо. Жизненоважно.

Найтхоук го гледаше с любопитство.

— Има хиляда въоръжени мъже горе на приземния етаж. Ако аз съм безспорният им водач, то е само защото знаят, че не могат да ме убият и да поемат командването. А те знаят това, защото всеки месец от мен се изисква да го докажа. — Той замълча. — Повечето от тях никога не вадят оръжието си от кобура, освен за да убият някого — или поне да се опитат. Рефлексите им ръждясват. Мерниците им се разстройват. Мощността на пистолетите намалява. А аз работя с мишените поне един час на ден и оръжията ми винаги са в отлично състояние. Това е разликата между аматьора и професионалиста.

— Впечатлен съм — каза Найтхоук.

— А твоите оръжия как са? — попита Маркиза.

Найтхоук, който стоеше с лице към Маркиза, се завъртя, извади оръжията си и стреля и с двете. Оръжието в дясната му ръка простреля лявото око на холографията на боеца от флотата, който се подаваше над една защитна бариера и миг по-късно пистолетът в лявата му ръка прогори дупка в гърдите на мишената с лазерен лъч.

— Струва ми се, че са добре — каза той като ги пъхна обратно в кобурите.

— Аз съм още по-впечатлен — кимна Маркиза, — въпреки че знаех, че измежду всички мъже в Клондайк най-вероятно е ти да поддържаш оръжията си в отлична форма. Предполагам, че Перфектния убиец сигурно е улучват мишените си на петдесет метра разстояние, дори и с вързани очи.

— Не си ме извикал тук, за да видиш как стрелям — каза Найтхоук. — А и аз не дойдох да гледам ти как стреляш. Какво има?

— Изглежда на Делурос не са те научили да водиш неангажиращ разговор, нали? — попита Маркиза с усмивка.

— Не.

— Добре. Извиках те, защото трябва да обсъдим нещо.

„Ето, сега ще спомене за Перлата от Маракайбо, ще каже да не я докосвам никога повече и ще трябва да го убия.“

— Чувал ли си някога за Дядо Коледа?

— Имаш предвид детските приказки? — попита Найтхоук.

— Ти си голям щастливец — разсмя се Маркиза. — Не, този Дядо Коледа работи в Границата. Или поне беше така, докато не стана амбициозен. Току-що направи голям удар в Олигархията и сега пътува обратно насам като по петите му го следват десетина полицейски кораба.

— Защо го наричат Дядо Коледа? — попита Найтхоук.

— Тук човек сам си избира името — отвърна Маркиза. — А понякога то избира човека. Във всеки случай, той се занимава с обири на църкви.

— Печели ли се от това?

— Ами, ако обираше само свещениците и милостинята за бедни, нямаше да печели много. Но в някои от църквите има доста злато и предмети на изкуството. Тук няма такива, затова отиде в Олигархията да направи някой голям удар.

— Изглежда го е направил.

Маркиза кимна.

— Да. Разбрах, че е откраднал около двеста килограма злато от една църква на Дарбар II, както и няколко религиозни картини на Морита.

— Морита? Никога не съм чувал за него.

— Предполагам, че е имало лимит на информацията, която са могли да ти дадат за два месеца — каза Маркиза. — Морита е най-известният художник от късния Демократичен период. Картините му струват милиони, а последния път, когато проверих, златото струваше по двадесет кредита грама. Това означава, че Дядо Коледа носи в багажника си, както се казва, откупа за царя. Проблемът му, обаче, както споменах, е, че след него има куп полицейски кораби.

— С каква преднина се движи?

— Ами, може би седем часа, може би осем.

— Ще им избяга. Със скоростта на светлината седем часа са цяла вечност.

— Той кара модел Златна линия Три — четиридесет — едно.

На Найтхоук не му говореше нищо.

— Висока скорост, ограничен обхват — продължи Маркиза. — Ще издържи още около шест часа, след което ще трябва да спре, за да зареди.

— Явно в цялата тази работа се налага да се включа и аз.

— Разбира се — усмихна се Маркиза, — компютърът ми проектира евентуалните планети, където може да спре, за да подсили ядрения си реактор. Те са само четири. Две от тях са военни постове и той не е глупав, за да спре там. Третата е във война с една съседна система и каквито и гаранции да му дават, има доста голяма вероятност да го гръмнат или едните, или другите.

— Нека позная. Тундра е четвъртата.

— Не. Но аз управлявам четвъртата планета. Тя е малка, казва се Аладин. Искам незабавно да отидеш там.

— И след това?

— Според мен Дядо Коледа ще спре там. Искам да се срещнеш с него.

— И какво да му кажа?

— Предай му много здраве от мен и поздравления за удара и му кажи любезно, но твърдо, че цената на горивото и таксата за преминаване са се повишили.

— Колко?

— Много — присви очи Маркиза. — Искам петдесет процента от плячката.

— А ако откаже?

— Направи, каквото трябва — сви рамене Маркиза. — Просто искам, когато си тръгне, половината от товара му да остане на Аладин.

— Колко хора има с него?

— Линия Три — четиридесет — едно е с четири места, така че с него ще има най-много трима.

Найтхоук кимна.

— Има ли нещо друго, което трябва да зная за Дядо Коледа?

— Вече ти е известно: превозва товар, който ние искаме.

— Знаеш какво имам предвид — продължи Найтхоук. — Има ли някакви по-особени дарби или сили?

— Не, освен ако не вярваш, че той и Исус Христос са в таен съюз — отговори Маркиза. — Някои хора са убедени, че е така.

— И защо?

— Веднъж попаднал в клопка, всичките му хора били избити, а той се измъкнал без драскотина. Друг път полицията открила скривалището му на Рузвелт III и го взривила. Той бил през една пресечка в някакъв бар по това време. Чул шумотевицата, откраднал един кораб и повече не се върнал.

— Искаш ли да взема някого със себе си?

— Ти си Перфектния убиец — отвърна Маркиза. — Дори и да съм си мислел някога, че имаш нужда от друг човек, последната ти мисия доказа, че се справяш и сам.

— За какво са ти толкова бойци, след като не ги използваш? — попита Найтхоук.

— О, използвам ги, когато имам нужда от тях. Но на този етап не можеш да ме убедиш, че имаш нужда от помощ срещу четирима души.

— Симпатяга си — каза Найтхоук саркастично.

— И Мелисанда мисли така.

Найтхоук хвърли едно око на самодоволната усмивка на Маркиза и разбра, че тя му е казала за нощта, която прекараха заедно.

— От време на време й трябва да пообиколи наоколо, за да си припомни защо се е хванала с мен — продължи Маркиза. — Не я виня, след като така се сеща защо все още е с мен. Проблемът е — добави той, — че понякога замесеният мъж не разбира какво става. Навива си на пръста, че на нея й пука за него, след което става такъв досадник, че за съжаление ми се налага да го очистя. — Той извади пистолета си от кобура, подхвърли го във въздуха, хвана го с другата си ръка и дръпна спусъка. Чу се оглушителен гръм и електронният монитор отбеляза поредното попадение.

— Много си добър — призна Найтхоук.

— И двамата сме много добри — отвърна Маркиза. — Надявам се никога да не се налага да проверяваме кой е по-добрият.

— Няма причина за това — каза Найтхоук.

Но веднага си представи ръцете и устните на Маркиза по голото тяло на Мелисанда. Обля го вълна от ревност и той реши, че има основателна причина да проверят кой е по-добрият.